школото на Московеца, та да слуша какво говори наставникът!
Като разбра, че синът й задълго ще бъде в града, майка Евгения стъкми Анастасия с нови дрехи, оплете косите й, върза ги с алена кърпа и поиска да замине с момичето в Плевен. Мило й стана, щом чу, че плевенци са отворили светско училище, та момчетата да се просвещават в смятане, краснопис, свещена за българите история… Знаеше, че владиката не е заръчал на архидякона да подкрепя училището, затова тези дни „кира даскала“ трябваше да бъде до своя син!
Цвета тъкмо пренасяше сухи дърва да стъкми мангала в хаджийската къща, щом пътната вратница се отвори. Като видя момичето си, измекярката изтърси цепениците от полата.
— Момичето ми! — поиска да хукне към Анастасия, но преди да направи стъпка, малката дотича до нея. Беше пораснала и станала толкова хубава, че Чутурката я сви под гърдите си и само сърцето й чу като рече. — Не те давам повече никому, остани си при нас!
— Бъдните дни и години ще отплатят за мъката ти по Анастасия! — Евгения сякаш беше чула думите на Цвета. — Здрава и умна да порасне още някое време, ще я пратим в гръцко училище за грамотност — кротко, с упование нареждаше и гледаше в бъдещето.
— Московеца взе момчето ми в мирското школо да го учи на иконопис и четене… Един грамотен мъж в къщата ще ни стигне! — Чутурката по-силно притисна Анастасия.
— Благородно се е захванал с децата този мирянин. — Евгения вече разбираше майчината тъга на Цвета, не искаше да разлюти повече раната й, затова тръгна да види хаджийката.
… Още първите дни, когато Русина събра двайсетина момчета на по-първи хора от града и окопитени юначета от бедни родители, поп Спас, дето разправяше пред владиката, че Московеца заваля на руски, не намери покой! Като гледаше как момците отиват към къщата на Печигаргов, а не ходеха при него за поучения и към килиите на метоха, един ден свещеникът викна отец Теофан в дома си, наля му в голяма паница вино и след втората глътка започна да подкокоросва стареца, че за двамата щяло да бъде сгодно, ако всички в Плевен узнаят, че Московеца не е истински даскал, щом отвлича ума на децата с непристойни науки, та те малко пеят псалтирчето… Йеромонахът слушаше, слушаше търпеливо, опипваше ръба на паницата, тури палец върху челото си, както правеше винаги, щом слуша нечии хулни думи, па се прекръсти и рече:
— Не е добро, че искаш и мен да вкараш в грях. Лоша дума против наставника не мога да кажа, защото ме тачи, учи момците както му е редът… А ти с греховни помисли, за своя благина, искаш да отлъчиш децата от мъдро знание…
Отец Теофан не допи виното. Бутна с пръсти паницата настрана, поклати глава, надигна се от трикракото столче, отвори вратата и рече сбогом…
Поп Спас не разбра докрай какво искаше да каже свещеникът, измъкна от лавицата дебелите листи на ръкописанията си и за своя утеха зачете на глас… Откакто долови, че хората на града отварят очите си за просветление, а книги воистина нямаха, той събра няколко народни мъдрости, намери пословици с отвлечено тълкувание, измисли 14 молитви за трески и уроки — сиреч баяния за всяка немощ и болест — тури-един канон на света Варвара, няколко песнопения и — всичко нареди в малката, уж своя книга. Върху последния лист на нравоучението си беше съчинил, че по-добре е човек да вари желязо, отколкото да има в дома си зла жена; че който живеел с такава невеста, бил претърпял наказанията за греховете си; че устатите жени били дъщери на вещици… Като разбраха какво е написал поп Спас, жените в Плевен, вече не щяха и да чуят името му, камо ли да пратят при него децата си! Вярно, че имаше и устатници, ама дотолкова да се тъпчат бездруго похлупените невести, никому не беше нужно. Поп Спас редеше страница подир страница и да го помнели завинаги. Вече му се привиждаше как след писанието в цялата Империя ще заговорят за него, пък… Московеца нека си бъхта главата с бедните момчета на Плевен.
Русина наистина от сутрин до вечер умуваше как да тъкми уроците си. Чорбаджи Георги Михайлов, като нареди най-грамотния и сърцат човек за даскал, пръв изпрати внука си Пенчо, който се беше родил в Габрово, а кръщението му стана в църквата. „Св. Николай“. Хаджи Тодор Начов, първенец и богат търговец в града, също прати сина си; и чорбаджи Минчо, и чорбаджи Цочо Генов, и сестрин син на хаджи Йоца… Родителите на тези момци все можеха да дадат по някой грош на църковното настоятелство, та да се подпомогне доброто дело. Русина — хвала му! — както милееше за децата на имотните плевенци, така обичаше и даровити момчета на бедни. Един ден случайно беше видял Христо на Димитър и Цвета да рисува в прахта около ковачницата, как излива вода от стомната и да прави човечета от кал.
— Прати ми утре това момче в школото, от сина ти ще излезе иконописец! — още същия ден заръча на Ковача, пък той се смути.
— Добре, даскале, ама нямам чувалче брашно да ти платя — отговори и с почит, и с мъка.
— Аз търся събудени даровити момчета — не се кахъри за плащане, ами го прати!
Тази вечер Димитър изпи три канчета вино от радост, а заранта, като водеше към школото Христо, едва навършил осем години, се хвалеше пред всички какво му бил казал Московеца!
Градът имаше нов храм! Не, не — двукатата къща с четири одаи на Печигаргов от много години не беше нова. Но това, че плевенци я поискаха за училище, а чорбаджи Георги даде всичките грошове да я плати — на часа превърна покрива и стените й в храм! Място за бъдещи, добри семена…
Този ден, когато архидякон Агапий влезе в голямата одая на школото, мирянинът стегнат, снажен, мъдроок и напорист, говореше на децата:
— Било е някога преди много, много години, когато хората пасли стадата си, дирили огън от мълнии и живеели на колиби в горите, че да ловят диви животни и да се обличат с кожите им. Тези хора били тъй неуки и тъй неугледни, че да ги видел човек отстрани, би се уплашил! Светлина идела само от слънцето, а в главите им — пусто и тъмно! — Московеца се смълча, за да долови притаения дъх на децата.
— Кир учителю, а мама и тате като са неписмени, в главите им има ли светлина? — синът на Ковача попита, за да проуми думите на наставника.
— Те ще вземат слънце от теб, щом изучиш аз, буки, веди… щом започнеш да смяташ — Московеца отговори на питането на Христо, а така — и на всички момчета, които не разбраха предишните му слова.
Архидякон Агапий, седнал до вратата на малко столче, също зададе въпрос към наставника:
— Та… всички народи ли по това време са били непросветени? — хитро помами той даскала.
— И гърците, и латините, и всички други народи, които сме от едно человечество.
— Та и гърците, викаш, навремето били безпросветни? — духовникът повтори, наблегна, зачака нащрек своя отговор.
— Днес те са мъдри и учени — кротко му отвърна даскалът. — Ала навремето те досущ като българите не са имали своя книжовност, писали са гръцки език върху камък… както и българските царе са писали — едва сега Московеца се сети защо архидякон Агапий е тук и поиска да се измъкне с хитрина, ала внукът на чорбаджи Георги стана, отиде до даскала, подаде верижка и се поклони.
— Любезний учителю, откакто захванах да разправям в къщи всичките ти учения, моят дядо ми даде ланец и заръча по кираджии да донесат от Търново хубав часовник.
Московеца се обърка, не посегна да вземе ланеца и ръката на Пенчо остана протегната.
— Ланецът е даден за теб и трябва да си го пазиш! Споменавай един ден пред децата си, че е дар за грамотност.
— Ами, учителю, ланецът е за тебе и ти го давам сега, а когато кираджиите донесат часовника, ще получиш и него! — момчето на Влад Петков беше отворено, будно и отрано личеше, че има потомствена кръв — да съди честно.
Архидяконът поиска да запита още нещо Московеца за грамотността на гърци и българи, но в одаята навреме се втурна хаджи Йоца Хицовица:
— Види се, че ще ви объркам урока, ама на сърце имам прошение до наставника. — Облечена беше в тъмна дреха, гайтанисана със светъл гайтан. Кръшна изглеждаше днес снагата й — и напориста. — Утре заран Крив Мирчо ще дойде у дома да измаже пода в голямата одая с кладенчова пръстчица. Дойде ми на ум да повикам момчета от школото, и което дете изпише най-хубаво името си, нему ще дам жива кокошка, алена дреха, везана с черни конци, и два гроша в джоба й… Имената на тези първи момци, добили писмовност в мирското школо, ще останат в одаята за гости, додето съградим друго, по-голямо училище.
