— Поп Спас още тогава каза, че Русина, като говори с народа, заваля нарочно речта си — всички да проумеят, че учеността му иде от Русия. Това не е похвално за него…
— Ами! Поп Спас крие в сърцето си завистливи чувства, защото иска да бъде наставник, пък не му стига ум за даскал. Свещениците като завалят речта си на гръцки и народът не ги разбира, мигар е похвално? — хаджи Йоца добре разбра какво каза, поиска да изпревари гневливия отговор на свещеника, затова затвори вратата на одаята му и попита архиерейската майка иска ли да отидат на вечерня в църквата „Св. Николай“.
Народът около олтара в този час не беше много. Дните се нижеха дълги, благословени за труд и от изгрев до залез трябваше да се изорат много ниви… Архиерейската майка и хаджи Йоца се промушиха сред мъже и жени, та да стигнат по-близо до поп Спас, обърнал книгата на молитвеника обратно, понеже никога не четеше проповедите си, а пееше наизуст. Хората от ухо в ухо си шушнеха, че това е майката на архидякон Агапий и вече никой не слушаше гласа на поп Спас. Малко време след началото на вечернята, през отворената врата влезе Чутурката, хванала момичето си за ръка, сякаш го води курбан. Цвета надникна тук-там да види къде е Евгения, упъти се към иконостаса и се доближи.
— Благочестива майко, прости ми, че прекъсвам молитвата ти! — очите и се наведоха, сякаш се разколебаха. — Анастасия иска благодатта ти, винаги пита за теб…
— Честита си, че имаш момиче — прошепна Евгения, но думите и чуха всички, понеже поп Спас замълча.
— Момичето ми милее за теб, като че е тръгнало от твойта плът и твойта душа… Дълги години я чаках да дойде на свет, а сега… — Цвета бутна Анастасия пред себе си. — Ако я вземеш при тебе, ще изпълним праведни чувства. Тя ще съобразява твоята воля… Ще ти бъде и слугувница…
Евгения положи длани под лицето на момичето, а то затвори очи, олюля се и докосна пръстите й така, както се докосва с устни икона.
… След четири дни във файтона, който трябваше да откара духовниците към Враца, беше и момичето на Ковача. Градът, осиротял за деца, се вторачи в Цвета като във вещица! Дявол ли влезе, Господи, в тази жена, че даде даром първото си дългочакано чедо?… Не докачаха Чутурката, защото виждаха, че и тя милее по Анастасия; ама дето и да срещнеха Ковача все това питаха. Той пък с ръка на сърце, с благодарни очи им отвръщаше кротко.
— Не бе, сладки ми хора, благодеятелната майка Евгения ще поучава момичето ми… за бъднини!
6.
Във Враца Анастасия от сутрин до здрач седеше в одаята на майка Евгения и се учеше да везе тънко платно; шеташе, носеше малка стомна вода, после събираше из градината плодовете и ги отнасяше в зимника… Понеже таванът на врачанския владишки конак беше трижди по-висок от покрива в копторчето на Ковача, момичето мислеше, че живее под църковния купол, заспиваше вечер с тиха молитва, а сутрин се будеше с благодарни слова. Никой не чу само да захваща приказка за Димитър и Цвета, пък душата му тайно милееше да се върне при тях, да види голямата тученишка бара, от която плевенци си извозваха камъни; да надзърне в плета на Исин и да извика боязливата Халиде; да отиде в двора на дядо Петър Райкин и да отнесе на внуците му червени ябълки — румени и сладки да бъдат като този плод! Христо сигурно и сега прави човечета от кал, пък Цвета си мисли кога ще дойде от Враца файтонът с духовниците, че да докарат и Анастасия! Сигурно няма да бъде това лято, защото архидяконът обикаля епархията по заповедност на епископ Методий…
Като монах, който бе дал църковен обет за целомъдрие и никога нямаше да има свое дете, младият архиерей прие Анастасия със същата надежда, с която Ковача измоли живота й в чумата!
Кира Евгения не говореше с отец Агапий на гръцки, защото било най-грешно човек да изменя на народността си.
— Ти си българин! — майка Евгения казваше на сина си пред всички духовници, а епископ Методий мръщеше вежди и я питаше: двамата като са българи какво дирят край високия трон?
Въпреки че знаеше да чете български, владиката пееше литургиите само на гръцки. Врачанските управници не го любеха твърде, а веднъж дори, като го видяха, че обира сам църковните подаяния, тайничко го заключиха в църквата. На заранта се разнесе из целия град това посрамление, та между първенци и духовници станаха големи крамоли. Майка Евгения разбираше, че кир Димитраки Тошоолу с такива деяния си туря главата в торбата, но сама жена как можеше да спре свадите между мъжете? Макар да носеше благ характер, разбра, че с фанариота Методий няма да излезе на оправия: „Защо са потребни училища за българските девици, щом няма никъде из Империята?“ — питаше той, пък „кира даскала“ си мълчеше и като не виждаше отникъде подкрепление, намери малко пясъчно сандъче, сложи го до прозореца в одаята, където спеше Анастасия, и всяка заран пишеше по една буква. Някой трябваше да се захване с това деяние! Някой трябваше да разчупи срама от невежеството за всички девойки! Майка Евгения цял живот е искала да си има момиче, та като го изучи в школски науки, то да стане наставница на други момичета; те пък да дават знанията си на много други… Орисията не ощастливи благородната архиерейска майка с женска рожба, понеже многообичният й мъж кир Филип се удавил с гемия към водите на Златния рог, когато синът им бил тригодишен… Откакто Цвета даде седемгодишната Анастасия на поучение във врачанския владишки конак, сякаш слънце огря душата на Евгения.
„Веди+Они+Дари+Аз“ — буква след буква жената пишеше върху пясъка, пък детето повтаряше след нея: „в-о-д-а“ „во-да“.
— ВОДА! — малката изговори с удивление, сякаш пясъчното сандъче се превърна в кладенец за светлина, а лицето на архиерейската майка светеше от дълбините му…
„Слънцето дава живот на пръстта“ — лятно време двете пишеха по лехите в градината. Зиме пък, с дълга пръчка рисуваха букви върху снега: „зе-мя-та е ши-ро-ка“ „аг-не-то е ша-ре-но“ „де-те-то е мир-но“ „не-бе-то е ви-со-ко“…
…Когато Анастасия навърши десет години, майка Евгения написа с тояжка върху пръстта в градината:
„АЗ ЗНАЮ ГРЕХ МОЙ“.
— Аз зна-ю грех мой… — момичето бавно прочете думите, но като не ги разбра, попита: — Какъв е моят грях, многопохвална майко?
— Мой е грехът на това начинание, а след време ще разбереш, че е нужен на всички! — Евгения прегърна слабите рамене на момичето и го поведе към конака.
7.
През 1825 година на високия екзархски трон в Търново беше ръкоположен най-благонравният и доброплоден от всички търновски митрополити — Иларион Мъдри от Крит. Малко време след поемане на водачеството новопоставеният архиерей събра за напътствия владиците на всички епархии, но преди да стигнат до Търново, за да чуят гласа на митрополита, епископите, че и народът даже, вече знаеха — Иларион Мъдри сам превежда книги на български, а подклажда в такива дела и други монаси от манастирите. „Хвала на този водач!“ — повтаряха непросветените, като чакаха да захване нещо добро. Нещо добро… нещо мъдро като самия му нрав, ама какво? Не можеше сам за година-две да подмени всички фанариоти, защото наистина още нямаше достойни български мъже, готови за духовни водачи. Нежели екзархът можеше да отпрати хитрия обирджия Методий!… За изгонване на епископа от врачанския владишки трон не можеше да става дума, но какво беше казал митрополитът на духовния си подстойник стана ясно, когато Методий мина през Плевен и видя къщата на Илия Печигаргов, обърната в школо! Чорбаджи Георги Михайлов бе дал нужните грошове на Илия, който цял живот мечтаеше да стане даскал- мирянин, но понеже не му стигаха знания и сам разбра, че Московеца е по-достоен от него, даде къщата си на драго сърце — да се учат децата!
„Непокорен народ!“ — сърдито рече в ума си епископът, но не проговори хули на глас: „Оттук насетне да вършат каквото си искат, само да плащат църковните данъци…“ Сам се успокояваше, правеше се, че не вижда, че не го е еня, пък подличката му душа не остави работата на самотек: владиката се прибра във врачанския конак, а на протосингела си Агапий заръча да остане за три дий в Плевен, да ходи денем в
