Данийл Оливо, а не той, бе достигнал до тези логически заключения. Дори и така, те не бяха пълни.
Той каза:
— Разговаря ли с доктор Тул?
— Да. Поставих и него под домашен арест.
— Какво казва той?
— Признава, че е баща на госпожа Делмар. Показах му документите, удостоверяващи този факт, и данните за направените от него справки за здравето й, когато е била малка. Като лекар на него му е била позволена по-голяма свобода в това отношение, отколкото на всеки друг соларианин.
— Защо е трябвало да се интересува от здравето й?
— И за това съм мислил, колега Елайджа. Бил е възрастен, когато е получил специално разрешение да има още едно дете, и което е по-интересно — успял е да го създаде. Той гледа на това като на признание на неговите гени и физическата му годност. Гордее се с резултата — може би повече, отколкото е обичайно тук. Освен това положението му на лекар — професия, не особено уважавана на Солария, защото изисква лично присъствие — е било още една причина да подхранва чувството си на гордост. Ето защо той е поддържал дискретен контакт с детето си.
— Гладиа знае ли нещо за това?
— Доколкото е известно на доктор Тул, колега Елайджа, тя не знае.
Бейли каза:
— Тул признава ли, че е изнесъл оръжието?
— Не. Това не.
— Тогава не разполагаш с нищо, Данийл.
— С нищо ли?
— Докато не откриеш оръжието и не докажеш, че го е взел той, или най-малкото не го накараш да признае, нямаш никакви доказателства. Дедукцията е хубаво нещо, но не е доказателство.
— Той едва ли би признал без по-сериозен разпит, какъвто аз самият не бих могъл да проведа. Държи на дъщеря си.
— Съвсем не — каза Бейли. — Чувството към дъщеря му съвсем не е онова, с което ти и аз сме свикнали. Солария е друго нещо.
Той се разходи до единия край на стаята и обратно, опитвайки се да запази спокойствие. Каза:
— Данийл, ти си направил отлично упражнение по логика, но все едно, то е лишено от здрав смисъл. — Логични, но не разумни. Не беше ли това дефиницията за работите?
Той продължи:
— Доктор Тул е стар човек, прехвърлил най-добрата си възраст, независимо дали е бил способен да създаде поколение преди около трийсет години. Дори и космолитите грохват. Представи си го сега как преглежда припадналата си дъщеря и зет си, убит чрез насилие. Даваш ли си сметка колко необичайна е за него тази ситуация? Допускаш ли, че е могъл да запази самообладание? Да го запази дотолкова, че да извърши поредица от изумителни действия? Слушай! Първо, той е трябвало да забележи оръжието под тялото на дъщеря си, то сигурно е било скрито така добре, че роботите изобщо не са го видели. Второ, ако се е подавала и част от него, това е трябвало да го наведе на мисълта за оръжие, трябвало е да се сети веднага, че ако успее незабелязано да се измъкне с това оръжие, ще е трудно да обвинят дъщеря му в убийство. Твърде проницателно за един старец, изпаднал в паника. И трето, той е трябвало да осъществи плана докрай — също трудна задача за един старец, изпаднал в паника. И най-накрая, трябвало е да има смелостта да укрива престъплението и след това, като продължава да лъже. Всичко това може да е плод на логически разсъждения, но е лишено от здрав смисъл.
Данийл попита:
— Можете ли да предложите друго решение, колега Елайджа?
Бейли беше седял по време на последната си реч и сега се опита да стане, но умората и дълбокият стол надвиха. Той протегна ръка нетърпеливо.
— Дай ми ръка, Данийл, хайде.
Данийл се втренчи в ръката си.
— Не ви разбирам, колега Елайджа.
Бейли изруга наум липсата на въображение у другия и каза:
— Помогни ми да стана от стола.
Силната ръка на Данийл го вдигна без усилие. Бейли каза:
— Благодаря. Не, нямам друго решение. Или поне имам, но всичко зависи от това къде е скрито оръжието.
Той отиде с нервни крачки до тежките завеси, които покриваха по-голямата част от стената, и машинално повдигна единия им край. Взря се в черното петно на стъклото, докато осъзна, че гледа навън, в ранната нощ, после пусна завесата, тъкмо когато Данийл, приближавайки се безшумно, я издърпа от пръстите му.
В краткия миг, когато Бейли видя как ръката на робота издърпва завесата с любящата загриженост на майка, която пази детето си от огъня, у него настъпи рязък прелом. Отново сграбчи завесата, като я измъкна от Данийловите пръсти. Хвърляйки се с цялата си тежест върху нея, той я изтръгна от мястото й, след което останаха да висят само парцали.
— Колега Елайджа! — каза меко Данийл. — Знаете вече какво може да ви причини откритото пространство.
— Зная — отвърна Бейли — какво може да направи за мен.
Вгледа се навън през прозореца. Не се виждаше нищо, само тъмнина, но тази тъмнина бе простор. Тя бе неограничено, волно пространство, макар и без светлина, и той стоеше пред него.
Сега за пръв път го гледаше открито. Не защото се перчеше или от твърдоглаво любопитство, нито пък виждаше в него път към разкриването на едно убийство. Гледаше го, защото знаеше, че иска да го гледа и защото изпитваше нужда да го гледа. Там беше цялата разлика.
Стените бяха патерици! Тъмнината и тълпите бяха патерици! Сигурно несъзнателно ги е смятал за такива и ги е ненавиждал дори когато най-много е мислил, че ги обича и има нужда от тях. Защо иначе така го бе засегнало сивото обкръжение около портрета му?
Усети как го изпълва победно чувство и сякаш то бе заразително, та една нова мисъл се появи ненадейно и отекна в съзнанието му като вътрешен вик.
Замаян, Бейли се обърна към Данийл.
— Знам — прошепна той. — Йосафате! Знам!
— Какво знаете, колега Елайджа?
— Знам какво се е случило с оръжието, знам кой е виновен. Изведнъж всичко си идва на мястото.
Свиква се съвещание
Данийл не позволи да пристъпят към незабавни действия.
— Утре! — каза той с почтителна строгост. — Това е мнението ми, колега Елайджа. Късно е, необходима ви е почивка.
Бейли трябваше да признае, че в думите му имаше истина, пък и нужна беше подготовка, значителна подготовка. Той знаеше решението на загадката, сигурен бе в това, но то почиваше на Дедукцията, както и теорията на Данийл; струваше си да намери малко доказателства. Соларианите трябваше да му помогнат.
И щом се налагаше да се изправи пред тях, един землянин срещу половин дузина космолити, трябваше да се владее напълно. Това означаваше — първо почивка и подготовка.
Но не можа да заспи. Знаеше, че няма да заспи. Нямаше да помогнат нито меките постели на леглото, специално приготвено за него от безшумно движещи се роботи, нито нежният парфюм и още по-нежната музика в специалната стая в дома на Гладиа. Беше сигурен в това.
Данийл седеше дискретно в един тъмен ъгъл.
— Още ли се страхуваш от Гладиа? — попита Бейли.
Роботът отвърна:
