сухота и прах, на Уирда въобще бе останало малко влага. Той тичаше и гадаеше, колко време е бил мъртъв.
Съзнанието на Джон Лейърд било обкръжено от непробиваема мъгла. Той напразно се опитвал да намери в нея пролука и изпращал обичайните импулси по нервните пътища. Той се борил за възстановяване правата на своята личност. Дариеш го почувствувал — мускулите започнали да получават противоречиви заповеди. Като се спънал на равно място беглецът изругал и се опитал да натика бившия собственик на тялото в тъмнината на безсъзнателното. Дръж се, Дариеш, дръж се още няколко минути…
Той се добрал до изхода и застинал при вида на опустошението и хаоса в Долината. Разреденият въздух напълнил гърдите. Погледът му се запремятал от пясъците на камъните и обратно. Звездите му се сторили непознати, съзвездията нови, колко дълго не бил поглеждал небето! Луната била с по-големи размери, отколкото помнил и заливала мъртвата картина със студено сребро. За тези безчет години тя се била приближила до планетата.
— Корабът, къде е корабът…
Съвсем близо видял джанярдския кораб, който се издигал сред дюните като дълго и тънко торпедо. Разбира се, да го завладее, не е по силите му, сигурно го охраняват добре и няма смисъл да се опитва. А къде се намирал кораба на Лейърд?
Като задълбал в чуждата памет, си спомнил, че той е бил закопан в западната страна… Не от него, разбира се, а от Лейърд. По-бързо! Напред! Той се спуснал край пирамидата, която била проядена от времето и изглеждала чудовищно. Ето го и насипа! От страната на вятъра проблясвало тъмното отражение на метал в лунната светлина. Корабът бил тук. Дариеш заразхвърлял пясъка. Какво недоразвито псе бил този Лейърд!
Дариеш се промъквал към люка, като се стараел по-бързо да изрие кораба от пясъка. Въздухът със свирене излизал от гърдите му. Те могли да дойдат всеки миг. Сега, когато са се убедили, че наистина може да управлява машините…
Люкът най-после пробляснал. Той дръпнал дръжката с непознато за него ожесточение. Рефлексите на предишния стопанин на тялото, който не познавал психосоматическите тренировки, неловко, но все по- силно си пробивал път навън. А, ето че и те се появиил!
Автоматът заработил и късата серия по джанярдите ги накарала да изпопадат като подкосени и бледото и мъртво пространство се изпълнило с виковете им. Край него засвистяли куршуми и се заудряли по бронята на корпуса. Нападателите отстъпили да се прегрупират и подготвят за нова атака. Той се възползувал от момента затишие и се плъзнал през люка във вътрешността на кораба. Мигновено блеснала белозъбата усмивка на твърдото лице на Дариеш, воина, който в своето време заповядвал на хиляди слънца и предвождал армиите на Уирда.
— Почакайте, мили мои! — измърморил той и звуците на древния език със странна лекота се стопили във въздуха.
Той тряснал люка и побягнал към кабината за управление. Тук трябвало да се подчинява на навиците на Джон Лейърд. Като начало не било много достойно. Но когато се издигне в небето и се освободи…
Тласъкът в гърба го заковал на пилотското кресло. С див рев и невероятен трясък металът край него се късал на части. О, богове! Джанярдите стреляли от далекобойните си оръдия на кораба си. Не улучили двигателите и естествено машината не се подчинявала повече и падала…
Уирдецът мрачно изчислил траекторията на падане и установил, че ще се окаже сред някакви хълмове на стотина мили от Долината. А колко минути ще им трябват на джанярдите да достигнат до там? И освен това Джон Лейърд се пробуждал за живот. Мускулите се стягали неочаквано, гърлото се гърчело и от устата често излизало животинско хъркане. Възраждащата се личност се опитвала да се освободи. До го победи, ще трябва да започне сражение с него.
Като се размислил Дариеш повдигнал неопределено рамена. По принцип, какво му пречило да се предаде на джанярдците и сякаш да се договори с тях. Не го интересувало, кой ще победи в тази война. Той си имал други грижи.
Усещането било като от кошмар. Джон Лейърд се свил в достъпната за всички ветрове пещера и поглеждал околните хълмове, които се обливали от студената и мъртва светлина на луната. Той наблюдавал приземяването на дженярският кораб до остатъците на своя. И видял в ръцете им да проблясва стомана. Враговете тръгнали на лов. Но това не ставало сякаш през собствените му очи; той не бил се осъзнал още напълно от странната забрава.
Дали съществувал самостоятелно или бил придатък на собствения си мозък? Пред него се извисявала преградата на чуждото същество с неговите мисли и спомени. Той се намирал в черната пропаст на безумието и същевременно се опитвал да избяга от враговете си. Той ясно виждал два живота, своя и този преди милиони години. Неочаквано, вместо дивите скали и хълмове, между които сега безпрепятствено вятърът носил пясък, се появили картините на прекрасна и цветуща планета, заливана от светлина, в която проблясквали като брилянти дъждовните капки. Той се видял като Дариеш от Толог; и управлявал всички системи в империята. Но бил и Джон Лейърд от Земята. Двата потока мисли минавали през съзнанието му, заслушвали се един другиму и се блъскали във възникналата теснота.
Милион години! Какъв дълъг срок! Дариеш страдал от ужаса на самотата. Съзнанието му било обхванато от мъка, когато видял развалините на Уирда. Милион годиин!
— Кой си ти? — завикал Лейърд, когато успял да се промъкне до мозъка си. — Какво си направил с мен?
Вместо отговор в съзнанието му пламнали картини, които станали част от неговата памет.
Някога възстанали ераите, същите тези ераи, чиито предци били от прекрасната Уирда. Но когато я били напуснали и прекарали столетия сред враждебен свят, те се изменили странно. И въстанали против властта на безсмъртните. Тогава властелините използували своето страшно оръжие, което било способно да унищожава дори звездите. То лежало милиони години в хранилищата на Уирда забранено. Но и бунтовниците го познавали. Нещо повече — имали го!
В края на краищата Уирда паднала. Армиите й отстъпили от хиляди изгорени планети. Ераите триумфално преминали по вселената и се насочили към Уирда, където се канили да унищожат света, който ги бил родил. В арсеналите на някога могъщата имрерия нямало нищо, което да ги спре.
А собствената им култура нямала онази твърда почва, която би й помогнало да избуи. Минали хиляди години и те изчезнали. Дори спомен от тях няма в Галактиката. „Но нима от това ни става по леко“ — помислил Лейърд и с мрачна изненада осъзнал, че това било всъщност мисъл на Дариеш.
Уирдианецът му дал възможност да се наговори. Така се опитвал да намери отдушник на милионите години самота. И Лейърд го разбрал.
— Чуй ме, Лейърд, ние сме принудени да се намираме в едно тяло. И докато един от нас не се избави от другия, ние ще сме заедно. Именно нашето тяло се канят да намерят и пленят джанярците. Ако се борим непрекъснато и стръвно един друг, това ще направи тялото ни слабо и безпомощно. Следователно, трябва да си сътрудничим.
— Интересно, за какъв ме смяташ? Мислиш си, че съм убиец като тебе, нали?
Отговорът бил яростен и изпълнен с жестокост
— Подобно на мен ли? Разбери ме правилно, Лейърд! Аз съм Дариеш от Толог, владетелят на хилядите слънца, вечният господар на най-великата империя във Вселената, любим на Илорна Прекрасната. Сега, по волята на съдбата съм затворен в несъваршеното тяло на чуждо същество милиони години след собствената си гибел. Провървяло ти е, Лейърд, че си ме срещнал. Нали само аз мога да управлявам оръжията от лабиринта.
През това време погледът бил устремен към мрачния пейзаж и мозъкът с двойното съзнание наблюдавал как дребните фигурки сновят насам-натам и търсят следите му.
— Не забравяй, че аз знам съкровените ти мисли — пояснил Лейърд. — Дали ще бъде Слънцето или
