захвърли микрофона и извади пушка, пое я в едната си ръка, а с другата я презареди. Акбара нищо не можеше да направи, тя не разбираше, че човекът с очилата се прицелва в нея, а и дори да разбираше, пак нищо не би успяла да предприеме — притисната от хайката, тя не бе в състояние нито да свърне, нито да спре, а човекът продължаваше да се цели и това я спаси. Изведнъж нещо рязко я препъна и тя се преметна, но тутакси отново скочи на крака, за да не бъде стъпкана, и в същия миг видя как високо във въздуха се преобърна прострелян Едроглавия, най-якият от трите й първородни чеда, как, обливайки се в кръв, бавно се свлече на земята и като полегна бавно на хълбок, се изпъна, зарита с лапи, може би издаде вик на болка, може би предсмъртен вопъл, но тя не чу, а човекът с очилата тържествуващо размаха пушката над главата си, и вече в следващия миг, когато прескочи безжизненото тяло на Едроглавия, в съзнанието й отново нахлуха звуците от реалния свят — гласовете, шумът от гонитбата, нестихващият трясък на стрелбата, пронизителните сирени на колите, крясъците на хората, хъркането на агонизиращите животни, бученето на хеликоптерите в небето… Много сайгаци падаха изтощени и оставаха да лежат, биеха с копита, без да имат сили да се вдигнат, задушаваха се от умора и разрив на сърцето. Събирачите на трупове ги колеха на място, с един замах забиваха ножа в гърлото им и като разлюляваха за крака полуживата, потръпваща в конвулсии жертва, я хвърляха в каросерията. Страшно беше да се гледат тези хора, от главата до краката облети в кръв…
Ако от небесните висини нечие всевиждащо око наблюдаваше света, сигурно би видяло как протече хайката и в какво се превърна тя за Моюнкумската савана, но може би и на него не бе съдено да знае какво щеше да последва, какво още се замисля…
Хайката в Моюнкумите завърши чак привечер, когато всички — и преследвани, и преследвачи — грохнаха от изтощение и в степта започна да се мръква. Предвиждаше се на другия ден хеликоптерите, заредени в базата с гориво, да дойдат от сутринта и хайката да се поднови; предвиждаше се да има работа за още три-четири дни, съдейки по данните от предварителното въздушно разузнаване, че в западната, най-песъчлива част на Моюнкумските степи се намират още много неподгонени сайгачи стада, официално наречени „скрити резерви“ на този край. А щом като съществуваха скрити резерви, оттук неминуемо произтичаше необходимостта в най-скоро време тези резерви да се въведат в плановия оборот за интересите на областта. Такава беше чисто официалната мотивировка на моюнкумския „поход“. Но както е известно, зад различните заключения винаги се крият едни или други житейски обстоятелства, които определят хода на историята. А обстоятелствата в крайна сметка са от хората, с техните подбуди и страсти, пороци и добродетели, с непредсказуемите им колебания и противоречия. В такъв смисъл и моюнкумската трагедия не беше изключение. Онази нощ в саваната имаше хора — волни или неволни участници в това злодеяние.
Вълчицата Акбара и нейният вълк Ташчайнар, единствени оцелели от вълчето семейство, ситнеха в мрака по степта, мъчейки се да избягат колкото се може по-далече от мястото на хайката. Движеха се трудно — цялата им козина на гърдите и корема, почти до гърба, бе прогизнала от сняг и кал. Изранените, подбити лапи ги смъдяха като изгорени и всяка стъпка по земята им причиняваше болка. Искаше им се час по-скоро да се приберат в своето леговище, да заспят и да забравят всичко, което се бе струпало на нещастните им глави.
Но дори за това нямаха късмет. Близо до леговището се натъкнаха на хора. Там, край родната падинка, се възвишаваше грамадата на тежък камион, навлязъл сред дребните, по-ниски и от колелата му, тамариксови храсти. В мрака около камиона се чуваха човешки гласове. Вълците поспряха, после мълчаливо се обърнаха и отново поеха към откритата степ. И кой знае защо, тъкмо в този миг, прерязали мрака, ослепително блеснаха фарове. И макар че бяха насочени в обратна посока, това бе достатъчно. Вълците закуцукаха и на подскоци хукнаха накъдето им видят очите. Акбара куцаше доста тежко с предните лапи… За да поохлажда натъртените им възглавнички, тя избираше местата, където утринният сняг беше още непокътнат. Печално и горчиво се нижеха по снега смачканите цветчета на следите й. Вълчетата загинаха. Назад остана и недостъпното им вече леговище. Там сега имаше хора…
Те бяха шестима, шестима с шофьора Кепа, събрани от случая хора, участници в хайката, останали да нощуват в саваната, за да могат на другата сутрин да започнат отрано работата, която се оказа толкова доходна — половин рубла на парче. Макар че бяха натъпкали вече три камиона, имаше доста застреляни и стъпкани в гонитбата сайгаци, които не бяха успели да приберат по светло. На заранта трябваше да ги съберат и натоварят за извозване и прехвърляне в автовлаковете, транспортиращи покритата с брезенти плячка от зоната на Моюнкумите.
Онази вечер луната, стигнала до съвършена пълнота, твърде рано изгря на хоризонта и отвсякъде се виждаше в белезникавата все още тук-таме заснежена степ. Светлината й ту озаряваше, ту оставяше в сянка дръвчета, падини и могили. Но рязко очертаният силует на грамадния камион, толкова необикновен за тукашните безлюдни места, дълго още всяваше страх на вълците: всеки път, когато се обръщаха назад, те подвиваха опашки и още по-силно хукваха да бягат. И пак спираха, и пак напрегнато се взираха, като че ли се мъчеха да проумеят защо са дошли и какво правят хората край старата им бърлога и докога ще стои там страшното чудовище. Впрочем това беше всъдеходен МАЗ военно производство, с брезентов покрив и с такива мощни колела, че сякаш още сто години нямаше да се износят. В каросерията между десетките убити животни, оставени за транспортиране на следващия ден, лежеше човек с вързани като на пленник ръце. Той усещаше как все повече изстиват и се втвърдяват труповете на сайгаците до него. Но козината им донякъде го топлеше, иначе положението му щеше да е още по-лошо. През пролуката в брезента надничаше Луната, той я гледаше, без да вижда, и на бледото му лице бе изписано страдание.
Сега съдбата му зависеше от хората, с които бе дошъл тук и които смятаха, че и той като тях е тръгнал на печалба в моюнкумската хайка…
Трудно е да се разбере човешкият живот. Във всеки случай безкрайните комбинации от всевъзможни човешки отношения и всевъзможни характери са толкова сложни, че нито една супермодерна компютърна система не би била в състояние да интегрира обща крива дори на най-обикновени човешки натури. Но шестимата, или по-точно петимата, понеже шофьорът Кепа, включен допълнително в групата като водач на всъдехода, беше сам по себе си, пък и за разлика от другите, семеен човек, макар всъщност да не се различаваше много от тях — с една дума, и шестимата можеха да бъдат пример за това, че при среща на разнородни натури би могло да се мине и без компютърна интеграция, както и за това, че незнайни са пътищата господни, когато се касае дори за съвсем малък колектив от хора. Ще рече, сам господ-бог беше пожелал те да се окажат поразително еднакви. Поне от момента, в който тръгнаха за Моюнкумите…
Преди всичко те бяха скитници без дом и семейство, разбира се, освен Кепа, трима от тях напуснати от жените си, и всички в една или друга степен бяха несретници, а следователно озлобени към света и хората. Изключение правеше най-младият със странното име Авдий — име, споменато в Библията, в третата книга „Царства“ — дяконски син от Псковска област, постъпил в духовната семинария като надежден потомък на църковен служител и две години по-късно, след смъртта на баща си, изгонен от нея за еретични разсъждения. Сега лежеше с вързани ръце в каросерията на МАЗ и очакваше да бъде наказан за опит, както Обера се беше изразил, да вдигне бунт на кораба!
Всички освен Авдий бяха отчаяни алкохолици или както още сами се наричаха, професионални пиячи. И в това отношение Кепа едва ли можеше да се причисли към тях — колкото и да е, трябваше да пази шофьорската си книжка, иначе лошо щеше да си изпати от жена си, но онази нощ в Моюнкумите и той здравата се натряска, не остана по-назад от другите, и отново трън в очите се оказа Авдий-Авдюха — какво толкоз се превзема, нали е скитник, можеше да пийне, ама на, заинати се, което още повече разпали омразата на Обера.
Обера — така за по-кратко бе наредил да се обръщат към него подчинените му участници в хайката, вероятно имайки предвид, че тази дума означава старши — беше по-рано наистина старши лейтенант в дисциплинарна рота. При разжалването му разни доброжелатели се бяха тюхкали, сиреч изгоря човекът заради старание в службата, а и той мислеше така, засегнат дълбоко в себе си от несправедливостта на началството, макар че предпочиташе да не споменава истинската причина за изгонването си от армията. Пък и нямаше защо, минала история. Фамилното му име беше Прангов, може би първоначално Франгов, ала никой не се вълнуваше от това — Обера си е обер в пълния смисъл на думата.
Втори по значение в тази хунта — а те единодушно нарекоха групата си хунта, само дето Хамлет-Галкин, бивш артист от областния драматичен театър, слабо беше възразил: „По дяволите тия хунти, момчета, не ги
