следваше.
Дъното на Средиземно море е с близо десет хиляди фута по-ниско от равнището на Световния океан. Колосалните водни маси преодоляваха този праг през един тесен пролив с дължина петдесетина мили. Десет хиляди кубически мили за година — сто водопада Виктория, хиляда Ниагари.
Но това е само статистика. А реалността бе рев на побеляла от пяна вода, скрита от пелена, срутваща се и разкъсвана земя, тресящи се планини. Хората гледаха и чуваха това чудо, усещаха вкуса и мириса му. Но не беше по силите им сами да разрешат проблема.
Навътре проливът се разширяваше, течението ставаше по-спокойно, а водата придобиваше тъмнозелен цвят. Мъглата се разреждаше, зад разпокъсаната й завеса се мяркаха острови — досущ като кораби, заровили носове във вълните. По бреговете им все още кипеше живот, но само след стотина години повечето от тях ще бъдат проядени от ерозията, а растенията и животните няма да издържат рязката промяна на климата.
Защото Събитието ще премести историята на Земята от миоцена в палеоцена.
Те летяха все по-навътре, но шумът не отслабваше, дори се усилваше. Потокът тук вече не бушуваше, но отпред нарастваше някакъв тътен — сякаш идваше от огромна медна камбана. Той различи очертанията на носа, чиито жалки останки в далечното бъдеще ще се наричат Гибралтар. Отвъд него започваше водопадът с ширина двайсет мили, от който водата се спускаше в пропаст, дълбока пет хиляди фута.
С ужасяваща лекота потокът се откъсваше от обрива. На фона на мрачните урви и пожълтялата трева, водата изглеждаше изумрудено зелена и сияеше ослепително на слънцето. Долната част на водопада бе скрита в непрогледна бяла пелена, мятаща се в безкраен вихър. Още по-нататък водата образуваше широко езеро, разделяше се на множество реки, прокарваше каньони и се носеше все по-навътре в колосалната падина, обречена съвсем скоро да се превърне в морско дъно.
Водата гърмеше, ревеше и клокочеше.
Филис спря своя хроноцикъл. Номура увисна редом с нея. Намираха се на значителна височина и тук въздухът беше почти студен.
— Днес — обяви тържествено тя, — ще се опитам да уловя мащаба. Ще следвам потока до самия обрив, а след това ще пикирам надолу.
— Не се спускай твърде ниско — предупреди я той.
— Това си е моя работа — отряза го тя.
— Не исках да ти се бъркам в работата. („А и кой съм аз? Плебей! Мъж!“) Направи го заради мен. — Номура дори трепна от собствената си глупост.
— Благодаря ти, Том. — Тя помълча за малко и добави: — Мъже като теб ми помагат да разбера колко неправилни са възгледите в епохата, от която идвам.
Винаги беше внимателна към околните. Може би за първи път почувства неудържимо влечение към нея, когато осъзна какви усилия полага, за да се отнася с него като е равен. Не й беше никак лесно да признае (и тя, като него, бе новак в Патрула), подобно на мъжете от другите епохи, че притежава същите достойнства като тях и също така добре умее да ги използва.
Настроението й рязко се промени.
— Размърдай се! — викна тя. — По-бързо! Още двайсетина години и от водопада нищо няма да остане.
Машината й се стрелна напред. Номура спусна предпазителя на шлема и се устреми след нея, натоварен с касетки, акумулатори и прочие.
„Внимавай — шепнеше й той, — внимавай, миличка, пази се!“
Филис се откъсна далеч напред. Стори му се, че следва комета — нещо стремително и ярко, носещо се косо над отвесното море с височина близо миля. Грохотът го оглушаваше, но за него не съществуваше нищо друго, освен тази светеща точка.
Едва на няколко метра над повърхността тя изправи хроноцикъла и го насочи към пропастта. Главата й бе скрита зад стойката на видеокамерата, ръцете й бягаха по клавишите на пулта, а с колене управляваше лоста. Предпазното стъкло се намокри от солени капки и Номура побърза да пусне чистачките. Хроноцикълът се тресеше и подскачаше под въздействието на мощни въздушни турбуленции. Ушите му бяха защитени от шума, но не и от рязката промяна в налягането и за миг остра болка прониза тъпанчетата му. Почти успя да догони Филис, когато хроноцикълът й изведнъж сякаш обезумя, преобърна се наопаки, удари се в една двуметрова зелена вълна и изчезна в нея заедно с девойката. Собственият му вик потъна в тътена.
Том блъсна с юмрук скоростния лост и се устреми след нея. Стихията едва не го повлече в пропастта, но в последния миг инстинктът за самосъхранение надделя и той обърна машината. От Филис нямаше и следа. Пред него се издигаше непрогледна водна стена, отдолу скрита в облаци, а горе — изчезваща в равнодушната синева. Шумът го притискаше отвсякъде, сякаш чакаше мига, за да го разкъса на парченца.
Той се втурна обратно да търси помощ.
Навън бе горещо пладне. Изпепелената равнина изглеждаше напълно безжизнена и само в небето се рееше самотен лешояд. Всичко бе притихнало — освен далечният водопад.
Някой почука и Номура скочи от леглото. Ушите му още бяха заглъхнали и едва долови собствения си хриплив глас:
— Влизайте де!
Беше Еверард. Въпреки прохладата от климатика по ризата му имаше влажни петна. Между зъбите си стискаше незапалена лула.
— Е? — умоляващо попита Том.
— Както се опасявах. Нищо. Още не се е прибрала.
Номура рухна във фотьойла и забоде поглед в стената.
— Има и още — Еверард приседна на кревата и пружината изскърца под тежестта на тялото му. — Току-що пристигна хронокапсула. В нея се казва, че „агент Филис Реч не се е връщала в базата на своя регионално-времеви интервал от командировката в Гибралтар“. Никакви други сведения няма за нея.
— В нито една епоха?
— Това със сигурност могат да кажат само данелианците.
— Ами, попитайте ги!
— И мислиш, че ще отговорят? Забрави ли кои са те — свръхчовеци от далечното бъдеще, истинските основатели и ръководители на Патрула… Нима смяташ, че ние, простосмъртните, имаме право да ги питаме? Още малко и ще поискаш да узнаеш точния час на смъртта си. По-добре да не надничаш в бъдещето, Том. — Той въздъхна и гласът му поомекна: — Ако живеем достатъчно дълго, рано или късно ще надживеем всички, които са ни скъпи. Такава е съдбата на всеки човек, не само на тези, които работят в Патрула. Жалко, че се сблъска толкова рано с тази горчива истина.
— Да не говорим за мен! — възкликна Номура. — Какво е станало с нея? Това ме интересува в момента!
— Да… Мислих по твоя отчет. Струва ми се, че около този водопад въздушните потоци следват свои собствени закони. Което, впрочем, е съвсем естествено. Заради претоварването хроноцикълът й е изгубил управление. Въздушна яма, завихряне, моментно невнимание и машината се е врязала във вълните.
Том стисна зъби.
— Трябваше да я подсигуря…
Еверард поклати глава.
— Не се обвинявай напразно. Ти беше само неин помощник. Това, че е проявила невнимание…
— Дявол да го вземе, още можем да я спасим, а вие не разрешавате! — викна Номура.
— Престани! — прекъсна го Менс. — Млъквай веднага!
„Да не си посмял да кажеш, че патрулните биха могли да се върнат назад във времето, да я уловят в
