читави мъжки деца, а някой противеше ли се на волята им — съсичаха го! Когато след три години Евгения се върна в бащината къща, намери страшно запустение и мълвата — еничари бяха отвлекли Григори, а родителите й обесили на брястовото дърво в двора…
Евгения осиротя! Все още дете, тя не можеше да живее сама без напътствие и закрила от близки. Леля й по бащина линия — пресметливата и ненаситна за имоти Клира — я взе. Няколко години тя пращаше момичето на тежка слугинска работа само да изкарва за хляба, а през това време мислеше колко може да вземе от братовата си къща, че да спечели по-добра зестра за дъщерите си… Не й провървя в сметките. Когато Евгения навърши 17 години, през Календра минаха гръцки търговци на коприна и там, сред мъжете, опънали пъстри платна на пазара, момичето срещна младия, спретнат и уважителен кир Филип. В душата й трепна моминска радост, щом гъркът се поклони да докосне пръстите й, докато тя му даваше грошовете за три аршина платно. На другия ден кир Филии отново се поклони, щом Евгения мина край търговците и… по- натам двамата не разбраха как стана. Харесаха ли се, орисията ли ги събра или добрите думи на хората, но най-младият грък не тръгна с търговците, а до есента остана в Календра. Венча се с Евгения и заживяха в двукатата къща с високия бряст, докато една заран невестата на кир Филип разбра, че под сърцето й нещо пърха. През март на бял свят дойде момче. Евгения поиска да кръсти детето на брат си Григори, ала кир Филип възрази и на първороденото дадоха име Атанас.
Светското име на архидякон Агапий бе Атанас.
4.
В ракиджийницата на дядо Гънчо десетина мъже, люшнати от силното вино на пода, гръмогласно се смееха и пригласяха на единствения сред тях грамотен Спас Христов.
— „Пиша тебе дарие, турско магаре, и да знаеш, че ти евала не чина на твоите хорати…“. — изговаряше бавно четецът, а другите около него ликуваха.
Вече няколко години в Плевен преписваха, повтаряха, декламираха наизуст онези редове от книгата, която Спас и Димитър бяха донесли от Влашко, където спряха по Наполеоново време. И тогава като я бяха изчели на влашки двамата мъже много се смяха. А като се върнаха се хванаха да я преведат за плевенци, започнаха по своему да тълкуват фантастичното описание на Александър Македонски, който бил ходил до рая и сам правоверник, бог Саваот му давал победи над персите. Като знаеха, че сегашните перси са мохамедани, което за преводачите бе равно с турци, а пък Александър е македонец, а македонците по негово време считали за праотци на днешните македонци, сиреч християни, за всички плевенци беше драго да разберат как македонците надвили персите. Всеки път, щом мъжете се събираха около буретата на дядо Гънчо, вкупом повтаряха най-веселото писание преди боя между Александър и Дарий, когато персийският цар писал на македонския цар, че е хайдук, дето влязъл да му ограби царството, а цар Александър му отвърнал още по-оскърбително, че персийците са овце, пък македонците вълци, и един вълк може да удави и разсипе много овце…
Преводачите навсякъде бяха заместили персите с турци, а македонците с българи, та всички плевенци християни — и книжовни и неписмени — повтаряха наизуст победата на цар Александър. Една приказка тръгне ли по сокаците, като песен, тя не може да не стигне до ушите на управата… Благородната Фатме ханъм, щом чу за оскърбителния превод на „Александрията“, много се натъжи и каза, че няма вече да дава златна пара за новородено дете-християнче.
— Ние не искаме подаяния от жена, която не си знае мястото! — бедни, ама курназ, мъжете в ракиджийницата говореха против мютевелийката, щом пийнеха повече. — Мюсюлманите не я зачитат за пет пари и тя като се видя натясно, викна сина си Осман бей… Сега само неговата дума се чува, пък Фатме ханъм всяка година плаща хиляди грошове на султана, че да се тачи като жена-бей! — мъжете, вече зли и настръхнали, сипеха ругатни.
— А откъде, мислите, че има толкова грошове? — издигна се над гласовете Грънчаря. — Пак от нас, сиромасите… А като толкова я боли душата за християните, защо не иска ферман от султана да си изградим нова църква?
— Ферман за градеж не е работа на ханъмата — оспори думите му Ковача, изправен до голямата каца. — Владиката трябва да иска прошение, ама чу ли го вчера? Я стане, я не… Гледа само какво влиза в торбата му и да вземе грошове от литургия, пък това, че ние стоим под дъжда, него мокри ли го? Хич не му е до църква. Той е грък, мютевелийката е туркиня… ами ние, българите, къде сме?
След третото канче вино Ковача ставаше отворен и приказлив, идваше му дарба да бунтува хората и сега, докато се усети, хвана дядо Гънчо за ризата.
— Аз викам, като се дигнем, оттук да идем в къщата на хаджи Йоца Хицовица, па да пипнем владиката за врата…
Градът палеше свещи, шептеше молитви пред сън, а мъжете, като изскокнаха от ракиджийницата, с псувни и закани тръгнаха към дома на хаджи Йоца.
— Хаджийке, ставай, че хм… — Грънчаря се из кашля двусмислено, като че се упражняваше. — Искаме тук да ни дойде владиката!
Хаджийката, все още будна, вдигна перденцето на прозореца и като видя толкова разбунтувани от несгоди и вино мъже, взе да се кръсти, излезе на чардака за миг, но бързо се върна и бутна вратата на одаичката, в която беше майка Евгения.
— Достопохвална госпожо — рече и се поклони: — До стобора са се събрали десетина мъже и искат да видят владиката. Ако излезе отец Методий, сигурно ще стане нещо позорно… Затова много те моля, облечи се и иди ти. Вярвам, че ще те чуят и ще ти повярват.
Епископът и архидякон Агапий бяха легнали в отвъдната одая, където от големия двор на хаджи Йоца се носеше мирис на цъфнали ябълки. Евгения, стана, наметна върху раменете си големия, плетен шал и с тихи стъпки тръгна към портата.
— Добра ви вечер, мъже любородни, чух крамолите ви пред стобора и рекох да видя какво ви носи насам — посрещна ги с кротък и бавен глас майка Евгения.
Мъжете се посконфузиха от ненадейната среща, умълчаха се, а Грънчаря изпъчи гърди.
— Ние търсим владиката, с него искаме да поговорим.
— Епископ Методий отиде на гости при чорбаджи Георги… Ако трябва, там идете и го потърсете — отпрати ги към чорбаджийската къща Евгения, защото знаеше, че плевенци почитат първенеца и тези мъже, вече пийнали, никога няма да отидат при него. — А каква мъка имате, че искате да я поделите с владиката? — попита веднага, защото разбра, че мъжете не й вярват. — Доверете ми се, ако имате вяра в жена, която милее за християните.
— Голяма е мъката ни — дойде на думата си Грънчаря. — От години едно и също приказваме, но никой не иска да чуе… Вчера владиката рече: „Ще съградим божи храм, но вие първо гледайте къщите си!“. Види се, че няма мерак да измоли ферман от султана за нова, хубава църква, че в килиите й да се учат децата ни. А ние ще дадем мило-драго от себе си…
Евгения не побърза да отговори, не беше по нрава й да съди човек, който милее за народното дело, Не поиска да защити и владиката, защото от неговите уста не беше чула надеждни думи за нова църква в Плевен… Ковача усети, че архиерейската майка мълчаливо подкрепя Грънчаря и пристъпи до нея.
— Ако не бяхме се върнали подир войната и чумата, този град щеше да затрие корена си! — рече заповедно, без пресекулки. — Не кажеш ли на епископ Методий, че искаме църква с високо кубе и големи килии, другата неделя ще идем до Цариград! Чу ли? — накрая се закани, после залитна, свит във вехтите си дрехи, а като се сети навреме, прошушна в ухото на дядо Гънчо: „В Цариград само нас чакат!“
Мъжете се заспоряваха из тъмното кой накъдето му е пътят, а богочестивата Евгения затвори пътната порта.
Истина беше, че борчовете на Цариградската патриаршия станаха по-тежки от египетските пирамиди, ала не толкова данъците тегнеха на християните българи, колкото мъката, че всички владици са гърци. Първенците и чорбаджиите на Враца, начело с Димитраки Тошоолу, вече крояха планове да пропъдят Методий, че на неговото място да дойде българинът Гавраил, отседнал в Букурещ. Кир Димитраки искаше да въвлече в борбата си и чорбаджи Георги Михайлов от Плевен, но уравновесен и благоразумен, плевенският чорбаджия, не желаеше напразно да си навлича гнева на епископа, знаейки, че е довереник на високия екзарх.
