уговорки. Едва ли решителният и агресивен Игор Бонафеде доброволно ще се остави да го арестуват. Към Севастопол приближава авионосецът „Киев“. Великолепна цел за ракетите на Бонафеде!
Чернок нареди на пилота си да вземе курс към Севастопол и влезе във видеовръзка с базата.
Пълна изненада за него беше да види полковника край бутилка уиски заедно със съветския гост, също полковник. Прекъснали веселия си разговор, двамата полковници се обърнаха към екрана:
— Здраве желаем, другарю бивш командващ — каза Бонафеде.
— Ти вече имаш гости, Игор — каза Чернок.
— Сергеев — учтиво се представи съветският офицер. — Военно разузнаване.
— Много ми е приятно — каза Чернок. — Игор, виждате ли „Киев“?
Бонафеде се разсмя.
— Не само го виждам, но и чувам какво си говорят там. Тъкмо спорехме с полковник Сергеев, Саша. Казвам му, че ще унищожа авионосеца „Киев“ с един залп от дистанция 100 мили, а тоя глупчо не вярва в нашите възможности…
— На ти, Игор! — съветският полковник показа на Бонафеде дясната си длан, като сякаш я отсече с дланта на лявата.
— На ти, Сергей! — Бонафеде показа дясната си ръка до лакътя.
— Нетактичен спор — сухо каза Чернок, изключи връзката и каза на пилота: — Снишаваме се към базата на Бонафеде.
— Снишаваме ли се, сър? — попита летецът.
— Няма цял век да летим, я — раздразнено отвърна Чернок. — Постепенно се снишаваме! Продължаваме наблюдението.
Те отидоха по-навътре над морето и започнаха бавно да се снишават. Вече се виждаше приближаващият към Севастопол гигантски авионосец. В морето, докъдето стигаше погледът, се мяркаха бойни кораби и транспорти. Десетки вертолети летяха към крайбрежието. От кейовете към центъра на града пълзяха бронирани колони.
Чернок извъртя креслото на 180 градуса и се озова сякаш зад оперативна маса — такова чудо беше той, вертолетът „Дрозд“. Двамата млади офицери, специалисти по оперативна информация, прапоршчиците Кронин и Ляшко го гледаха. И тримата мълчаха известно време.
— Да не са полудели, сър? — най-сетне попита Кронин. Чернок помоли Ляшко да му налее пълна чаша чисто „Чивас Ригал“.
— Най-смешното, сър… — подзе Кронин.
— Атакува ни „Миг–25“, сър — каза пилотът.
Чернок изпи половин чаша и хвърли поглед назад. Успя да види само риверсионната следа на прелетелия изтребител.
— Искахте да кажете нещо, Кронин? — попита той.
— Еретична мисъл, сър — усмихна се младежът.
— Хващам се на бас, че и на вас е хрумвала — каза Ляшко. Момчетата се стараеха да говорят на руски, но току преминаваха на по-удобния за тях език, тоест на английски.
— Какво прави онзи изтребител? — попита пилота Чернок.
— Завива за втора атака — докладва пилотът. — Виждам базата на Бонафеде. Към нея приближава бронетанкова колона.
— Спуснете се там — каза Чернок, допи чашата до дъно и запали сигарилос. — Да, момчета, тази мисъл е спохождала и мен. Нещо повече, тя дори не ми прилича на ерес. Почти съм сигурен, че това са форсиз…
— Да! — извика Кросин. — Ако това беше неприятел, ако това беше нападаща армия, щяхме да ги изхвърлим в морето!
— Страхувам се, че просто щяхме да ги унищожим — студено се усмихна Ляшко. — Погледнете, сър…
На тъмната стена в дъното на кабината светна картата на Крим. Петънцето на светлинната показалка запълзя по нея.
— Струпване на техника при Карачел… — презрително кривеше устни Ляшко. — Навалица в Балаклава… Танкова мешавица без капка гориво край Бахчисарай…
— Кронин, как бихте действали вие? — Чернок се облегна назад в креслото. — Хайде да си поиграем на война.
— Ракетен залп, сър — успя само да каже пилотът.
Мигновено последвалият взрив унищожи вертолета „Дрозд“ и четиримата намиращи се в него офицери.
Лучников май дори видя яркото лумване в небето, избухването на командния вертолет на Чернок, но не му обърна особено внимание, сметна го за пиротехнически ефект, част от гадната снимачна процедура. Спомни си за Кристина и си помисли колко безнравствено е съвременното изкуство. Всичко се снима на лента и всичко се демонстрира и колкото по-естествено изглежда човешката трагедия, толкова по-добре, но в името на какво? Целта е напълно изгубена…
Горкото момиче, помисли си той, какво те довя тогава в Крим… какво те довя тогава в спалнята ми… какво те довя…
Той вдигна тялото й и бавно тръгна към храма. Насреща му по алеята, настлана с натрошени раковини, покрай античните руини и православните кръстове тичаха три фигури и той ги разпознаваше с приближаването им: отец Леонид, Пьотър Сабашников с монашески одежди и Мустафа.
— Ето — каза Лучников, предавайки тялото на Кристина в ръцете на отец Леонид. — Приемете я, отец Леонид. Тя беше родена като католичка, но прие православието. Много ме обичаше. Какво значение има — католицизъм, православие?… Всички християни трябва да бъдем заедно, когато по света стават безнравствени събития, като ей това снимане на филм.
— Филм ли, Андрей? — Сабашников го прегърна през раменете. — Ти наричаш това снимане на филм?
— Дори ти не си се сетил — засмя се Лучников. — Какво остава за обикновените хора? Представи си каква психологическа травма е това за тях! Любопитно ми е кой е дал на бандата на Халоуей разрешение за тази масирана гавра?
— Да влезем в храма, деца мои — каза отец Леонид. — Ще бъдем заедно. Тази нощ ще дойдат много хора, така ми се струва. Ела и ти, Мустафа. Бъди с нас. Няма да обидиш исляма, ако останеш днес с нас.
— Почти не познавам исляма, аз съм будист — измънка младежът.
Отец Леонид крачеше широко и силно. Белите крачета на Кристина висяха от сгъвката на ръката му. Лучников се разрида внезапно, като гледаше как се люшкат.
— Андрей — обърна се към него отец Леонид. — Утеши се. Преди един час кръстих тук внука ти Арсений.
Нос Херсонес навлиза в морето с каменни урви, но под урвите още се точи тясната ивичка на чакълестия плаж. Там в едно от миниатюрните заливчета се готвеха за бягство четирима младежи — Бенджамин Иванов с приятелката си, черната татарка Заира, и Антон Лучников със законната си съпруга Памела; впрочем бяха петима — в бягството участваше и новороденият Арсений. В заливчето те намериха изоставен от някого открит катер с окачен мотор „Меркурий“. В катера имаше и двайсетлитрова туба с бензин — горивото беше напълно достатъчно, за да стигнат до турския бряг.
Антон и Памела, потресени от всички събития на отминаващия ден, седяха, долепили хълбоци един до друг, а гърбовете им се притискаха до отплаващия от тях Остров Крим. В последните предавания на вече заглъхналия Ти Ви Миг се бе мярнало съобщението за смъртта на дядо Арсений и за арестуването, или както деликатно се бяха изразили подплашените тивимиговци, за „временното изолиране“, на Андрей. На коленете им обаче лежеше новороденият Арсений — главичката върху коляното на татко му, дупето — върху бедрото на майка му. Чувствата, раздиращи Антон, бяха толкова силни, че в края на краищата той изпадна в някакво зашеметено състояние. Жена му с нищо не можеше да му помогне — разкъсвана от мъките на раждането, от съжалението си към Антон, от нежността си към бебето, от страха си пред бягството, тя също бе изпаднала в летаргия.
