превъзмогне, за да не повърне в скафандъра си, и успя.
— Нека да проверим рудата, която носеха — каза той. —
Вратата към трюма беше деформирана от силата на сблъсъка и се бе образувал отвор, широк няколко сантиметра, където вратата вече не се допираше до рамката.
Хокинс повдигна брояча, който държеше в облечената си в ръкавица ръка и насочи слюдестото му прозорче към този отвор.
Броячът започна силно да пищи.
— Нали ти казах — въздъхна Вернадски с неизмеримо облекчение.
Неправилното поправяне на кораба вече беше само находчиво и достойно за похвала изпълнение на гражданския дълг и сблъсъкът с метеора, който е довел до смъртта на тримата членове на екипажа, беше само нещастен случай.
Бяха необходими два изстрела на бластерите, за да се проникне през засуканата врата, и пред светлинните им лъчове се появиха тонове скала.
Хокинс взе две неголеми парчета и внимателно ги пусна в един от джобовете на скафандъра.
— Като веществено доказателство — каза той — и за изследване.
— Не ги дръж близо до кожата прекалено дълго — предупреди го Вернадски.
— Скафандърът ще ме предпазва, дока го се върнем на кораба. Пък и нали знаеш, че това не е чист уран.
— Обзалагам се, че е почти като чистия уран. — Цялата му самоувереност се беше върнала. Хокинс се огледа.
— Е, това обяснява нещата. Спрели сме контрабандна верига, може би, или само част от нея. Но какво ще правим след това?
— Урановият астероид… о!
— Добре. Къде е? Единствените, които знаят, са мъртви.
— Небеса! — И въодушевлението на Вернадски отново се изпари. Без самия астероид те оставаха само с три трупа и няколко тона уранова руда. Хубаво, но не ефектно. Това би означавало почетна грамота, да, но той не се стремеше към почетна грамота. Той искаше да го повишат на постоянна работа на Земята, а за това беше нужно нещо повече.
— Велики небеса,
— Точно така! — каза Хокинс с внезапен ентусиазъм. — Къде е това нещо?
— На кърмата — извика Вернадски. — Оттук.
Силиконумът проблесна на светлината от фенерчетата им. Той се движеше и беше жив.
Сърцето на Вернадски биеше лудо от вълнение.
— Трябва да го преместим, Хокинс.
— Защо?
— Защото звукът не може да се разпространява във вакуум. Трябва да го занесем на полицейския кораб.
— Добре, добре.
— Ясно ти е, че не можем да го облечем в скафандър с радиопредавател, нали?
— Казах добре.
Те го носеха предпазливо и внимателно, като обвитите им в метал пръсти обгръщаха почти нежно мазната повърхност на съществото.
Хокинс го държеше докато се отделяха от „Робърт ко“.
Сега той лежеше в стаята за управление на полицейския кораб. Двамата мъже бяха свалили шлемовете си, Хокинс сваляше и останалата част от скафандъра. Вернадски нямаше търпение за това.
— Можеш да четеш мислите ни, нали? — попита той.
Той стаи дъх, докато най-накрая стържещите шумове, които издаваше скалистата повърхност не се превърнаха в думи. В този момент Вернадски не можеше да си представи по-прекрасен звук.
— Да — каза силиконумът и добави: — Празно пространство навсякъде. Нищо.
— Какво? — попита Хокинс. Вернадски му изшътка.
— Предполагам, че има предвид пътуването в Космоса. Трябва доста да го е впечатлило. — Той се обърна към силиконума, крещейки думите си, като че искаше да направи мислите му по-ясни. — Мъжете, които бяха с теб да събирате уран, специална руда, радиация, енергия.
— Те искаха храна — чу се слаб, песъчлив звук.
Разбира се! Това беше храна за силиконума. Това беше енергиен източник.
— Ти си им показал откъде могат да я вземат?
— Да.
— Аз почти нищо не чувам — обади се Хокинс.
— Има му нещо — каза загрижено Вернадски. Той отново извика: — Добре ли си?
— Не добре. Въздухът изчезна изведнъж. Нещо лошо става вътре.
Вернадски промърмори:
— Внезапната декомпресия трябва да го е повредила. О, господи… Виж, знаеш какво искам. Къде е твоят дом? Мястото с храната?
Двамата стояха мълчаливо и чакаха. Ушите на силиконума се повдигнаха бавно, много бавно, потрепераха и се отпуснаха назад.
— Там — каза той. — Ето там.
— Къде? — изкрещя Вернадски.
— Там.
— Прави нещо, сочи в някаква посока — каза Хокинс.
— Разбира се, само че не знаем в каква посока.
— Какво очакваш да направи? Да ти даде координати?
— Защо не? — веднага се опомни Вернадски и се обърна отново към силиконума, който лежеше свит на кълбо на пода. Той беше неподвижен, а тялото му бе придобило особена матовост, която изглеждаше зловещо.
— Капитанът е знаел къде е мястото, на което се храниш. Той е имал едни числа, отнасящи се до това място, нали? — Вернадски се надяваше, че силиконумът ще го разбере, че ще прочете мислите му, а не само ще слуша думите му.
— Да — каза силиконумът с въздишка, произведена от триенето на два камъка.
— Три реда числа — продължи Вернадски, — трябва да бъдат три. Три координати в Космоса приложени с дати, дават трите позиции на астероида в неговата орбита около Слънцето. Чрез тези данни орбитата му може да бъде изчислена точно и позицията му можеше да бъде определена по всяко време. Дори планетарните смущения биха могли грубо да се определят.
— Да — каза силиконумът все по-слабо.
— Какви бяха те? Какви бяха числата? Запиши ги, Хокинс. Вземи хартия.
Но силиконумът се обади:
— Не знам. Числата не са важни. Мястото за ядене там.
— Всичко е ясно. Той не се нуждае от координати, така че не им обръща внимание.
— Скоро няма… — последва дълга пауза, след което бавно, като че се опитваше да каже някаква нова и непозната дума, продължи: — … жив. Скоро… — последва друга, дори по-дълга пауза, — … мъртъв. Какво след смъртта?
— Един отговор. Само един — викаше Вернадски. — Капитанът трябва да е записал числата. Къде? Къде?
Силиконумът прошепна:
— Върху астероида.
И повече не проговори.
