Той вече беше мъртва скала, толкова мъртва, колкото скалата, от която се е родил, толкова мъртва, колкото стените на кораба, толкова мъртва, колкото мъртъв човек.
И Вернадски, и Хокинс се изправиха на крака и се погледнаха един друг безпомощно.
— Това няма смисъл — каза Хокинс. — Защо той би написал координатите върху астероида. То е като да заключиш ключ в стаята, която ключът трябва да отвори.
Вернадски поклати глава.
— Цяло състояние в една руда. Най-голямата находка в историята, а ние не знаем къде се намира.
Х. Сетън Дейвънпорт се огледа със странно чувство на удоволствие. Дори в покой набръчканото му лице с издаден нос излъчваше обичайната си строгост. Белегът на дясната му буза, черната му коса, поразителните вежди и тъмният загар на лицето — всичко това се комбинираше и го правеше да изглежда като класически агент на Земното бюро за разследване, какъвто всъщност беше.
Дори и сега нещо като усмивка бе разтеглила устните му, когато оглеждаше голямата стая, в която сумракът правеше редиците филмирани книги да изглеждат безкрайни и образци на кой-знае-какво от кой- знае-къде се очертаваха мистериозно. Абсолютната бъркотия, духът на обособяване, почти изолиране от света, караше стаята да изглежда нереална. Във всяко едно отношение стаята изглеждаше толкова нереална, колкото и собственикът й.
Този собственик седеше в странна комбинация от кресло и бюро, която се къпеше в единствения лъч ярка светлина в стаята. Той бавно разгръщаше листовете на официалните доклади, които държеше в ръката си. Тя се премести само за да нагласи дебелите очила, които заплашваха всеки момент да паднат от неговата кръгла и напълно безизразна бучка, която представляваше носът му. Коремът му се издигаше и спускаше тихо, докато четеше.
Това беше доктор Вендел Ърт, който, ако мнението на експертите можеше да се брои за нещо, беше най-утвърденият и уважаван на Земята учен по извънземните светове. Хората идваха при доктор Ърт по всякакви въпроси, които засягаха проблеми извън рамките на Земята, въпреки че той никога през своя съзнателен живот не се е отдалечавал от своя дом на разстояние, по-голямо от едночасова разходка до двора на университета.
Той погледна сериозно към инспектор Дейвънпорт.
— Много интелигентен човек е този младеж Вернадски.
— За това, че е разгадал всичко само от присъствието на силиконума? Така е — каза Дейвънпорт.
— Не, не. Разгадаването е лесно нещо. Всъщност то е неизбежно. И глупак би се справил. Аз имах предвид… — и погледът му стана тройно по-критичен, — … факта, че младежът е чел за моите експерименти, засягащи чувствителността на
— А, да, — каза Дейвънпорт. Доктор Ърт, разбира се, беше експерт по силиконумите. Точно затова Дейвънпорт беше дошъл да се допита до него. Той имаше само един въпрос към човека, един-единствен въпрос, но доктор Ърт бе издал напред пълните си устни, разклатил голямата си глава и бе поискал да разгледа всички документи по случая.
Обикновено за това не можеше да става и на въпрос, но доктор Ърт напоследък бе от голяма полза за ЗБР в този случай с Пеещите камбани на Луната и необикновената липса на алиби, разбита от Лунната гравитация, и инспекторът му ги бе дал.
Доктор Ърт свърши с четенето, постави листовете на бюрото си, издърпа края на ризата си от тясната хватка на колана със сумтене и изтри очилата си с нея. След това ги постави пред светлината, за да види резултата от почистването, постави ги едва-едва на носа си и сключи ръце върху своя корем, преплитайки късите си и дебели пръсти.
— Може ли да чуя вашия въпрос отново, инспекторе?
Дейвънпорт започна търпеливо:
— Истина ли е, според вас, че силиконум с размерите и вида, описани в доклада, е могъл да се развие само в свят, богат на уран…
— Радиоактивен материал — прекъсна го доктор Ърт. — Може би торий, въпреки че по-вероятно да е уран.
— Тогава отговорът ви е да?
— Да.
— Колко голям би бил този свят?
— Към километър и половина в диаметър, може би — каза замислено ученият по извънземни въпроси. — Може би дори и повече.
— Колко тона уран или радиоактивен материал прави това?
— Милиарди. Най-малко.
— Ще имате ли нещо против да напишете всичко това и да се подпишете под него?
— Не, разбира се.
— Много добре тогава, доктор Ърт. — Дейвънпорт се изправи, протегна ръка към шапката си, а другата към папката с доклади. — Това беше всичко, от което се нуждаехме.
Но ръката на доктор Ърт се придвижи към докладите и се отпусна тежко върху тях.
— Почакайте. Как ще откриете астероида?
— С търсене. Ще определим дадено пространство на всеки кораб, който ни бъде отпуснат и… просто ще търсим.
— Разходите, времето, усилията! И никога няма да го откриете.
— Шансът е едно на хиляда. Може и да го открием.
— Шансът е едно на един милион. И няма да го откриете.
— Не можем да изоставим урана без дори и да опитаме. Професионалното ви мнение направи печалбата прекалено голяма.
— Но има и по-добър начин да се открие астероида.
Дейвънпорт погледна учения с внезапен остър поглед. Въпреки външния си вид, доктор Ърт беше всичко друго, но не и глупак. Той лично се бе уверил в това. Именно по тази причина в гласа му имаше слаба надежда когато каза:
— Как можете да го откриете?
— Първо — обади се доктор Ърт, — моята цена.
— Цена?
— Или възнаграждение, ако предпочитате. Когато правителството намери астероида, там може да има друг силиконум с огромни размери. Силиконумите са много ценни. Единствената форма на живот, която има твърд силикон за плът и течен силикон като циркулираща течност. Отговорът на въпроса дали астероидите някога са били част от голямо планетарио тяло може да се крие именно в тях. Каквито и други проблеми… Разбирате ли?
— Опитвате се да им кажете, че искате да ви се достави един голям силиконум?
— Жив и в добро състояние. И безплатно. Да.
Дейвънпорт поклати глава.
— Сигурен съм, че правителството ще се съгласи. А сега ми кажете какво сте намислили.
Доктор Ърт каза тихо, като че ли това обясняваше всичко:
— Думите на силиконума.
Дейвънпорт го погледна озадачено.
— Какви думи?
— Тези в доклада. Точно преди силиконумът да умре. Вернадски го е попитал къде капитанът е записал координатите и той е отговорил: „Върху астероида.“
Израз на силно разочарование премина по лицето на Дейвънпорт.
— Велики небеса, докторе, ние знаем това и сме го тълкували по всякакви начини. По всички възможни начини. Но то нищо не означава.
— Съвсем нищо ли, инспекторе?
— Нищо важно. Прочетете отново доклада. Силиконумът дори не е слушал Вернадски. Той е чувствал, че животът му свършва и е мислил върху това. Дори два пъти е попитал какво ще последва след смъртта.
