— Ако искате да получите документите на Рик, ще ги намерите сред папки със статистики в родния ми град. Извадих някои папки отпреди няколко века. Никой няма да рови там, просто няма за какво.
— Вижте — рече Джунц. — Мисля, че можем да се споразумеем с МБКА. Ще имаме нужда от наш човек на Флорина, който познава флорините и може да ни каже как да им обясним фактите, как най-добре да организираме евакуацията, как да подберем подходяща планета, на която да заселим хората. Ще ни помогнете ли?
— И да се предам по този начин, така ли? За да не ме съдят за убийство? Защо не? — Очите на Теренс плувнаха в сълзи. — Аз така или иначе съм губещ. Няма да имам вече свой свят, свой дом. Ние всички губим. Флорините губят своя свят, саркитите — своето богатство, транторианците — възможността да го получат. Никой не печели нищо.
— Освен — меко го прекъсна Джунц — Галактиката. Ражда се една нова Галактика, освободена от заплахата от нестабилност, в която ще има кирт за всички, Галактика, съвсем близка до политическото единение. Ще видите, че ще има и печеливши. Цял квадрилион печеливши. Всички хора от Галактиката, ето ги победителите.
Епилог
Година по-късно
— Рик! Рик! — Седим Джунц бързаше през космодрума към кораба с протегнати ръце. — Ето те и теб, Лона! Нямаше да те позная! Как сте? Всичко наред ли е?
— Не бихме могли и да желаем повече. Получил си писмото ни, доколкото разбирам — каза Рик.
— Разбира се. Кажи какво мислиш за всичко, което става тук? — попита Джунц по пътя към кабинета му.
— Тази сутрин бяхме в нашия стар град — промълви тъжно Валона. — Полето е толкова пусто! — Сега тя беше облечена по-скоро като жителка на империята, отколкото като селянка.
— Сигурно е потискаща гледка за хора, които са живели там. Дори на мен взе да ми става тъжно, но ще остана, докато мога. Слънчевата радиация на Флорина представлява много голям интерес за теоретиците.
— Такъв брой евакуирани за по-малко от година! Трябва да сте създали чудесна организация.
— Мъчим се да направим всичко възможно, Рик. Прощавай, може би трябва да те наричам с истинското ти име.
— Моля те, недей. Няма да успея да свикна с него. Рик е единственото име, което все още си спомням.
— Реши ли дали ще се върнеш към космоанализата?
— Реших — отговори Рик, — но отговорът ми е „не“. Никога няма да мога да си спомня всичко. Тази част от паметта ми е загубена завинаги. Но това изобщо не ме тревожи. Ще се върна на Земята… Между другото надявах се да се срещна с Пълномощника.
— Струва ми се, че няма да можеш. Той реши да си замине днес. Може би не искаше да се видите. Има чувство за вина към теб. Но ти не изпитваш неприязън към него, нали?
— Не, разбира се, тогава той е имал най-добри намерения, а и това промени коренно живота ми. Ето, срещнах Лона — и ръката на Рик обгърна раменете на младата жена.
Валона го погледна с усмивка.
— Освен това ме излекува от нещо. Открих например защо съм станал космоаналитик. Повече от половината космоаналитици са жители на една-единствена планета — Земята. Всеки, който се е родил на радиоактивна планета, расте в страх и несигурност. Една погрешна стъпка може да означава смърт и повърхността на нашата планета е най-големият ни враг. Това, доктор Джунц, създава чувство на несигурност, на страх от планетите. Щастливи сме само в космоса. Той е единственото място, където се чувстваме в безопасност.
— Искаш да кажеш, че вече не изпитваш този страх, така ли?
— Точно така. Дори усещането съм забравил. Пълномощникът е използвал психосондата, за да намали тревогата, но не е регулирал нивото на интензитет. Смятал е, че има да се справи с някакъв временен проблем. Не е подозирал за другия ми сериозен проблем. В резултат ме избави и от двата. Сега вече не се налага да остана в космоса. Мога да се върна на Земята. Мога да работя там, а и Земята се нуждае от хора. И винаги ще се нуждае.
— Знаеш ли какво ми хрумна — обади се доктор Джунц. — Защо не направим за Земята това, което сторихме за Флорина? Кому е нужно жителите на Земята да живеят в страх и несигурност? Галактиката е голяма.
— Не! — категорично отряза Рик. — Нещата са съвсем различни. Земята има свое минало, доктор Джунц. Много хора не вярват, но ние земните жители знаем, че човешката раса се е родила именно на Земята.
— Може и да си прав.
— Така е. Това е планета, която не може да бъде напусната, просто не бива. Някой ден ще я променим, ще преобразим повърхността й и ще я върнем към първоначалния й образ. Дотогава — оставаме.
— Аз също съм жителка на Земята — тихо додаде Валона.
Рик бе отправил поглед към хоризонта. Горният Град бе така ослепителен, но беше съвършено пуст.
— Колко души останаха на Флорина? — попита той.
— Около двадесет милиона. С течение на времето забавяме темпото. Изтеглянето трябва да е постепенно. За месеците, които ще прекарат тук, останалите трябва да поддържат пълноценен стопански живот. Заселването е само в началния си етап. По-голяма част от евакуираните са все още в лагери по съседни планети. Срещат се, естествено, неизбежните затруднения.
— Кога ще отпътува последният човек?
— Никога.
— Не те разбирам.
— Пълномощникът помоли неофициално за разрешение да остане. Получи го, естествено, пак неофициално. Няма да разпространяваме вестта за това.
— Остава значи? — Не можеше да се примири Рик. — Но защо?
— Не мога да ти кажа — каза Джунц, — но ми се струва, че ти го обясни сам, докато говореше за Земята. Изпитва чувства, много сходни с твоите. Твърди, че не може да понесе мисълта Флорина да загине в самота.
Информация за текста
© 1952 Айзък Азимов
© 1991 Теодора Давидова, превод от английски
Isaac Asimov
The Currents of Space, 1952
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Редакция: Mandor, 2009 (#)
Издание:
Айзък Азимов. Космически течения
Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1991
Поредица „Библиотека Галактика“ №110
ISBN: 954-418-012-5
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1697]
