Димитър Талев
Погибел
Всяко царство, което се разделя, запустява.
I
Наближаваше време жените да станат от вечерната трапеза, но княз Иван-Владислав стана преди тях. Той помоли царя за позволение да се оттегли — болял го зъб, и напусна малката трапезария, дето се хранеше царското семейство, когато нямаше гости. Качи се на втория кат, където бяха царските покои и стаите на цялото семейство, но не се отправи към своята спалня, а зави по противоположна посока — по ходника, който водеше към стаите на момичетата. В дъното на тоя дълъг ходник беше стаята на Ирина Каматерос, ларисчанката. Младият мъж мина с бързи, тихи стъпки по слабо осветения ходник и се спря за миг пред вратата на Иринината стая, огледа се: тихо беше по целия кат в тоя час и пусто. Ароновият син натисна заключалката, влезе безшумно и затвори вратата след себе си.
Пред стаята на младата девойка имаше неголямо, скромно наредено преддверие, осветено от бронзов светилите. Иван-Владислав дръпна встрани двойната завеса и влезе в самата стая. В огнището, вляво от вратата, пламтяха купчина цепеници, а край отсрещната стена беше леглото на девойката, издигнато на две стъпала; в треперливата светлина, която идеше от огнището, се белееха възглавниците и разгънатите завивки, коприненият балдахин над тях с приподигнати краища. Моминското легло очакваше своята стойанка. В стаята беше тойло и ведно с мириса на пламтящите дърва, на пушъка, който се прокрадваше изпод навеса на огнището, наоколо се долавяше някакъв аромат, свеж и сладостен — това беше скрито някъде благоуханно масло или пък самият въздух в моминската спалня. Иван-Владислав огледа всички ъгли на стаята, черните му очи проблясваха остро в гъстия и тойъл здрач. Той влизаше тук за пръв път и влезе като крадец.
Ирина Каматерос отдавна бе привлякла вниманието му със своята хубост, но той не се издаваше. Завари я в семейството на чичо си преди години, когато и той бе въведен не по своя воля в това семейство, и се държеше към нея както към всяка от братовчедките си. Не се заглеждаше той и в приятелките на своите братовчедки, не посягаше и към младите слугини в чичовия си дом — боеше се от всякакви усложнения с жени и най-много в тоя дом. Жените за него бяха временна нужда и той лесно ги намираше, когато му потрябваха. Иначе Ароновият син искаше да изглежда благопристоен момък, особено пред очите на царя. Но това беше лесно в Охрид и още по-лесно, когато ходеше с войската по други селища; жени се намираха навсякъде и още повече за един княз. В Преспа, дето се засели от някое време царското семейство, това стана много трудно. В Преспа живееха семействата на неколцина от най-приближените люде на царя, живееха войници и работници; така, близу до царя, не се намираше дори най-обикновена кръчма, а още по-малко други някакви весели заведения, не се намираше лесно и жена, която да прибере чужд мъж за малко. Владислав бе забелязал как се подготвяше отдалеко женитбата му с Мария Полемархова, по- голямата щерка на Димитра Полемарх, но това беше друго. И като остана така в трудност да си намери жена, когато му беше нужно, Владислав взе да се заглежда в Ирина Каматерос. Не можейки да намери другаде извор, за да утоли жаждата си, ще посегне най-сетне и към забранената чаша. И може би не ще бъде така трудно да я вземе.
Ромейката беше много хубава. Тя беше по-висока от него, край нея той изглеждаше дребен и може би затова доскоро сякаш не я забелязваше като жена. Той искаше да държи жената в ръцете си, а не тя да стои над него. Знаеше се още, че пленницата от Лариса копнееше в сърцето си за царския син, за Радомира, дори и след като се ожени той за маджарката. Но сега тя все пак трябваше да се откаже от него; Ирина и рядко го виждаше, откакто се настани царското семейство в Преспа, а княз Гаврил-Радомир остана да живее в Охрид с младата си невеста. Тя сега може лесно да се обърне към Ивана-Владислава, който беше като втори син на царя. Какво е тя? Една пленница, една робиня, прибрана по милост. Жена е тя най-сетне… Иван-Владислав Мокри никога не се е отказвал от нещо, което е наумил еднаж да постигне, да вземе…
Ирина Каматерос знаеше, че той я желае — казвал й го бе с погледи, с думи, сега пък ще го намери тя в стаята си.
Той не чака дълго. Някъде вън се зачу глух шум, зпчуха се бързи стъпки по каменните ходници, сподавен говор. Жените се прибираха по стаите си. Ароновият син застана до огнището с лице към входа на стаята. Чу се как изтропа заключалката на вратата зад спуснатите завеси, после тракна и вътрешната заключалка. В настъпилата след това тишина зад завесите го чу шумолене на дрехи, тихи стъпки насам-натам из преддверието. Владислав чувствуваше присъствието на жена отсам заключената врата, чувствуваше се вече насаме с Ирина и сякаш обръч попристегна гърдите му. После той видя как една ръка дръпна завесата, а заедно с нея проникна широк лъч светлина, показа се там със светилник в ръка и Ирина Каматерос. Тя забеляза начаса неканения гост край огнището, едвам доловим трепет премина за миг по цялото й тяло, Остро проблеснаха очите и, но с нищо друго не издаде голямата си изненада и уплаха. Гневно се сключиха черните й вежди, тя премина с бързи стъпки до ниската масичка край леглото, сложи там светилника и рязко се обърна към младия мъж:
— Какво търсиш тук? Излизай веднага!
— Е-е… — изви ръце надире Владислав, поклати се на нозете си. — Не искаш ли гости…
Ирина се спусна към завесата — да я дръпне, да отключи и вратата на преддверието, а Владислав помисли, че тя иска да избяга или да вика за помощ, и с един скок се изпречи пред нея. Девойката и сама се спря срещу него. Светилникът я озаряваше отстрани и тя беше някак цяла в светлината му, висока и стройна, в бяла вълнена дреха с дълги ръкави, пристегнати до самите китки. Препасана беше с широк колан, покрит с гъсти разноцветни копринени везби, по които пробляскваха сребърни нишки; такива везби се виждаха и по високата яка на дрехата, по ръкавите и долу, по самия й край, както беше провесена на широки дипли. На шията на младата жена святкаше наниз от едри сини камъни, но те бяха като някаква малка прибавка към шията й, изправила се тънка и гладка от високата яка. В гъстата й черна, едвам чупната тук-там коса меко сияеха две редици едри бисери. Други накити нямаше по нея. Лицето й бе леко побледняло, но необикновено големите й очи изглеждаха още по-черни, с високо извитите вежди, с кръглите си зеници, както се бяха разтворили цели и пламтящи, но сега не от страх, а от едвам сдържано раздразнение. Ароновият син никога не беше я виждал така възбудена, винаги му бе изглеждала прекалено затворена, студена, прекалено мъдра. Сега я виждаше нова и желанието му да я обладае пламна с още по- голяма сила. И не ще да е тя толкова студена и… целомъдрена…
Те не си казаха нищо повече, сякаш и двамата видяха изеднъж, че бяха излишни всякакви думи. Той посегна да я улови, а тя дигна ръце да се отбранява. В следващия миг те се нахвърлиха един срещу друг и се вкопчиха здраво, започна се борба упорита, яростна. Той се ловеше по нея, стискаше с дива стръв тялото й, напрягаше всички сили да я събори под себе си и не гняв бушуваше в сърцето му, а все по-голяма страст и жажда, вълчи глад за това едро, гъвкаво и трепетно, разгорещено тяло. Когато девойката се огъваше за един миг под напора му, той я тласкаше с удвоени сили към леглото, но в следващия миг усещаше как се удвояваха и нейните сили. Нейното упорство и цялата й сила идеше от едно непреодолимо отвращение, тя усещаше с болезнена погнуса близостта на чуждата плът, всяко докосване на чуждите ръце. Тя искаше да отблъсне насилника, да го отстрани от себе си, да го изтласка вън от стаята си и някаква тъмна, зла радост оживяваше в сърцето й, когато усещаше, че тялото му се поддаваше на силата на нейното тяло. Борбата продължаваше мълчаливо; продължаваше с мрачна решителност или с някаква студена, упорита пресметливост и ни единият, ни другият разчиташе на отстъпка и милост. Чуваше се само пресекналото им хрипливо дишане, как единият или другият несъзнателно ще простене или остро ще скръцне със зъби. Те се мятаха като живо кълбо от едната стена до другата, ще се протегне крак, после ръка, глухо тропотеха стъпките им по пода — покривките и животинските кожи по него бяха разхвърляни и набрани по краищата и ъглите на стаята. По едно време и двамата, както бяха вкопчени, се понесоха към огнището, да се търкулнат заслепени сякаш в самия огън. Започнаха и да се удрят, да се дращят с нокти, да се хапят, потекоха кърви по лицата им, по разголените им меса. Вече се задъхваха и се виждаше голямата им умора, движенията им натежаваха все повече и тъкмо сега Иван-Владислав усети как с някакъв нов
