Моюнкумите, където сега лежеше вързан, оскърбен и унизен. И колкото по-ясно осъзнаваше, че желанието да я види е неосъществимо, толкова повече се изостряха чувствата му към нея, толкова повече го измъчваше самотата, и същевременно това душевно състояние му разкриваше тръпчивата наслада от сливането с Бога, защото сега бе разбрал, че Бог се проявява чрез любовта, дарявайки човека с най- висшето щастие на битието. И тук божията щедрост е безкрайна, както е безкрайно времето, а предопределението на любовта е неповторимо при всеки един случай и при всеки човек…
— Слава на Всевишния! — прошепна той, загледан в луната, и си помисли: „Ако знаеше тя колко безпределна е божията милост, когато поражда в сърцето любов…“
В този миг край камиона се чуха стъпки и някой, като сумтеше и се уригваше, се качи в каросерията. Това беше Мишаша, а зад него подаде глава и Кепа. Изглежда, доста бяха пийнали, защото го лъхна силна миризма на водка.
— Ти бе, мамка ти мръсна, кво си се излегнал? Я да ставаш, попска мършо, че Обера те вика на тепиха, ще те превъзпитава — каза Мишаша и тръгна към него, стъпвайки между сайгачите трупове като мечка в бърлога.
Захили се на свой ред и Кепа:
— Тепих няма да има, на собствения си задник ще поседиш, на моюнкумската земица.
— Че то трябвало и удобства да му търсим — басово се обади Мишаша и се уригна, — за тия работи, мамка му мръсна, заслужава да го пратят в Сибир! Решил да ни баламосва, едва ли не калугери да ни прави, ама не е познал, мамка му мръсна!
IV
Оттогава Авдий Калистратов писа на Инга Фьодоровна няколко писма до Жалпак-Саз и тя му отговаряше до поискване в градската поща, тъй като той вече нямаше постоянен адрес. Авдий от малък загуби майка си и баща му, дякон Калистратов, останал цял живот вдовец, посвещаваше своята любов и богатата си богословска и светска култура на сина си и дъщеря си, по-голяма от Авдий с три години. Варвара, сестрата на Авдий замина да учи в Ленинград, искаше да постъпи в Педагогическия институт, но там не я приеха като дъщеря на култов служител, защото това би й открило достъп до училищното обучение. Тогава тя кандидатствува и влезе в политехниката и така остана в Ленинград; омъжи се, създаде семейство и сега работеше като чертожничка в някакъв проектантски институт. А пътят на Авдий водеше към сферите на духовния живот, той сам искаше да стане духовник, искаше го и баща му, най-вече след историята на Варвара с Педагогическия институт. Когато Авдий постъпи в семинарията, дякон Калистратов бе щастлив и горд — радваше се, че мечтата му се сбъдна, че трудът и усилията му не бяха напразни, че Господ чу молбите му. Но скоро след това умря и навярно по милостивата воля на съдбата, защото не би понесъл еретичната метаморфоза у сина си, отдал се на реформаторски увлечения на попрището на вечното като света богословие — учение, дадено веднъж завинаги в безкрайността и неизменността на божествената сила.
Когато Авдий започна да сътрудничи в областния младежки вестник, малкото жилище, в което дякон Калистратов преживя със семейството си много години, бе предоставено на новоназначен църковен служител, а на бившия семинарист предложиха да го освободи като лице, нямащо никакви отношения с църквата.
Авдий повика сестра си Варвара, за да прегледа и отнесе в Ленинград като спомен и наследство нужните й вещи, останали от родителите им, предимно старинни икони и картини. За себе си остави бащините книги. Това бе последната среща между брата и сестрата — всеки имаше своя съдба. Повече не се видяха, отношенията им си останаха нормални, но пътищата в живота — различни. Оттогава Авдий живееше по частни квартири, отначало беше наемал самостоятелна стая, но по-късно се принуди да живее със съквартиранти, тъй като не му достигаха средства. Затова и писмата си получаваше до поискване.
Тъкмо по това време се очерта първата командировка на Авдий Калистратов в Средна Азия от редакцията на областния комсомолски вестник. Непосредствен повод бе идеята му да проучи и опише как и по какви пътища прониква сред младежта от европейската част на страната наркотичното средство анаша, растение, което вирее в Средна Азия, в Чуйските и Примоюнкумските степи. Анашата е родна сестра на всеизвестната марихуана, особен сорт южен див коноп, съдържащ в листата си и най-вече в цветовете и прашеца силно упойващи вещества, които при пушене предизвикват еуфория, илюзия за блаженство, а при увеличаване на дозата настъпва угнетение, преминаващо в агресивна, опасна за околните невменяемост.
Историята на това пътуване Авдий Калистратов подробно описа в пътните си очерци, дори описа и премеждието в степта, когато неочаквано се сблъска с вълчето семейство, описа всичко преживяно с болка и тревога като очевидец, като гражданин, загрижен от разпространяването на този наркотик. Но публикуването на очерците му, отначало приети в редакцията с голям възторг, се забави, а по-късно изобщо беше спряно.
За всичките си несполуки и тревоги Авдий писа на Инга Фьодоровна, в която виждаше най-близък човек, дар от съдбата, защото, подобна на бистри речни води, тя го освежаваше и възкресяваше за всекидневното битие. Скоро осъзна, че всяко писмо до нея е събитие в живота му, че може би дори тази кореспонденция е предопределението, което оправдава неговото съществуване.
След всяко изпратено писмо той живееше с него, възстановяваше в паметта си цялото му съдържание и сякаш коментираше собствените си мисли. Това бе някаква странна форма на общуване от разстояние — непрекъснати излъчвания във времето и пространството от неговата страдаща душа.
„… После дни наред си мислех дали не са Ви шокирали началните думи в писмото ми: «В името на Отца, и Сина и Светаго духа.» Писах ги, защото така съм възпитан, те винаги ми служат като камертон преди сериозен разговор, настройват молитвено духа ми, и аз не съм нарушавал този принцип, макар с това още веднъж да Ви припомням, че произхождам от семейство на духовник и че по-рано бях семинарист. Отношението ми към Вас не ми позволява да премълчавам каквито и Да било обстоятелства, свързани с живота ми.
И си мислех още, че пиша на «Вие», а при нашата раздяла бяхме вече на «ти». Простете ми, нещо стана с мен, макар че не е минало много време, откакто съм далеч от Вас. Впрочем всички чудаци се опитват да си намерят някакво нелепо оправдание. Но това между другото. Все пак позволете ми от разстояние да се обръщам към Вас на «Вие». Така се чувствувам много по-удобно. А ако ни е съдено да се срещнем отново, за което отсега се преизпълвам със съкровени, особено свидни мечти (те са ми като деца, аз бдя над тях, не мога без тях, представям си какво щастие изпитва човек да обича децата си, ако ги обича като мечтата), тези мечти се породиха като стремеж на духа към божествено съвършенство, вечно привлекателно и безкрайно, и всъщност благодарение на тях аз противостоя на заплахата от небитието, може би защото любовта е антитеза на смъртта, което я прави ключов момент в живота след тайнството на раждането, всичко това си повтарям като заклинание, дано ни е съдено да се срещнем отново, и обещавам тогава да не Ви създавам затруднения — обещавам, че ще Ви говоря на «ти»… А сега имам толкова неща да Ви казвам…
Инга Фьодоровна, Вие помните, надявам се, че бяхме се уговорили, щом започне публикацията на моите материали, заради които идвах по вашите места, незабавно да Ви ги изпращам с въздушна поща. За съжаление обаче не съм сигурен, че очерците ми за юношите, търсачи на анаша, и за всичко, свързано с това печално явление в наши дни, ще се появят в близко време. Казвам в наши дни, понеже анашата вирее по тези земи от незапомнени времена като бурен — всъщност тези неща са Ви известни, защо да Ви ги разказвам именно на Вас, нали сте специалист, но извинете, все пак ще ги разкажа именно на Вас, Инга Фьодоровна, само така ще добие сега някакъв смисъл цялото начинание — та преди петнайсетина години, според думите на местните жители, на никого не е минавало през ум да събира това зловредно растение или, както го наричат анашистите, трева — нито за пушене, нито за друга цел. Тази проклета напаст се появи отскоро и до голяма степен под влияние на Запада. И ето че сега получавам предложение да се огранича само с докладна записка до някакви си инстанции, което умът ми просто не побира. Съгласен съм, тук има деликатен момент, но погрешното опасение, че един остросензационен материал на наркоманията сред младежта — и за да бъда ясно разбран, ще подчертая: сред част от несъзнателната младеж — щял да накърни нашия престиж, може да предизвика само гняв и смях. Та това е щраусова политика… Кому е нужен
