Джаняра ти е абсолютно безразлично. Как ще ме убедиш, че няма да ме измамиш?
Отговорът се съпровождал с издевателски смях.
— Какво пък, опитай се да прочетеш нещо в моя мозък, Лейърд? Май той е и твой, а? — смехът се усили, преди да продължи. — Очевидно историята се повтаря. Подобен метеж срещу майчината планета, но мащабите са дребни, а и техниката е така примитивна. Но резултатът едва ли ще бъде по-щастлив за планетата-родителка. Възможно е сега да играя по-активна роля, отколкото преди милиони години.
Каква само фантастика! — да се криеш в засипаните с пясък развалини на древна цивилизация, да наблюдаваш с трескав интерес дебнещите преследвачи, промъкващи се в светлината на луната и да долавяш мисли, които не са твои и над които нямаш никаква власт. Юмруците на Лейърд се свили инстиктивно.
— Сега май е по-добре — Дариеш умеел да се отнася философски с нещата. — Успокой се, поеми дълбоко въздух, съсредоточи се само на дишането. После изследвай моя мозък, който е едновременно и твой.
— Скрий се!
— Е, как да го направя, а? Ти сам се досещаш, че това е невъзможно. Ние се намираме в едно тяло. И трябва да привикнем един към друг. Казах ти, човече, успокой се. Легни и помисли над случилото се.
Смята се, че човек е същество, което е ограничено във времето. Но необикновената воля и силните стремежи на Уирда преодоляли границите на самата смърт. Струвало си е, да чакат милион години и да съживят отново древния свят.
Какво е това личност? Предмет прекъснат и материален, схема, съществуваща в определен процес. Ражда се някакъв организъм, който има естествена генетическа наследственост. И той попада в свят със сложни връзки и отношения. Той е нишката от наследствеността към обкръжението. Интелектуалният компонент, съставящ собственото „аз“ е неотделим от тялото, но може да бъде изучен и обособен.
Науката на Уирда достигнала такова ниво, че на учените им се удало да отделят това, което съставлявало личността на Дариеш. Когато ераите се намирали пред вратите на столицата на Империята и планетата чакала съдния бой, след който ще последва краят, няколко души в една лаборатория работели спокойно. Те създали молекулярен скенер, записали с него нервните импулси, които съставят паметта, навиците, рефлексите, инстинктите или всичко онова, което се нарича личност. После ги прехвърлили на особени кристали. Бил взет мозъка на Дариеш, защото само той от безсмъртните се съгласил на това. Кой не би се изплашил от възкръсването си след векове, когато собствения му свят отдавна е изчезнал? Дариеш винаги бил смел, а Илорна умряла, така че сега му е безразлично, какво ще стане лично с него.
Илорна! Илорна! Лейърд доловил образът и в паметта си. Лъчистите очи и звънкият смях, дългите черни коси и целият й чуден вид. Той усетил сладостта на устните й, чул прекрасния и мелодичен глас. Обичал я, но това било преди милион години. Сега тя е само прах, носен от нощния вятър, а той продължавал да я обича с тази си част, която била Дариеш. О, Илорна!…
Тялото на Дариеш загинало заедно с Империята. Кристалът с личността му се намирал в лабиринта, обкръжена от могъщите апарати на Уирда. Замисълът се оправдал! Рано или късно някой ще дойде тук от безкрайната вселена. Той или друг ще надене на главата си шлема и ще го пусне в действие. Записът ще бъде пренесен в невроните и така мозъкът на Дариеш ще оживее отново, ще разкаже за изчезналата Уирда и ще възобнови традициите на изминалите петдесет милиона години. Волята на Уирда ще прескочи времето.
— Но Уирда е мъртва! — съпротивляваше се отчаяно Лейърд. — Тя е изчезнала. Сега е друго време, нова история. Ти нямаш никакво право да ни казваш, какво да правим.
Отговорът бил студен и високомерен:
— Правя това, което намеря за нужно. А ти се дръж спокойно и не ми пречи. Такъв е съвета ми!
— Затваряй си устата, Дариеш! — така се ядосал Лейърд, че ноздрите му се разтреперили… — Никой, дори призрак от другия свят, не може да ми нарежда!
Дариеш променил тона до известна степен и започнал да го убеждава:
— Нямаме друг избор. Виж преследвачите. Ако имаха детектори, о, виждам, че имат, след няколко минути ще ни открият. За нас е най-добре да се предадем тихо и мирно. Те ще натоварят машините на кораба и нас като добавка към плячката им. Тогава ще дойде нашият ред да действуваме.
Лейърд се държал спокойно, докато наблюдавал приближаването на джанярдците. Светът сякаш пропадал в истинска пропаст и усещането за настъпващия край го обхванало напълно. Какво би могъл да направи? Какъв път би могъл да избере?
— Добре — съгласил се той. — Да бъде твоето. Но знай, аз ще следя всяка твоя мисъл. Нали ме разбираш? Не допускам, че ще ми попречиш да се самоубия, ако счета това за необходимо.
— Предполагам, че ще успееш. Противоположните заповеди се неутрализират. Така че спокойно, Лейърд. Затаи се и ми предостави нещата на мен. Аз съм Дариеш, воинът. Участвал съм в какви ли не истории. Така че не ми е за първи път.
Тялото се изправи и тръгна надолу по склона с вдигнати ръце. През главата минала къса мисъл на Дариеш: „Командува ги… красива жена. Може да се окаже доста интересно“. И той се разсмял. Звуците се разнесли над голите хълмове под луната. Но това не бил напълно човешки смях.
— Няма да разбереш това, Лейърд — произнесла Джоана.
— Възможно е — отвърнал Дариеш, — често и сам не се разбирам. Още повече и тебе, гълъбице моя.
Жената леко се навела напред.
— Не забравяй, за статута се тук, лейтенанте!
— По дяволите званията на страни и вселени. Опитай се макар и малко, да бъдеш обикновено живо същество.
— Ти разсъждваш странно — в погледа й се мярнала насмешка. — Поне за човек от Земята.
Вътре в себе си Дариеш ядно изругал. Проклето тяло. Мощ, точност, ориентация, чувствителност на възприятията — въобще половината от чувствата, които преди владеел, сега изчезнала. Строежът на мозъка не съответствувал на способностите му. Мисленето станало бавно и мъчително. Често се случвали грешки, каквито предишният Дариеш не би допуснал никога. Тази млада дама ловко разкривала пропуските. Пленили са го смъртните врагове на Джон Лейърд, а мозъка на самия Лейърд го ограничавал с мислите, плановете и волята си. Той бил готов да се бие и при най-малкия намек за предателство.
На това място „аз“-ът на човека предупредил насмешливо:
— Ей, Дариеш, по-внимателно!
— Млък, там! — отрязъл Дариеш и веднага разбрал, че неговият собствен мозък никога не би паднал до такава примитивна емоционална реакция. Нима те враствали един в друг? — Искам нещо да ви кажа, капитан Рос — произнесъл на глас. — Аз не съм Лейърд.
Тя не казала нищо, само притворила очи и се облегнала на креслото си. А той инстинктивно отбелязал, какви дълги мигли имала… А може това да е направило впечатление на Лейърд, на който спомените за Илорна не му пречили?
Те се намирали в малката капитанска каюта на борда на дженарския крайцер. Вратата била затворена, но зад нея се намирал часовой. Отвреме навреме до ушите им достигало скърцането и тракането на вкарваните масивни части на апаратите от лабиринта на Уирда.
Подредбата на каютата била стандартна и еднообразна, но се забелязвало пипането на женска ръка: перденца, саксия с трогателно цвете, а затворената вратичка на шкафчето затискала крайчеца на пъстра рокля. Без никакво съмнение, срещу него се намирала красива жена, с разпуснати огненочервени коси и разпалени очи. Но в ръката си държала насочен пистолет.
Тя била напълно откровена:
— Трябва да си поговорим на четири очи. Аз не разбирам нещо… Нарочно изпратих часовоя навън, но ще стрелям при първото подозрително движение. И трябва да те предупредя, че дори да се справиш по някакъв начин с мен, то като заложница няма да успееш да ме използуваш. За нас, джанярдците, корабът е по-важен от живота на обикновен индивид. — Тя млъкнала и зачакала отговор.
