изпитваше тежест в стомаха от закуската, изядена преди два часа (или по-точно — три години). Двамата закрачиха по разнебитения римски път. Пред градските врати бяха струпани скърцащи волски талиги — селяните от околността караха свежи продукти за градския пазар. Двама навъсени стражници спряха Еверард и Уиткомб пред самата врата и поискаха да узнаят имената им. Този път патрулните се представиха за слуги на търговеца Танет, изпратени да преговарят с местните занаятчии. Погледите на стражниците оставаха мрачни, докато Уиткомб не се сети да им пусне няколко звънтящи римски монети. Едва тогава скръстените копия се разтвориха и те можаха да продължат.
Градът вреше и кипеше около тях, но и тук се носеше същата нетърпима смрад, с каквато ги беше посрещнало селцето. Сред суетящите се юти Еверард забеляза издокаран по римски маниер брит, който повдигаше с отвращение краищата на износената си туника, докато заобикаляше потните, недодялани диваци и техните отрупани каручки. Зрелище, едновременно жалко и комично.
Неописуемо мръсната странноприемница се помещаваше в полуразрушена къщурка с обрасли в мъх стени, която в далечното минало вероятно е принадлежала на някой заможен гражданин. Еверард и Уиткомб установиха, че тук, в епохата на натуралната размяна, златото им е на особена почит. Няколко щедри почерпки бяха достатъчни, за да получат нужните им сведения.
„Кой Хенгист? Че как, замъкът му е в центъра… Е, не чак замък, една стара, разрушена сграда… Стейн нареди да я разрушат… Не, приятелче, няма и капчица истина в думите, че нашият добър крал играе по свирката му… Ето, само преди месец например… ах, да, за Стейн! Ами той живее при краля. Странна птица, някои го смятат за бог. Казват, че всичките тези мирни преговори с бритите били негова идея. С всеки изминал ден все повече от тази паплач приижда насам, а честният благородник не може дори да им пусне кръвчицата, без да… Разбира се, Стейн е мъдрец, аз лично нямам нищо против него. Казват, че хвърлял светкавици…“
— Какво ще правим? — попита Уиткомб, когато се прибраха в наетата от тях стая. — Ще нахлуем вътре и ще го арестуваме?
— Едва ли ще е толкова просто — въздъхна Еверард. — Имам някакъв план, но всичко зависи от това, какви са целите му. Я да проверим как стои въпросът с аудиенцията.
Изведнъж той скочи от сламената постелка на която се беше разположил, и започна яростно да се чеше.
— Дявол да го вземе! Тази епоха има нужда не от повсеместно ограмотяване, а от някое изпитано средство срещу бълхи!
Къщата беше наскоро ремонтирана и бялата й фасада с малка дървена порта, изглеждаше някак неестествено сред заобикалящото я море от кал. Двама стражници бяха седнали на стълбата отпред, но при появата на непознатите скочиха чевръсто. Еверард побърза да им подхвърли няколко монети, представяйки се за странник с интересни вести за великия магьосник.
— Предай му, че е дошъл „човекът от утрешния ден“ — нареди той. — Това е парола, ясно?
— Тъпотия някаква — изръмжа недоволно стражникът.
— Точно такава трябва да бъде паролата — отбеляза важно Еверард.
Ютът поклати недоверчиво глава и се помъкна към къщата. Тези модни измислици!
— Дали не сбъркахме? — разколеба се Уиткомб. — Сега вече е предупреден.
— Знам. Но той е важна клечка и едва ли ще си губи времето с всеки натрапник. От друга страна, времето не чака. Трябва да действаме преди да е постигнал някакви по-трайни резултати. В легендите още го няма, но ако Хенгист сключи съюз с бритите…
Стражникът се върна, промърмори нещо нечленоразделно и ги поведе към вътрешността на къщата. Изкачиха се по стълбата, пресякоха малък вътрешен двор и се озоваха в сравнително просторно преддверие, където грубо ощавените мечи кожи ярко контрастираха с нащърбения мрамор и потъмнелите мозайки. Пред разкривеното, дървено ложе ги очакваше стопанинът. Когато влязоха той вдигна ръка и Еверард видя тесния ствол на бластер, модел от началото на трийсети век.
— Ръцете напред с дланите нагоре — нареди тихо магьосникът. — Не ме принуждавайте да ви изпепеля със светкавица.
Уиткомб шумно преглътна. Еверард очакваше подобно посрещане, но и той почувства, че му трепери под лъжичката.
Магьосникът Стейн се оказа дребно човече, облечено в изящна туника, вероятно закупена от някой странстващ търговец-брит. Имаше гъвкаво тяло и голяма глава, покрита с редки, полепнали по темето, черни косми. Лицето му вдъхваше доверие и симпатия, въпреки малко неправилните черти…
— Претърси ги, Едгар — заповяда той на стражника и устните му се изкривиха в зловеща усмивка. — Извади всичко, което са скрили в дрехите.
Стражникът затършува непохватно из джобовете и поясите им, извади ултразвуковите пистолети и ги хвърли на пода.
— Можеш да си вървиш — каза магьосника.
— Но ти в безопасност ли си, господарю? — попита войникът.
Усмивката на Стейн се разшири.
— Върви, върви, няма страшно — и посочи многозначително бластера.
Едгар излезе.
„Поне ни остави меча и секирата — помисли си Еверард. — Макар от тях да няма кой знае каква полза, докато сме под прицел.“
— От утрешния ден, казвате, сте дошли — заговори Стейн. Челото му беше покрито със ситни капки пот. — Виж, това е интересна новина. Говорите ли на новоанглийско наречие?
Уиткомб понечи да отговори, но Еверард го изпревари. Съзнаваше, че животът им е поставен на карта.
— Това на кой език е? — попита той.
— На този.
Стейн заговори на английски със странно произношение, но съвсем разбираемо за човек от двайсети век.
— Искам да знам откъде идете, кое е времето ви и какво тук ви интересува. Истината кажете, инак ще ви изпепеля.
Еверард поклати глава.
— Съжалявам — отвърна той на ютландски. — Нищо не разбирам.
Уиткомб му хвърли объркан поглед, но замълча, оставяйки американеца да продължи играта. Мозъкът на Еверард работеше трескаво: разбираше, че и най-малката грешка може да им коства всичко, а отчаянието подхранваше находчивостта му.
— В нашето време говорим така…
И той издърдори някаква дълга фраза на испански, като имитираше мексиканско наречие и безмилостно предъвкваше по-сложните думи.
— Но… това е латински! — извика Стейн с блеснал от възбуда поглед, а бластерът в ръката му трепна. — От кое време идвате?
— Двайсети век от Рождение Христово. Нашата страна се нарича Лайонес. Тя е разположена отвъд Западния океан…
— Америка! — възкликна човечето. — Някога не се ли е наричала Америка?
— Не. Не разбирам за какво говорите.
Стейн целият трепереше. Най-сетне успя да възстанови самообладанието си и попита:
— Знаете ли латински? Еверард кимна.
— Тогава да преминем на него. Представа нямате, колко ми е омръзнало тукашното свинско грухтене!
Говореше на развален латински, изглежда го беше изучавал някъде в късните векове, но все пак достатъчно свободно. Ръката с бластера описваше широки кръгове.
— Извинете ме за негостоприемството. Налага се да внимавам.
