Първенецът на Плевен умееше да държи чорбаджийството си и въпреки че вече застаряваше, старостта не затриваше бистрия му ум. Той напътствуваше хората на града да живеят в мир, плода на земята да си делят по равно и лоша дума през плет да не чува! Не беше от онези управници, които гледаха само за своята къща и своя хамбар — сам отиваше да работи по нивите, водеше цялото домочадие да му помага и учеше децата си на пестеливост.
— Не ща аз лентяи, дето само ядат, без да работят! Детето от малко трябва да се учи на труд, пост и послушание! — казваше строго на жена си и заключваше долапа с яденето.
В Плевен никой не укоряваше суровия тон на чорбаджията и не се чу дума да е скъперник, защото за Великден купуваше от папукчиите цял кош чехли и пращаше баба Пашуна да ги раздаде на сиромаси. Господар беше! Пред големи и малки разказваше приказката за богаташа, който трябвало да избира жених за момата си. Двама били кандидатите — един богатски син и един сиромах, но учен. Бащата избрал за момичето си по-бедния момък и рекъл: „Аз търся човек, който утре може да стане богат, а не готованец, който ще пропилее имането ми!“ — поглеждаше хитро и с благодарност към Влад Петков, който беше и акуратен, и пестелив, и умен, а детето, което се роди в Габрово, а в Плевен го кръстиха Пейчо — напътствуваше от малък в добри дела и послушание.
Сутринта след неразборията около дома на хаджи Йоца Евгения стана с тревожен смут; облече се, не поиска закуска, а на сина си каза, че ще отиде сама в църквата. На портата се поколеба накъде да тръгне — искаше да отиде при чорбаджи Георги и с кротки думи да оправдае мъжете — знаеше, че първенецът на всяка цена ще научи за своеволието им. Искаше да каже още, че от Търново се носи вест за подмяната на българския екзарх Макарий и ако се случи това, врачанският владика остава без закрила — то ще рече, че плевенци могат да открият мирско школо за момчетата и Николай Московеца може да им стане учител…
Евгения погледна по пътя, който водеше към къщата на чорбаджи Георги, обърна се към мегдана на църквата и без да се нада — зад ъгъла на хаджийската къща видя дребната фигура на Анастасия. Детето се криеше, сякаш искаше да притули нетърпеливото си очакване.
— Добра среща, немирнице, кого търсиш тук? — засмя се, щом стигна до ъгъла.
— Теб! — отвърна момичето и с ръката, която криеше зад гърба си, подаде букет маргаритки. — Може ли да те изпроводя?
Евгения взе цветята и поведе момичето, задъхано от неспирните си въпроси.
— Защо чешмата на хаджи Йоца има два чучура? — попита, като минаха покрай нея.
— Мъжът на хаджи Йоца с много грошове е съградил чешма, която да дава благодат и на градината в двора, и на хората от града…
— А защо мъжът на хаджи Йоца има много грошове?
— Благодеятелният човек трябва да има куп грошове, за да раздава благодеяния на сиромасите, ама нечестивият, който не поема този завет, ще бъде наказан! — отвърна търпеливо.
— Ами мъжът вечен господар ли е на жената? — Анастасия погледна лицето на Евгения и видя, че тя е по-възрастна, но и по-радушна от Цвета.
— Дете мое, мъжът е силен, а жената благочестива и кротка. Мъжът брани дома от нещастие, но когато се случи то, жената го облекчава… Ще ме отведеш ли при своя баща?
Вместо да отговори, Анастасия дръпна Евгения за ръката и я поведе към отвъдната страна на карлуковския метох, където плет до плет бяха наредени дворовете на Петър Райкин, Димитър Ковача и Исин Ибрахимов. От комина на ковашкото огнище излизаше пушек и миризмата му се примесваше с тънкия звън на чука върху наковалнята. Долавяха се откъслечни думи на песен, пред ковачницата играеше дете — Христо правеше човечета от кал. По-натам, до плета, Цвета — ниска и схлупена — копаеше лехите в градината; обърната с гръб, тя не виждаше архиерейската майка и Анастасия, упътени към портата. Ковача пръв отдалече мерна двете и като се сети за неразбориите вечерта, дъхът му секна, зачуди се — да се скрие ли, или да излезе, после сложи чука на огнището, обърса челото си с длан и щом Евгения отвори портата, той тръгна към нея.
— Виновен съм, благочестива майко, прошка ще моля от бога, но те моля и ти да ми простиш! — тури ръка на сърцето си, пък Евгения се засмя.
— Твое ли е това дете? — пусна Анастасия пред себе си.
— Мое момиче е, майко, ама тя откъде знае? — недоумяващ, все още нищо не можеше да разбере.
— Това — златокосото момче, ли ще ти бъде отмяна? — погледна към Христо, слабичък, бледолик, сякаш не е виждал слънце.
— Здрав да порасне — след години с него ще правим чудни каруци — вгледа се в Христо, а после се обърна към Чутурката, сякаш търсеше помощ. — Цвето, ела, че ни идват гости!
Цвета най-сетне се обърна към ковачницата, вдигна мотиката на рамо, мина из пътечката на лехите и като стигна до гостенката, подаде ръка.
— Добре си дошла, влизай! — простодушно покани непознатата да влезе в копторчето.
Димитър още повече се зачуди как да отвърне Евгения, че да не види немотията вътре — с едно огнище, една постеля, едно кандило, една молитва, само здраве и мир да царува под покрива!
— Аз викам да поседнем тук, на тревата, виж колко е хубаво! — Димитър понечи да седне…
— За друго дойдох — спря го архиерейската майка. — Ще ми се да попитам невестата ти иска ли да стане слугувница в къщата на хаджи Йоца Хицовица, когато от Враца пристигат духовници и отсядат при нея… Все ще припечели някой грош! — загрижено рече, като видя отруденото лице на Цвета, косите й, прошарени отрано, покорните й ръце…
— Да ида?… Ще дойда, щом хаджийката иска да й слугувам, ама в града има по-жилави, по-млади жени — Чутурката беше объркана от ненадейното предложение, а Димитър с поглед й даде знак да мълчи! Бива ли да възразява на архиерейската майка — хем дошла на крака да я кани!
— Когато идваш в хаджийската къща, води със себе си Анастасия! — помогна на Чутурката, щом долови внезапния смут. Огледа двора с ковачницата, мерна трите момичета на Исин Ибрахимов, а преди да си тръгне, не забрави да каже и на Ковача. — Не говорете хулно против мютевелийката, блага жена е Фатме ханъм.
Цвета дойде измекярка в кьщата на хаджи Йоца още на другия ден. Не че ще припечели грошове със слугувията си, ами всички повтаряха думите на чорбаджи Георги Михайлов, който след приказките с мъдрата Евгения разправял пред много плевенци, че туй, дето такава светица има влечение към града, ще доведе нещо добро! И пращал при нея мнозина неуки хора за напътствия.
5.
— Идеее! Кира Евгения идеее! — Анастасия бягаше към къщата на хаджи Йоца, сочеше пътя от Търново и приближаващите далекодрумци. Детската душа беше отмаляла от очакване и всяко потропване на конски копита я караше да търчи накрай града — така силно се беше привързала към архиерейската майка, че започна да я търси навсякъде, да пита за нея, да иска закрилата й…
Файтонът с духовниците наистина спря пред къщата на хаджи Йоца, но в този час — малко преди да бие клепалото за вечерня, народът не дойде да посрещне духовния си пастир — щом беше казал, че не дава нужното позволение на Московеца да учи децата в светско училище, как църковното настоятелство ще дава грошове за това начинание? Първенците рекоха, че ще чакат, докато епископ Методий умре, пък владиката — макар да проповядваше блаженство на душите в отвъдния свят, хич не бързаше да напусне този, даден на хората за греховност…
След дългия път от Търново, след съсипията на тазгодишните юнски горещини, владиката изглеждаше като пребит и едва се дотътри от портата до одаята, а хаджи Йоца го погна.
— И какво каза търновският митрополит, ваше преосвещенство? — замълча, уж забрави приказката си.
— Какво да каже негово високопреосвещенство Макарий? — зачуди се, но през ума му мина предишната препирня.
— Рекох да питам отвори ли се дума за прошението ни… Види се, че няма да има грошове за ново училище, но поне някоя къща да дадем на Московеца, там да учат децата — тури на масата нов армаган.
