субстанции бавно са изтекли в космоса. Ако е имало разумни марсианци, те трябва да са предвидили това и да са издълбали на известна дълбочина под повърхността огромни пещери, в които да са се оттеглили с достатъчно въздух и вода, за да продължат съществуването си. Сега, предполагам, те са открили, че на повърхността на тяхната планета се е заселил отново разумен живот, но този път от друга планета и са се уплашили от евентуално спречкване с него. Това, което наричаме отравяне с храна, може да е бактериологична война.
— Да, разбирам вашата гледна точка — рече замислено Дейвид.
— Но биха ли я разбрали синдикатите? Или Научният съвет? Е, няма значение. Вие скоро ще работите за мен и може би с общи усилия ще успеем да ги убедим.
Той се усмихна и протегна своята деликатна ръка, която буквално изчезна в огромната лапа на Дейвид Стар.
— Мисля, че сега ще ви пуснат — каза Бенсън.
Пуснаха го и за пръв път Дейвид имаше възможността да наблюдава как работи сърцето на една марсианска ферма. Тя, разбира се, бе също покрита с купол както града. Дейвид беше сигурен в това от първия момент, в който дойде в съзнание. Не може да се очаква да дишате свободно въздух и да живеете при земна гравитация, ако не сте под захранван с енергия купол.
Естествено куполът беше много по-малък от градския. Най-голямата му височина беше сто фута, а полупрозрачната му конструкция беше видима във всичките си подробности. Редици флуоресценгни светлини надделяваха над слабо проникващата през полупрозрачния купол слънчева светлина. Цялата конструкция покриваше около половин квадратна миля.
След първата вечер обаче Дейвид имаше малко време за да разшири своите наблюдения. Куполът на фермата изглеждаше пълен с хора и всички те трябваше да бъдат хранени три пъти дневно. Особено вечер, след свършване на дневната работа, те изглеждаха безкрайно много на брой. Дейвид стоеше зад масата за раздаване на храна и флегматично пълнеше пластмасовите чинии на минаващите край него земеделски работници. Накрая той откри, че чиниите бяха произведени специално за ползуване в марсианските ферми. От топлината на човешките ръце те можеха да се размекват и да обгръщат отвсякъде храната, когато бе необходимо тя да се носи в пустинята. Така размекнати, чиниите задържаха пясъка отвън, а топлината вътре. Под купола на фермата те можеха отново да стават плоски и да се използуват по обичайния начин.
Земеделските работници почти не обръщаха внимание на Дейвид. Само Бигман, чиято подвижна фигура се плъзгаше между масите, заменяйки бутилките със сос и съдовете с подправки, му махаше отвреме- навреме с ръка. Това беше ужасно падане на общественото положение за дребния мъж, но той се отнасяше философски към него.
— Касае се само за един месец — обясняваше той веднъж в кухнята, когато приготвяха яденето за деня, а главният готвач бе излязъл по своя работа за няколко минути, — а повечето от момчетата знаят срока и ми облекчават пребиваването. Разбира се, тук са Грисуълд, Зъкис и цялата банда, които лижат подметките на Хенес. Но какво ме интересува това? Всичко е само за няколко седмици.
— Нека не те тревожи това, че момчетата не се сближават с теб — казваше друг път той. — Те знаят, че си землянин, разбираш ли, и че си твърде добър за такъв, както знам аз. Хенес или Грисуълд са винаги около мен, за да са сигурни, че няма да кажа на другите каквото знам. Но те ще поумнеят.
Обаче процесът отнемаше време. За Дейвид всеки ден се повтаряше едно и също нещо: земеделски работник със своята чиния, една буца картофено пюре, един черпак грах и малък стек (на Марс животинската храна беше много по-оскъдна от растителната, тъй като месото се доставяше от Земята). После земеделският работник си вземаше сам тънко парче кейк и чаша кафе. Следваше друг земеделски работник с друга чиния и всичко се повтаряше отново. За тях Дейвид беше само един землянин с черпак в едната ръка и вилица с големи зъби в другата. Не бе дори личност, само черпак и вилица.
Готвачът промуши глава през вратата, взирайки се с малките си очички над увисналите под тях торбички.
— Хей, Уилямс! — извика той. — Размърдай се и занеси малко храна в специалната столова!
Макиан, Бенсън, Хенес и някои други, които се смятаха за особено важни от гледна точка на положението си или дългосрочността на службата, вечеряха в отделна стая. Те седяха на маси, а храната им се сервираше. Дейвид беше правил това и преди. Той приготви специалните порции и ги занесе в стаята върху масичка за сервиране. Минаваше спокойно по своя път между масите, започвайки от тази, на която седяха Макиан, Хенес и още двама. На масата на Бенсън се забави. Бенсън пое чинията с усмивка и „Как сте?“ и започна да се храни с охота. Дейвид се наведе, за да изчетка невидимите трохи от масата, при което доближи устата си до ухото му и съвсем тихо го попита:
— Някой във фермата да се е отравял?
Бенсън се сепна от внезапно прозвучалите думи и хвърли бърз поглед на Дейвид. После също така бързо отмести погледа си и се опита да изглежда равнодушен. Той поклати отрицателно глава.
— Зеленчуците са марсиански, нали? — промърмори Дейвид.
Един нов глас прозвуча в стаята. Това бе грубо подвикване от другия й край.
— По дяволите, земно магаре, мърдай по-живо!
Това бе Грисуълд с все още брадясало лице. Сигурно се бръсне понякога, мислеше Дейвид, тъй като космите никога не ставаха по-дълги, но никой не ги беше виждал и по-къси.
Грисуълд седеше на последната маса. Гневът все още бушуваше в него.
— Дай тук тази чиния, келнер — озъби се той. — По-бързо! По-бързо!
Дейвид не бързаше да му я подаде, а Грисуълд удряше бързо с вилицата по масата. Дейвид се придвижи по-бързо и вилицата звънна остро върху твърдата пластмаса на подноса. Балансирайки подноса с една ръка, Дейвид улови с другата юмрука на Грисуълд и започна да го стиска с нарастваща сила. Другите трима на масата бутнаха назад столовете си и станаха.
— Пусни вилицата и поискай порцията си прилично, за да не я получиш всичката наведнъж — каза с нисък леден глас Дейвид, който прозвуча достатъчно тихо, за да го чуе само Грисуълд.
Грисуълд се сгърчи, но Дейвид не отхлабваше хватката. Коляното на Дейвид в облегалката на стола на Грисуълд не позволяваше на земеделския работник да се отблъсне от масата.
— Помоли любезно — каза Дейвид, усмихвайки се с измамно благородство. — Като възпитан човек.
Грисуълд дишаше тежко. Вилицата падна от изтръпналите му пръсти.
— Остави ме да взема подноса — изръмжа той.
— Това ли е всичко?
— Моля — изсъска Грисуълд.
Дейвид свали ниско подноса и освободи юмрука му, който бе побелял от нарушеното кръвообращение. Грисуълд го масажира известно време с другата ръка и после посегна за вилицата. Той гневно се огледа, но в очите на останалите срещна само равнодушие. Работата в марсианските ферми беше тежка и всеки сам трябваше да се грижи за себе си.
— Уилямс! — извика Макиан, който беше станал.
— Да, сър — приближи се Дейвид.
Макиан не спомена директно нищо за току-що случилото се и остана за момент неподвижен, гледайки внимателно Дейвид, сякаш го виждаше за пръв път и видяното му харесваше.
— Би ли желал да участвуваш утре в проверката? — попита го той.
— Проверка ли, сър? Какво е това? — попита Дейвид наблюдавайки скришом масата.
Бифтекът от чинията на Макиан бе изчезнал, но грахът и картофеното пюре бяха почти недокоснати. Той очевидно нямаше куража на Хенес, който бе омел своята.
— Проверката е ежемесечна обиколка на цялата ферма. Това е стар фермерски обичай. Проверяваме за случайни счупвания на стъклото, за повреди в напоителната система и селскостопанските машини, а също и за възможно бракониерство. При тази проверка се нуждаем от колкото се може повече силни мъже.
— Желая да дойда, сър.
— Добре! Така и предполагах. — После се обърна към Хенес, който слушаше внимателно със студен и безизразен поглед. — Харесва ми стилът на това момче, Хенес. Може би ще успеем да направим, от него земеделски работник. — И още… — гласът му се сниши и Дейвид, който се отдалечаваше, не можа да чуе
