екземпляри. Дълъг е повече от тридесет сантиметра. Не разбираш ли? За бога, мислиш ли, че човек, който живее на астероидите, ще знае нещо за тях?
— Добре тогава. Предполагам, че ти ще ми обясниш.
— Виж, мазните камъни изграждат тъканта му, но откъде силиконум с такива размери си набавя енергия?
— Не мога да ти кажа.
— Директно от… Има ли някой около теб сега?
— Точно сега не. Иска ми се да имаше.
— След минута няма да е така. Силиконумите си набавят енергия чрез директно поемане на гама лъчи.
— Кой казва?
— Казва го един човек на име Вендел Ърт. Той е известен учен по извънземните светове. Той още казва, че именно за това служат ушите на силиконумите. — Вернадски сложи двата показалеца на слепоочието си и започна да го разтрива. — Това не е съвсем телепатия. Те засичат гама радиация на нива, които никакви инструменти на хората не могат да засекат.
— Добре, а сега какво? — попита Хокинс. Но той ставаше все по-замислен.
— Сега ще проверим това. Ърт казва, че на никой астероид няма достатъчно гама радиация, която да захранва с енергия силиконуми по-дълги от три до шест сантиметра. Няма достатъчно радиоактивност. А тук имаме един, който е дълъг тридесет сантиметра.
— Е…
— Така че трябва да идва от астероид, пълен с това нещо, червив с уран, натъпкан с гама лъчи. Астероид с достатъчно радиоактивност, че да е топъл при допир и извън обичайните модели на орбити, така че никой не е попадал на него. Само да си представим, че някое умно момче се приземи случайно на астероида и забележи топлината на скалите и започне да мисли. Този капитан на „Робърт ко“ не е невежа, събиращ скали. Той е умен.
— Продължавай.
— Да предположим, че той изкопае големи парчета за проба и попадне на гигантски силиконум. Сега той
— Защо би направил подобно нещо?
— Защото иска да опознае Вселената. Защото е прекарал може би хиляда години под скалите и едва сега е открил звездите. Може да чете мисли и може да се научи да говори. Той може да се споразумее. Слушай, капитанът веднага би се съгласил. Добивът на уран е под щатски монопол. На нелицензираните миньори не им се позволява дори да носят броячи. Това е идеална възможност за капитана.
— Може би си прав — каза Хокинс.
— Не може би, ами наистина съм прав. Трябваше да ги видиш как стояха около мен, докато разглеждах силикона, готови да ми се нахвърлят, ако кажа една подигравателна дума. Трябваше да ги видиш как ме избутаха навън само след две минути.
Хокинс прокара ръка по необръснатата си брадичка и сметна наум колко време ще му е нужно, за да се обръсне.
— Колко време можеш да ги задържиш на станцията си?
— Да ги задържа? Велики звезди, те заминаха!
— Какво? Тогава за какво, по дяволите, е целият този разговор? Защо си ги оставил да се измъкнат?
— Трима мъже — започна Вернадски търпеливо, — всеки един от които много по-едър от мен, всеки един въоръжен и обзалагам се, всеки един готов и да убие. Какво трябваше да направя?
— Добре, но сега какво ще правим?
— Ще излезем в Космоса и ще ги приберем. Съвсем просто е. Поправях полурефлекторите им и съм ги поправил по свой начин. Енергията им ще бъде напълно прекъсната след около десет хиляди мили. А и инсталирах уред за следене на дженерния тръбопровод.
Хокинс погледна с ококорени очи хилещото се лице на Вернадски.
— Свещен Толедо!
— И не намесвай никой друг в тази работа. Само ти, аз и полицейският кораб. Те няма да имат енергия, а ние ще имаме едно, две оръдия. Ще ни кажат къде се намира урановият астероид. Първо определяме местоположението му,
Хокинс беше замаян.
— Да — извика той. — Веднага излитам.
Те бяха почти над кораба преди да го забележат по слабите отблясъци на слънчевата светлина.
— Не си ли им оставил достатъчно енергия за светлините на кораба? — попита Хокинс. — Не си махнал генератора за спешния случаи, нали?
Вернадски сви рамене.
— Пестят енергия като се надяват, че някой ще ги прибере. Обзалагам се, че точно сега използват всичко, което имат за субетерични послания.
— Ако е така — каза сухо Хокинс, — не ги засичам.
— Нищо ли не засичаш?
— Абсолютно нищо.
Полицейският кораб започна да обикаля по-близо. Обектът, който преследваха, се носеше в Космоса без всякакво енергийно захранване, с непроменливите петнадесет километра в час. Полицейският кораб изравни скоростта си с неговата и се насочи навътре.
По лицето на Хокинс премина болезнено изражение.
— О,
— Какво става?
— Корабът е бил ударен. От метеор. Господ знае, че има достатъчно от тях в астероидния колан.
Целият ентусиазъм изчезна от лицето и гласа на Вернадски.
— Ударен? Разбит ли е?
— Има дупка с размерите на вратата на хамбар. Съжалявам, Вернадски, но това може и да не продължи на добре.
Вернадски затвори очи и преглътна тежко. Знаеше какво иска да каже Хокинс. Той съвсем съзнателно беше поправил не както трябва един кораб, действие, което може да бъде прието като углавно престъпление. А смърт в резултат на углавно престъпление беше убийство.
— Ти, Хокинс, ти знаеш защо го направих.
— Аз знам само това, което ми каза и ще свидетелствам за него, ако трябва. Но ако този кораб не се е занимавал с контрабанда…
Той не довърши изречението си. Но и не беше нужно.
Те влязоха в разбития кораб облечени в скафандри.
„Робърт ко“ беше в особено тежко положение и отвън, и отвътре. Без енергия не е било възможно да се издигне и най-слабата преграда срещу скалата, която ги е ударила, да се засече тази скала навреме или да се избегне, ако все пак е била засечена. Тя се беше врязала в корпуса на кораба, като че ли той е бил направен от алуминиево фолио. Скалата беше разбила пилотската кабина и убила тримата мъже на борда, а въздухът на кораба бе изтекъл.
Един от мъжете се беше блъснал в стената при сблъсъка и вече беше само замразено месо. Капитанът и другият член на екипажа лежаха сковани, кожата им беше на петна от замръзнали кървави съсиреци там, където въздухът, отделяйки се от кръвта, е спуквал вените.
Вернадски, който никога не беше виждал този вид смърт в Космоса, почувства гадене, опита се да го
