боеспособността му), сарацинските експерти са му предали и откъслечни сведения за съвременния свят. Ифритът се усмири и внимателно заслуша.
Вирджиния натъртено каза:
— Сега мога да ти говоря само истината. Съгласен ли си, че предметът и неговото название са едно и също нещо?
— Да — прогърмя ифритът, — това е общоизвестно.
Почувствах облекчението й. Първото препятствие е преодоляно! Не са го учили на принципите на научната магия! Макар името, разбира се, да е в органична връзка с предмета (това е основата на заклинанията и на много други магически методи), но в нашия век Караибски доказа, че думата и обозначеният с нея предмет не са идентични.
— Чудесно — рече Вирджиния, — името ми е Джини.
Той я погледна изумен.
— Наистина ли се казваш така?
— Да! Сега ще ме слушаш ли? Дойдох да ти дам един съвет. Като джин на джин. Знаеш, че аз притежавам могъщество и го поставям в служба на Аллаха, на Всемогъщия, Всезнаещия, Състрадаващия.
Очите му сърдито блеснаха. Но след като се беше съгласил, че тя е от неговото племе, налагаше се да сдържа грубостта си и дори да се помъчи да бъде галантен. Когато му даваше съвета, тя не можеше да лъже. Но и наум не му идваше, че би могла нещичко да премълчи.
— Добре, продължавай, щом искаш — изръмжа той. — Знаеш ли, че утре тръгвам да унищожа тази тълпа езичници? — думите разпалиха мечтите му за слава. — Аз ще ги разкъсам, ще ги стъпча, ще ги стрия на прах, ще ги одера и изкормя. Те ще изпитат мощта на Рашид — яркокрилия, безжалостния, мъдрия…
Вирджиния търпеливо изчака да изброи всички прилагателни, после меко каза:
— Рашид, защо трябва да убиваш и да разрушаваш? В замяна няма да получиш нищо, освен омраза!
Ръмженето му премина в хленч:
— Айе, истина казваш! Целият свят ме мрази! Всички ми мислят злото! Никога Сюлейман не би ме пленил! Каквото и да се опитвах да направя, все ми пречеха завистливите злобари. Айе, но утре ще бъде ден на разплата!!!
Без да й трепне ръката, Вирджиния взе цигара, запали я и издуха дим към ифрита.
— Как можеш да вярваш на емира и помагачите му? — попита го тя. — Той също ти е враг. Иска само да бъдеш послушно оръдие в ръцете му! А после — обратно в бутилката!
— Защо… защо… — тялото на ифрита така се разду, че изкривяващата пространството бариера изскърца. От ноздрите му с трясък излетяха мълнии. Думите на Вирджиния не се побираха в главата му. Неговата раса не блестеше с особен ум. Но, естествено, един знаещ психолог би могъл да разбере докъде може да доведе параноика неговата логика.
— Нима през целия си живот не си усещал враждебността около себе си? — бързо продължи Вирджиния. — Спомни си, Рашид, спомни си. Първото, с което те посрещна този свят — враждебен, злобен, завистлив, беше жестокостта, нали така?
— Айе… Точно така беше — човекоподобната глава клюмна, гласът му се сниши до едва чут шепот. — Мразеха ме от мига, в който се родих. Айе, собствената ми майка ме удари с крилото си така, че ме събори!
— Може пък да е било случайно — рече Вирджиния.
— Не, тя винаги е обичала по-големия ми брат.
Вирджиния седна и кръстоса крак върху крак.
— Разкажи ми — помоли го тя. В гласа й се долови съчувствие.
Усетих как страшната сила, разпъваща отвътре бариерата, отслабваше. Ифритът се отпусна на хълбок, притвори очи. През паметта му се нижеха събития отпреди милион години. Натам го водеше Вирджиния. Не разбирах какво е намислила, сигурно не би могла да направи психоанализа на чудовището за една нощ… Но…
— Айе… Бях само на триста години, когато паднах в една яма. Навярно са я изкопали моите врагове!
— Разбира се, ти излетя от нея — мъркаше Вирджиния.
Ифритът взе да върти очи, физиономията му се сгърчи, покри се с бръчки и стана уродлива.
— Казах, че това беше яма!
— Но във всеки случай не беше море, нали? — съчувствено го попита Вирджиния.
— Не! — от крилата му се посипаха мълнии, разнесе се гръм. — Не беше тази проклета гадост, но нещо тъмно, мокро не, дори не мокро, а някакъв парещ студ.
Смътно долових, че Джини подхвана правилно нишката. Тя спусна дългите си ресници, за да прикрие внезапно заблестелите си очи. Можех да си представя какво изпитание е било случилото се за ефирния демон. И после най-вероятно си е внушавал, че не е имало нищо подобно. Но как би могла да се възползва от това Вирджиния?
Сварталф влетя като стрела и рязко спря, забил четирите си лапи в пода. И последното косъмче на козината му беше настръхнало. Очите му с мъченически израз се спряха върху мен, той изсъска нещо и отново излетя навън. Подчертавам, че аз го изпреварих.
Долу от вестибюла долитаха гласове. Видях войници да се щурат насам-натам. Вероятно бяха дошли да разберат какъв е този шум и са намерили убитата стража. И тъй като бяха малко на брой, сигурно вече са изпратили за подкрепление.
Каквото и да се опитваше да направи Джини, беше нужно време. С един скок се намерих долу и захапах единия от сарацините. За миг се образува търкалящо се и виещо кълбо. Едва не ме смазаха под себе си, но челюстите ми останаха свободни и аз ги използвах на воля. Намеси се и Сварталф, оседлал метлата.
Отмъкнахме част от оръжието на сарацините във вестибюла (челюстите стават за тази цел) и седнахме да чакаме. Реших да си остана вълк. Да имаш ръце е добре, но още по-добре е да бъдеш неуязвим за оръжието на сарацините. Сварталф замислено изследваше един картечен пистолет, подпря го на някаква опора до стената и се наведе над него.
Аз не бързах. Всяка минута, която спечелим, отблъсквайки предстоящата атака, е от полза за Вирджиния. Сложих глава върху предните си лапи и замрях. Скоро — твърде скоро! — чух тропот от войнишки ботуши по тротоара. Препускащият на помощ отряд вероятно наброяваше стотина души. Видях люшкащата се черна маса и отблясъците на звездите по метала на оръжията им. За кратко те се струпаха около убитите от нас стражи, а сетне с внезапен вой се втурнаха в атака нагоре по стълбите.
Сварталф се запъна, доколкото можеше, и натисна спусъка на автомата. Откатът го отхвърли назад и той се изтърколи през целия вестибюл, врещейки. Но успя да покоси двамина, а останалите, напиращи през вратата, пресрещнах аз.
Удари ги, ухапи, скочи напред, после назад. Разкъсай ги, дери, ръмжи, ръфай муцуните им! Те вече не бързаха, тромаво се скупчиха около входа. Още една мигновена вихрушка, устроена от зъбите ми, и те отстъпиха, като оставиха пет-шест убити и ранени.
Погледнах през прозореца и видях моя приятел емира. Върху окото му имаше превръзка, той непохватно сновеше между хората си и ги подтикваше да действат. Не очаквах, че е толкова енергичен. Малки групи от главния отряд се отделяха и изтичваха нанякъде — към другите изходи и прозорци.
Завих, като разбрах, че сме оставили метлата навън. Сега никой от нас не можеше да се спаси, дори Джини. Негодуващият ми вой премина в ръмжене — чух звън от счупени стъкла, кънтеж от разбити брави и изстрели.
Сварталф се оказа умно котенце. Отново се захвана с картечния си пистолет и се изхитри (нали лапите му са с дълги нокти) да стреля по пламъка от изстрелите. Сетне отстъпихме до стълбите.
Те слепешката настъпваха срещу нас в тъмното, пъплеха наоколо, опипваха пътя. Аз не им пречех, но първият, който прекрачи на стъпалото, умря безшумно и бързо. Вторият имаше време да изпищи. А след тях налетя цялата банда.
В тази тъмнина и блъсканица не можеха да стрелят, без да рискуват да улучат някого от своите.
