Айзък Азимов
Голото слънце
Зададен е въпрос
С всички сили Елайджа Бейли се бореше с паниката.
От две седмици тя се засилваше. Дори от повече време. Тя растеше непрекъснато, откакто го бяха повикали във Вашингтон и спокойно му бяха съобщили за новото му назначение.
Повикването във Вашингтон бе само по себе си достатъчно обезпокоително. То дойде без подробности — просто едно нареждане; и това не беше на добро. С него изпращаха билети за отиване и връщане със самолет, което влошаваше нещата още повече.
Всичко се дължеше на усещането за неотложност, пораждано от всяка заповед за пътуване със самолет. Донякъде се дължеше и на мисълта за самолета — и тя стигаше. Все пак безпокойството сега се надигаше в душата му и той все още успяваше да го потисне.
В края на краищата Лайдж Бейли бе летял със самолет вече четири пъти. Веднъж дори бе прекосил континента. Така че, макар и неприятно, пътуването със самолет поне нямаше да бъде крачка в неизвестното.
Пък и полетът от Ню Йорк до Вашингтон щеше да продължи само час. Излитането щеше да стане от писта номер 2 на нюйоркското летище, която като всички служебни писти бе старателно изолирана и имаше изход, който се отваряше към откритото пространство едва след набирането на въздушна скорост. Кацането щеше да стане на защитената по същия начин писта номер 5 във Вашингтон.
При това, както бе добре известно на Бейли, самолетът беше без прозорци. Имаше добро осветление, прилична храна, всички необходими удобства. Радиоуправляемият полет щеше да бъде плавен — щом самолетът се вдигнеше във въздуха, движението почти нямаше да се усеща.
Той обясняваше всичко това на себе си и на съпругата си Джеси, която никога не се бе отделяла от земята и гледаше на тези неща с ужас. Тя каза:
— Не ми харесва, че ще пътуваш със самолет, Лайдж. Не е естествено. Защо не с Експресната магистрала?
— Защото това ще отнеме десет часа — продълговатото лице на Бейли бе придобило суров израз — и защото съм служител на Градската полиция и съм длъжен да изпълнявам заповедите на началниците си. Или поне трябва, ако искам да запазя ранга си К-6.
Срещу това не можеше да се възрази.
Бейли се качи на самолета и прикова поглед върху лентата с новините, която излизаше равномерно и без прекъсване от поставения на височината на очите апарат. Градската управа се гордееше с тази услуга: новини, сензационни съобщения, хумористични статии, научно-популярни четива и понякога — белетристика. Говореше се, че един ден лентите ще бъдат заменени с филми, тъй като ангажирането на вниманието с екран е още по-ефикасен начин за откъсване на пътника от околната обстановка.
Бейли задържа погледа си върху движещата се лента не само за да отвлече вниманието си, но и защото етикетът го изискваше. В самолета видя още петима пътници (не можеше да не ги забележи) и всеки от тях имаше свое лично право на толкова страх и безпокойство, колкото природата и възпитанието го караха да изпитва.
Бейли положително би се подразнил, ако някой друг наблюдаваше неговата собствена тревога. Не искаше чужди очи да видят побелелите кокалчета на пръстите му, вкопчили се в страничната облегалка, нито пък влажните следи, които те щяха да оставят, щом ги отместеше.
Каза си: „Тук съм в безопасност. Този самолет е просто един малък град.“
Но не успя да се самозалъже. Вляво от него имаше два пръста стомана; усещаше я с лакътя си. По- нататък — нищо…
Е, да, въздух! Но това всъщност бе нищо. Хиляда мили въздух в едната посока. Хиляда мили — в другата. Една миля, може би две — точно под него.
Почти му се искаше да може да погледне надолу, да зърне куполите на подземните градове, над които прелиташе — Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор, Вашингтон. Представи си вълнообразните струпвания от нискосводести куполи, които никога не бе виждал, но знаеше, че са там. А отдолу, на една миля под земята и на десетки мили наоколо, бяха градовете.
Безкрайните гъмжащи коридори на градовете, мислеше си той, пълни с живот; жилища, обществени кухни, заводи, магистрали; навсякъде присъствието на човека беше създало топлина и уют.
А самият той бе изолиран сред студения еднообразен въздух, в тази малка метална капсула, носеща се в нищото.
Ръцете му потрепераха и той с усилие съсредоточи погледа си върху хартиената лента, за да прочете нещо.
Това беше разказ за овладяването на Галактиката, чийто герой, то се знае, бе земен жител.
Бейли раздразнено изсумтя и мигом млъкна, уплашен от шумната си невъздържаност.
Все пак беше толкова смешно. Тази претенция, че земните хора биха могли да завладеят космоса, граничеше с детинщина. Овладяване на Галактиката! Тя беше недостъпна за хората от Земята. Бе вече завладяна от космолитите, чиито прадеди преди столетия са били земни жители. Тези прадеди бяха стигнали първи до Външните светове, бяха се почувствували там добре, а потомците им затворили пътищата за по-нататъшна имиграция. Те бяха изолирали Земята и земните си братовчеди. А цивилизацията на земните градове довърши останалото, затваряйки земните хора в градовете със стена от страх от откритото пространство, която ги държеше настрана от разработваните от роботи земеделски и минни области на собствената им планета, дори от тях.
Бейли си мислеше с горчивина: „Йосафате! Щом това не ни харесва, нека да направим нещо. Да не си губим времето с детски приказки.“
Но нищо не можеше да се направи и той го знаеше.
После самолетът се приземи. Бейли и неговите спътници слязоха и се пръснаха, без да се погледнат.
Той погледна часовника си и реши, че има време да се поосвежи, преди да се отправи с Експресната линия към Министерството на правосъдието. Това го зарадва. Шумът и глъчката на живота, огромната сводеста зала на летището с градските коридори, извеждащи на различни нива, всичко, което виждаше и чуваше, го накара да се почувствува скрит на сигурно и топло място, дълбоко в утробата на града. Това усещане прогони тревогата и само един душ му трябваше, за да бъде всичко наред.
Като временно пребиваващ му бе необходимо разрешително, за да ползва една от обществените бани, но представянето на заповедта за пътуване премахна всички трудности. Последва само обичайната заверка с право на самостоятелна кабинка (датата бе старателно отбелязана, за да се избегнат злоупотреби) и тесен фиш с указания за придвижване до означеното място.
Бейли с благодарност усещаше лентите под краката си. С някакво чувство, граничещо с блаженство, той набираше скорост, прескачайки от една движеща се лента на друга, навътре към Скоростната магистрала. С лекота се прехвърли на нея и зае мястото, което му се полагаше според ранга.
Не беше върхов час; намираха се свободни места. Банята също не бе претъпкана. Предоставената му кабинка имаше приличен вид и пералня, която работеше добре.
След като употреби с успех дажбата вода и освежи дрехите си, той бе готов да се заеме с Министерството на правосъдието. По някаква ирония на съдбата даже се поразвесели.
Заместник-министърът Албърт Миним бе нисък, набит мъж със свежа кожа и сивеещи коси, тялото му бе загладено. От него се носеше дъх на чистоплътност и на тоник. Всичко у този човек говореше за благата на живота, които идваха с обилните дажби на служителите от Висшата администрация.
В сравнение с него Бейли се почувствува изпит и кокалест. Даваше си сметка за собствените си огромни длани и хлътнали очи, за общото впечатление на недодяланост, което правеше.
Миним каза дружелюбно:
— Седнете, Бейли. Пушите ли?
— Само лула, сър — отвърна Бейли.
Докато казваше това, той я измъкна от джоба си, а Миним пъхна обратно наполовина извадената
