Пол Андерсън
Господарят на хилядите слънца
— Всичко, което си представи човек, непременно съществува някъде във Вселената — разсъждавах аз. — Планетите са такова огромно количество, с такива разнообразни условия на тях, че съществуват най- различни форми на живот, разум и култури. Често ми се е налагало да посещавам светове, където се подвизаваха огнедишащи дракони или потайни гномове бяха създали такива чудеса, че биха омагьосали и привиденията от бабешките приказки. Попадал съм и на места, където обитаваха магьосници и използуваха телепатична псевдохипноза. Знаете ли, няма такава, дори най-невероятна приказка, която да няма някакъв шанс да се окаже действителност някъде на другия край на Галактиката или дори по-далеч.
Леърд се съгласи с кратко кимване.
— Да, така е — отговорът му бе странно мек и мъчителен. — Ето как аз веднъж пуснах джина от бутилката.
— Гледай ти, колко интересно! И как се държа той?
— Той ме уби!
Тъкмо бях решил да се разсмея весело на шегата и устата ми се отвори, когато погледнах Лейърд и веднага побързах да я затворя. Той бе абсолютно сериозен. При това не изкуствено, като артист, който се опитва да изиграе комична роля. През погледа му мина нещо жалко, мрачно и по странен начин се обърка с ужасяващо студен сарказъм.
За съжаление, познавах го зле… И никой друг не можеше да се похвали с нещо повече. Времето предпочиташе да си прекарва в Галактическото Търсене, да блуждае сред хиляди страшни планети, на които човек дори не искаше око да хвърли. Рядко се връщаше в Слънчевата система и оставаше по-кратко от който и да било негов колега. Какво всъщност е намерил, предпочиташе обикновено да не приказва.
Иначе бе здрав и як, висок над шест и половина фута, с мургаво лице и орлов поглед с удивително ярки зеленикаво-сиви очи. Това, че вече не бе млад, можеше да се види само по малкото сребърни нишки в косите. Не обичаше да говори и почти не се смееше, но бе с всички вежлив. Тези които го познаваха от преди тридесет години и знаеха, че бе един от най-смелите и весели офицери на Слънчиевия флот, смятаха, че по време на Метежа нещо бе ударило силно психиката му и никакъв лекар не можеше да открие причината за промените. А самият той не разказваше нищо. След войната потърси назначение в Космическото Търсене и заседна в него.
Тази вечер ние се оказахме сами в хола на Лунното отделение на Изследователския Клуб, който се намираше в едо здание извън главния купол на Селена-Център. Настанихме се в ъгъла до грамадното стъкло и си поръчахме центавриански коктейл и водихме доста принуден разговор. Събеседника ми почти не се намесваше и аз не успявах да разбера, има ли нужда от водения разговор и въобще от някакво общество.
Просторната зала бе почти празна. Прозорците ни показваха величествения и същевременно див лунен пейзаж. Натрупаните канари по края на близкия кратер, зад който се простираше черна пустиня, бяха заляти от синята земна светлина и изглеждаха фантастично. Отгоре ни покриваше мракът на Космоса, опръскан с безброй искри на застиващите пламъци.
— И защо тогава сте все още жив — поинтересувах се аз.
Той се разсмя и то отново достатъчно тъжно.
— Да ви разкажа ли? Аз зная, че вие няма да повярвате. Впрочем има ли някакво значение? Алкохола ме кара да се отпускам, тогава си спомням миналото и започвам да разказвам тази история.
Той се облегна с удоволствие в креслото.
— Джин го наричам с голямо приближение — започна той. — По-скоро бе призрак. И планетата му бе истински призрак. Дори преди един милион години, когато на Земята още не се е бил появил човека, те са били велики и мощни. Знаели са толкова много, че дори са се научили да гасят звездите. Но изведнъж цивилизацията им изчезнала и загинала. Изглежда собственото им оръжие ги е унищожило. Загинали са в бушуващи пламъци, останали са само развалините, натрунаните отломки и безкрайната пустиня… и разбирасе, джинът в бутилката.
Аз си налях още едно питие и докато пиех се опитвах да разбера, какво има пред вид. Дори се засъмнявах, наред ли е този силен на вид човек с резки черти на умореното си лице. Не успях да разбера. Случвало ми се е с такива хора да се срещам сред звездите, каквито и в кошмарен сън трудно ще видиш. Гледаха ме хора с празни очи. Те се завръщаха от Космоса, който бе изпълнил мозъка им със студ и слабата преграда на разума някъде бе поддала и се бе пропукала. Смята се, че астронавтите лесно се влияят. Кълна се в Светия Космос, това не е тяхна вина!
— Вие намеквате за Новия Египет? — опитах се да уточня.
— Това е просто условно име. Египет е незначителна територия, която се населявала от жалки селяни. На тази планета са открити остатъците на най-великата цивилизация. Да се нарича Египет, макар и нов, е просто нелепо. Искам да ви напомня, че съществата, населяващи Уирда са били подобни на боговете. Те така въздействували на звездите, че те помръквали и изгасвали. На Земята те с помръдването на пръста си унищожили всички динозаври. За това им било необходимо само един кораб.
— Нима това е доказано? Доколкото зная, специалистите не са разшифровали досега нито един запис на уирдианите.
— Прав сте, не са разшифровани. Археолозите са стигнали единствено до мнението, че те са хуманоиди и са имали високоразвита междузвездна култура. Уирда е изчезнала преди милион земни години. Между нас казано, аз не съм сигурен, че именно те са унищожили динозаврите на Земята. Аз просто зная, че политиката им е била да унищожават гигантските рептилии на всички планети от земен тип. Те са искали в последствие да колонизират тези планети. Известно е, че са достигнали Земята и затова е естествено, че и тук са извършили същото — Лейърд хвана донесената чаша и я надигна. — Благодаря. Интересно ми е, ще ти стигне ли търпение, да ме изслушаш докрай?
Та това стана, ако не греша, преди тридесет и три години. Тогава бях млад и зелен лейтенант със светли и безумни младежки мечти. Най-голямата си сила страшният Метеж на джанярдите показа, когато те завладяха целия район на космоса в съзвездието Стрелец. Нещата там се стекоха изключително зле. Струва ми се, дори тогава някои не разбираха, колко близо сме до поражението. Противника вече се канеше да пробие линиите на отбраната ни и да нахлуе в земните покрайнини. Дяволските им оръдия бяха вече унищожили всичко живо на десетки планети. Да… времето бе тежко.
На Уирда разкопките бяха започнати буквално преди самата война. За тази удивителна планета тогава знаехме така малко, както и сега. Например, ние знаем, че така наречената Долина на Боговете съдържа повече реликти от всяка друга местност на планетата. По едно време работех в състава на група, която откри и се зае да възстановява гравитомагнетичен генератор. Само той ни даде половината от знанията в тази област.
Аз бях обладан от буквално фантастичната идея, че мога да намеря нещо ценно в лабиринта, който съставяше сърцето на Уирда. Така внимателно бях изучил всички сведения, че ми се струваше: знам къде да търся! Исках да намеря онова оръжие, което преди милиони години бе запалвало планети и създавало нови звезди…
Уирда се намираше точно зад предните линии на Джанярдите. Тази планета не представляваше военен интерес и затова на нея нямаше гарнизон. Аз бях сигурен, че на нашите врагове, тези полуварвари, няма да им хрумне да търсят тук свръхоръжието на миналото. Нали и така победата им беше в кърпа вързана? Аз взех едноместен разузнавач, който можеше да премине през вражеските позиции и се втурнах право към планетата. Дори и при най-грижлива блокировка, винаги ще се намери пролука за мъничък кораб. В случай на неуспех загуба ще бъде само моя живот, в случай на късмет, ние постигахме всичко. И аз се насочих към Уирда.
Без никакви приключения достигнах планетата, кацнах в Долината на Боговете и започнах издирванията си.
Лейърд млъкна и се усмихна и в това имаше нещо страшно.
Ето какво представляваше неговия разказ.
