обичам аз. Нали отиваме на сафари, да се наречем сафари!“ — ала никой не бе подкрепил неговото предложение, вероятно почти неизвестното „сафари“ отстъпваше пред енергичната „хунта“ — та втори по значение в хунтата стана Мишаша, пълният му прякор беше Мишка Шамара, негодник, би трябвало да се каже, свиреп като бик, който можеше да види сметката дори на Обера. Навикът на Мишаша да повтаря за щяло и нещяло „мамка му мръсна“ беше за него нещо като вдишване и издишване. Именно той даде идеята да хвърлят Авдий в каросерията, а другите побързаха да го послушат.
Най-скромно място в хунтата заемаше артистът Хамлет-Галкин, пропаднал алкохолик, преждевременно напуснал сцената, който преживяваше от случайни доходи, а сега беше налетял на такава аванта — мяташ в камиона някакви си там антилопи ли, сайгаци ли, не е важно, и вземаш толкоз, колкото инак за цял месец не можеш да избичиш, на всичкото отгоре имаш и премия от Обера, макар за сметка на удръжките от общата печалба — каса водка за тайфата. И накрая най-сговорчивият и безобидният сред тях — местният момък от съседните моюнкумски околности, Узюкбай или просто — Аборигена. Най-ценното у Аборигена- Узюкбай беше, че той нямаше никакво честолюбие, каквото и да му кажеш, с всичко се съгласяваше и за бутилка водка бе готов да иде ако ще и на Северния полюс. Неговата история беше кратка. По-рано работел като тракторист, но взел, че се пропил, зарязал една нощ трактора на шосето, блъснала се в него минаваща кола и загинал човек. Узюкбай лежал в затвора две години, междувременно го напуснала жена му заедно с децата и той останал в града като непредвидена работна сила, наемал се като товарач по продоволствените магазини, пиел по входовете, където всъщност го бе открил Обера, и Узюкбай го последвал без много да му мисли, пък и нямаше за какво да се замисля… Обера-Прангов притежаваше социално ориентиран нюх, това наистина не можеше да му се отрече…
Ето как се бяха събрали те начело с Обера и като участници в хайката се озоваха в Моюнкумската савана…
Ако трябва да говорим за съдбата и човешкия живот, за най-различни житейски обстоятелства, предопределящи събитията, Бог е свидетел, че Обера-Прангов нямаше да има никакви грижи с Авдий, стига този неосъществен семинарист да бе успял навремето да завърши и да бъде ръкоположен в съответен сан. Впрочем бившите колеги на Авдий от семинарията, някога лекомислени като всички ученици, но вече избрали пътя си в живота, се оказаха много по-устойчиви, а най-важното — по-благоразумни от сина на покойния дякон и след завършването на духовното си образование успешно се изкачваха по стъпалата на църковната йерархия. Ако и Авдий беше сред тях — а отначало той минаваше за един от най-надарените младежи, любимци на отците богослови, Обера-Прангов едва ли щеше да го срещне, дори само затова, че искрено смяташе поповете за недоразумение на времето и никога през живота си не бе прекрачвал прага на църквата дори от любопитство.
Де да беше така… Пък и кой можеше да предположи как ще се развият нещата. Ако човек знае предварително… А и кой ще ти иска да запълваш анкетен лист, когато се събират хора за еднократна работа да изкарат по някоя пара. Все едно да идеш на бригада за картофи. Само че тук вместо картофи трябваше да се събират убити животни… Ако Обера-Прангов знаеше, че Авдий — скитникът, когото срещна на гарата — е откачен, ненормален, нямаше сега да си блъска главата сред моюнкумските пясъци какво да прави, къде да го дене, как, без да си навлече беля, да се отърве от тоя дивак, който едва не провали всичко, замислено от него с такова старание и надежда да реабилитира миналото си. Кой можеше да предположи, че по такъв странен и невероятен, при това глупав начин всичко ще се върже в неразплитаем възел? От тези мисли Обера-Прангов изпитваше силно желание да се напие, както му се вика, здравата да се натряска, а той беше спец в тая работа — половин чаша на екс, след нея още половин и още, да се зашемети, да се настрои така, че да изчезнат всякакви задръжки, изцяло да си замъгли съзнанието… и тогава да види сметката на някого… Но и да пие, се плашеше, знаеше колко зле ще се чувствува след това…
И отде му се натресе на главата тоя Авдий! И пак, ако става дума за съдбата и човешкия живот, за всевъзможните житейски обстоятелства, предопределящи причините за други събития, всичко това бе започнало много по-отдавна и далече оттук…
Изгонен от духовната семинария за еретични разсъждения, Авдий работеше по онова време като хоноруван сътрудник в областния комсомолски вестник. Редакцията на вестника държеше на бившия семинарист, който доста добре пишеше на любими за читателя теми. Анатемосан от църквата, той беше добре дошъл за нагледната антирелигиозна пропаганда. На свой ред злополучният семинарист бе заинтересуван от възможността да пише в младежкия печат по близките му морално-етични въпроси. Неговите публикации с малко необичайни разсъждения безспорно привличаха читатели, и то не само млади особено на фона на унило-дидактичните призиви и социални заклинания, залели областния печат. И би могло да се каже, че за момента взаимните интереси оставаха ненакърнени, но малцина знаеха или по- точно никой не знаеше освен един човек какви планове зрееха в главата на този млад и недорасъл реформатор. След време, вече като утвърден журналист, Авдий Калистратов се надяваше да намери някаква приемлива форма, някаква междинна идеологическа линия, която би му дала възможност да направи обществено достояние така актуалните и жизненоважни, по негово убеждение, нови представи за Бога и човека в съвременната епоха в разрез с догматичните постулати на архаичното вероучение. Най- комичното бе, че той се изправяше пред две абсолютно недостъпни и неразбиваеми крепости, чиято сила се корени в тяхната обща непоклатимост и тотално взаимно самоизключване: от една страна — неподвластните на времето хилядолетни и неизменни традиционни концепции, ревностно пазещи чистотата на вероучението от каквито и да било, дори благонамерени новомислия, и от друга — могъщата логика на научния атеизъм, която изцяло отхвърля религията с всичките й норми. А той, нещастният, беше между тях като между чук и наковалня. Въпреки това бе преизпълнен със страстна увереност. Въодушевен от своите идеи за „развитие във времето на категориите за Бога в зависимост от хода на човешката история“, еретикът Авдий Калистратов се надяваше рано или късно съдбата да му предостави възможност да посвети хората в същността на своите заключения, защото всичко, както предполагаше той, води дотам, че хората дори сами ще поискат да узнаят за своите отношения с Бога в постиндустриалната епоха, когато могъществото на човека ще стигне до най-критичната си фаза. Заключенията на Авдий бяха все още уязвими, имаха дискусионен характер, но официалното богословие не му прости дори такова свободомислие и го изгони от духовната семинария, когато той отказа да се разкае за своя еретизъм.
Авдий Калистратов имаше високо бледо чело; подобно на мнозина от своето поколение той носеше дълга коса до раменете и гъста кестенява брадичка, което впрочем ако не го разкрасяваше, то придаваше на лицето му кротък и благ израз. Трескавият блясък в сивите му изпъкнали очи отразяваше неспокойния дух, присъщ на неговата натура и извор на големи радости от постигнатите успехи, както и на много тежки страдания от околните хора, към които се стремеше с открито сърце и доброта…
Авдий ходеше обикновено с карирани ризи, пуловер и дънки, в студени дни слагаше едно балтонче и стара кожена шапка, останала от баща му. В този са вид се появи и в Моюнкумската савана…
И фактът, че сега лежеше вързан в каросерията на камиона, му навяваше разни горчиви мисли. Но най-остро от всичко чувствуваше своята самота. Спомни си полузабравен стих от някакъв източен поет: „Еднакво сам си и в тълпата, и в миговете насаме“. И още по-горчиво и мъчително си мислеше за онази, която от известно време му бе станала най-близкото същество на света, неотстъпно беше в неговите мисли като втори образ на собствената му същност — и сега не можеше да я отдели от себе си, не можеше да не отправи към нея своите чувства и преживявания. Ако наистина съществуваше телепатия като свръхсетивна връзка между близки натури в изключително напрегнато състояние, тази нощ тя непременно би трябвало да изпитва странна угнетеност и тежки предчувствия…
Авдий едва сега бе прозрял истината в парадоксалните думи на същия онзи източен поет, на когото по- рано се присмиваше, не вярваше, че би могло да се твърди: „Да не познае нивга любовта създаденият истински да люби…“ Що за безсмислица! И тихо плачеше, мислейки за нея, съзнавайки, че ако не беше я срещнал, ако не я обичаше с такава съкровена и отчаяна любов, с каквато човек обича живота преди смъртта, нямаше да го мъчи тази нестихваща болка, тази тъга, това непреодолимо, безумно, изгарящо желание веднага, тутакси да скъса въжетата и да се устреми към нея, да хукне посред нощ през саваната към оная запиляна по огромната трансконтинентална железопътна линия спирка Жалпак-Саз, за да се озове както тогава поне за половин час пред вратата на дома й, пред малката къщичка край болницата, граничеща с големите пустини… Но Авдий нямаше сили да се освободи и проклинаше своята може би дори ненужна преданост — та нали затова се върна, дойде за втори път в тези азиатски краища и се озова тук, в
