Айзък Азимов
Говорещият камък
Астероидният пояс е голям, а площта, която е обитавана от хора — малка. Лари Вернадски, през седмия месец от едногодишното си назначение на пета станция, все по-често започваше да се чуди, дали заплатата му изобщо може да компенсира този почти строг тъмничен затвор на сто и дванадесет милиона километра от Земята. Той беше слаб младеж, който нямаше вид нито на космически инженер, нито на човек от астероидите. Той имаше сини очи и пастелно жълтеникава коса и излъчваше една особена невинност, която прикриваше остър ум и изключителна любознателност.
И невинния вид, и любознателността му, му помогнаха много на борда на „Робърт ко“.
Когато „Робърт ко“ се приземи на външната платформа на пета станция, Вернадски се озова почти мигновено на борда му. Той бе обхванат от силен възторг, който, ако беше куче, би бил придружен от размахване на опашка и щастливо шумно лаене.
Фактът, че капитанът на „Робърт ко“ посрещна доволното му хилене с неприветливо сърдито мълчание, което се бе стаило в чертите на непроницаемото му лице, нямаше значение. Що се отнасяше до Вернадски, корабът беше жадувана компания и бе добре дошъл. Той беше за предпочитане пред милионите кубически метри замръзнала вода или пред тоновете замразени хранителни концентрати, струпани на издълбания астероид, който служеше като пета станция. Вернадски беше приготвил всички енергийни инструменти, които можеха да потрябват и всички резервни части, от които би се нуждаел който и да е хиператомен двигател.
Вернадски се хилеше с цялото си момчешко лице докато попълваше обичайният формуляр, довършвайки го набързо, защото по-късно щеше да се вкара в компютъра, за да се картотекира. Той записа името на кораба и серийния номер, номера на двигателя, номера на генератора и така нататък, мястото, където е натоварена стоката. („Астероиди, по дяволите, толкова са много, че не знам кой точно е бил последният“, мислеше си Вернадски и написа само „пояс“, обичайното съкращение за „астероиден пояс“.) Местоназначение — Земята, причина за спирането — прекъсване на хиператомния двигателен механизъм.
— От колко човека се състои екипажът ви, капитане? — попита Вернадски, докато преглеждаше корабните документи.
— Двама — отговори капитанът. — Сега какво ще кажеш да прегледаш двигателите? Трябва да доставим една пратка.
Бузите му бяха сини от наболата брада, поведението му бе като това на закоравял многогодишен миньор на астероидите, но въпреки това речта му беше като на образован, почти ерудиран човек.
— Разбира се — Вернадски изтегли своя комплект инструменти за диагностика към отсека за двигателите, следван от капитана. Провери веригите, градусите на вакуумните помпи и плътността на силовото поле с голяма лекота.
Той не можеше да спре да мисли за капитана. Въпреки собствената му неприязън към заобикалящата го обстановка, той неясно съзнаваше, че има и такива, които откриват чар в огромния пуст и свободен Космос. Той вече предполагаше, че човек като този капитан не е станал миньор на астероидите заради любовта към абсолютната самота.
— Да прекарвате някакъв специален вид руда? — попита той.
Капитанът се намръщи и каза:
— Хром и магнезий.
— Така ли?… Ако бях на ваше място, бих сменил тръбопровода.
— Това ли е причината за повредата?
— Не. Но е малко разнебитен. Рискувате нова повреда след около милион километра. Докато корабът е тук…
— Добре, смени го. Но разбери защо двигателят прекъсва.
— Правя каквото мога, капитане.
Последните думи на капитана бяха достатъчно резки, за да объркат дори Вернадски. Той работи мълчаливо известно време, след което се изправи на крака.
— Имате изпускане на гама лъчи в полурефлектора. Всеки път, когато позитронният предавателен диск се завърти, двигателите спират за секунда. Ще трябва да го смените.
— Колко време ще отнеме това?
— Няколко часа. Може би дванадесет.
— Какво? Вече съм изостанал от графика.
— В такъв случай не мога да ви помогна. — Вернадски все още беше весел. — Само това мога да направя. Системата трябва да бъде залята с хелий три часа преди да вляза вътре. След това ще трябва да калибрирам новият полурефлектор и това също отнема време. Мога почти да го поправя за няколко минути, но ще си бъде почти поправен. Ще закъсате преди още да сте достигнали орбитата на Марс.
Капитанът го погледна намръщено и каза:
— Хайде, започвай.
Вернадски внимателно прехвърли резервоара с хелий на борда на кораба. При изключени гравитационни генератори на кораба, той на практика почти не тежеше, но запазваше масата и инерцията си. Това означаваше, че трябва да се управлява внимателно, за да взима добре завоите. Придвижването ставаше още по-трудно тъй като и самият Вернадски беше в безтегловност.
Вниманието му бе изцяло насочено към цилиндъра, така че зави погрешно в едно от многобройните помещения и за миг се озова в странна и тъмна стая.
Той имаше време само да извика учудено и след това двама мъже се нахвърлиха върху му, блъскайки цилиндъра и затваряйки вратата зад него.
Вернадски не говореше докато прикрепяше цилиндъра към всмукателната клапа на двигателя и слушаше лекия, стенещ звук, който издаваше хелия при изпълването на помещението, бавно пречистваше и препращаше радиоактивните газове във всепоглъщащото пространство на Космоса.
Но любопитството надделя над предпазливостта и той каза:
— Имате силиконум на борда на кораба, капитане. И то голям.
Капитанът бавно се обърна към Вернадски и каза с глас, който бе лишен от всякаква емоция:
— Така ли?
— Видях го. Ще може ли да го разгледам?
— Защо?
— О, моля ви, капитане, на тази скала съм повече от половин година — Вернадски вече говореше умолително. — Прочел съм всичко, което може да се прочете за астероидите, включително и всякакви неща за силиконумите. А никога не съм виждал дори и малък екземпляр. Бъдете милостив.
— Тук има работа, която трябва да се свърши.
— Трябва да изчакаме действието на хелия няколко часа. Докато не приключи, нищо друго не може да се направи. Капитане, как така държите силиконум на борда?
— Домашен любимец. Някои хора обичат кучета. Аз обичам силиконуми.
— Може ли да говори?
Лицето на капитана пламна.
— Защо питаш?
— Някои от тях могат да говорят. А някои могат дори да четат мисли.
— Ти какво, да не си експерт по проклетите неща?
— Казах ви, че съм чел за тях. Хайде, капитане, нека да хвърля един поглед.
Вернадски се опита да не показва, че е забелязал капитана, стоящ пред него и двамата членове на екипажа, застанали от двете му страни. Всеки един от тримата беше по-висок от него, по-тежък, и всеки — беше сигурен в това — носеше оръжие.
— Какво лошо има? Няма да го открадна. Просто искам да го видя.
Може би това, че не бе завършил работата си, бе причината да остане жив в този момент. А може би причина за това беше доброжелателната и почти слабоумна наивност, която излъчваше.
— Добре тогава, ела — каза капитанът.
Вернадски го последва, но пулсът му определено се бе ускорил и пъргавият му ум усилено
