получено от прекалено дълго учене. „Ако не беше твърдото очертание на брадичката му — помисли той, — може би щях да го отхвърля като безперспективен, ала това очевидно би било грешка.“ Лицето на мъжа излъчваше и сила, и мекота. „Лице, заслужаващо доверие“ — реши професорът.
— Дядо — каза Уонда, като стана грациозно от стола си.
Селдън усети, че сърцето му се свива от болка при вида й — толкова много се бе променила през последните няколко месеца, откакто загуби семейството си.
Докато по-рано винаги го наричаше „деди“, сега се обръщаше с по-официалното „дядо“. В миналото сякаш трудно можеше да се въздържи да не се усмихва и хихика; напоследък ведрият й някога поглед твърде рядко се проясняваше от радостна усмивка. Но тя — както преди, така и днес — беше красива и само изключителният й интелект надминаваше красотата й.
— Уонда, Палвър — кимна той, като целуна внучката си по бузата и шляпна младежа по рамото. — Привет — поздрави и непознатия, който също беше станал на крака. — Аз съм Хари Селдън.
— За мен е огромна чест да се запозная с вас, професоре — отвърна мъжът. — Аз съм Бор Алурин — гостът протегна ръка по най-древния и следователно най-официален начин на поздравяване.
— Бор е психолог, Хари — обясни Палвър, — и горещ привърженик на вашия труд.
— И което е по-важно, дядо — добави Уонда, — Бор е един от нас.
— Един от вас ли? — Селдън изгледа изпитателно и двамата. — Да не би да искате да кажете… — очите му светнаха.
— Да, дядо. Вчера Стетин и аз вървяхме из сектора Ери, обикаляхме нагоре-надолу, както ти беше предложил за да търсим други. Изведнъж — хоп! — ето го.
— Веднага разпознахме характерния начин на мислене, започнахме да се оглеждаме и да се опитваме да установим връзка — рече Палвър, който поде историята. — Намирахме се в търговския район, близо до космодрума, така че алеите бяха задръстени от купувачи, туристи и търговци от Външните светове. Изглеждаше безнадеждно, но тогава Уонда просто спря, сигнализира: „Ела тук“, и Бор се появи от тълпата. Той се доближи до нас и на свой ред сигнализира: „Да?“
— Удивително! — възкликна Хари, усмихвайки се на момичето. — Е, доктор — нали сте доктор? — Алурин, как приемате всичко това?
— Ами — започна замислено психологът, — доволен съм. Винаги съм се чувствал някак различен и сега зная причината. И ако мога да ви помогна, защо… — гостът сведе поглед, сякаш изведнъж усети, че се е държал самонадеяно. — Имам предвид, че Уонда и Стетин ми казаха, че бих могъл с нещо да допринеса за вашия Психоисторически проект. Професоре, нищо друго не би ме зарадвало повече.
— Да, да. Вярно е, доктор Алурин. Всъщност мисля, че вие бихте допринесли много за Проекта, ако дойдете при мен. Разбира се, ще трябва да се откажете от онова, което вършите сега, било то преподаване или някаква частна практика. Ще успеете ли?
— Естествено, професоре. Може би ще се нуждая от малко помощ, за да убедя съпругата си… — при тези думи той леко се изкикоти и лукаво изгледа поред и тримата. — Но, струва ми се, това ще мога да го уредя и сам.
— Тогава всичко е уговорено — каза бодро Селдън. — Вие започвате да работите с нас по Психоисторическия проект. Обещавам ви, доктор Алурин, че няма да съжалявате за решението си.
— Уонда, Стетин — обърна се към тях Хари, след като Бор Алурин си беше отишъл, — това е голям успех! Колко бързо смятате, че бихте открили и други менталици?
— Дядо, трябваше ни повече от месец, за да намерим Бор. Не можем да предскажем с каква честота ще издирим други. Да си призная, туй мотаене нагоре-надолу ни откъсва от нашата работа по първичния радиант и ни разсейва. Сега вече, след като имам Стетин, с когото мога да „разговарям“, говорното общуване ми се струва някак прекалено грубо и високо.
Усмивката на Селдън угасна. Именно от това се бе опасявал. Развили менталическите си умения, девойката и Палвър бяха престанали да понасят така търпеливо „обикновения“ живот. Техните мисловни манипулации ги отделяха от останалите хора.
— Уонда и Стетин, смятам, че може би е време да ви кажа повече за идеята на Юго Амарил отпреди години, както и за Плана, който съм разработил в резултат на тази идея. Досега не бях готов да действам по него, защото всички отделни части бяха разбъркани. Както знаете, Юго говореше, че следва да се основат две Фондации, като всяка от тях застрахова от провал другата. Това бе гениално хрумване и ми се ще Юго да беше жив, за да го види осъществено…
Селдън спря и въздъхна със съжаление.
— Аз обаче се отклонявам. Преди шест години, когато се убедих, че Уонда има менталически способности, ми дойде наум, че Фондациите не само трябва да са две, но и че трябва да са различни по природа. Първата да се състои от физици и други учени — енциклопедистите ще бъдат тяхната челна група заселници на Терминус, а Втората да се състави от психоисторици менталици — от вас. Ето защо толкова много искам да откриете още хора с вашите възможности…
Той кимна:
— И накрая — планирам Втората фондация да бъде тайна. Силата й ще се крие в нейното уединение, в телепатичното й присъствие и всемогъщество. Знаете ли, преди няколко години, когато стана ясно, че се нуждая от телохранител, осъзнах, че тази Втора фондация трябва да бъде силен, тих и таен телохранител на другата, на Първата. Психоисторията не е непогрешима, ала предсказанията й са твърде вероятни. Фондацията ще има доста врагове, особено в ранната си възраст — така, както аз ги имам днес… Уонда, ти и Палвър сте пионерите на Втората фондация, бранители на чудото, което ще възникне на Терминус.
— Но как, дядо? — попита Уонда. — Ние сме само двама, по-точно трима, ако броим и Бор. За да охраняваме цялата тая организация, ще са нужни…
— Стотици? Хиляди? Отгатни колко ще са нужни, внучко. Ти можеш да го направиш и знаеш как. Когато разказваше историята за откриването на доктор Алурин, Стетин спомена, че ти просто си спряла, свързала си се с мозъчното присъствие, което си почувствала, повикала си човека мислено и той е дошъл при теб. Не разбираш ли? Аз през цялото време те карам да излизаш и да търсиш нови менталици. Но това е трудно и почти болезнено за теб. Сега смятам, че ти и Стетин трябва да се уедините, за да формирате ядрото на Втората фондация. Оттам вие ще хвърляте мрежите си в океана на човечеството.
— Дядо, за какво говориш? — прошепна Уонда. Тя бе станала от мястото си и коленичила до стола на Селдън. — Да замина ли искаш?
— Не, скъпа — отвърна професорът със задавен от вълнение глас. — Не искам да заминаваш, обаче друг начин няма. Ти и Стетин трябва да се изолирате от грубата физическа природа на Трантор. Когато менталическите ви способности се засилят, ще привлечете други при вас и тихата и тайна Фондация ще нарасне. Ние ще поддържаме връзка… разбира се, рядко. И всеки от нас ще има своя първичен радиант. Нали схващаш истинността и абсолютната необходимост на това, което ти казвам?
— Да, дядо — отговори Уонда. — И което е по-важно, аз чувствам колко гениален е замисълът. Бъди сигурен, че няма да те изоставим.
— Знам, че няма, мила — каза немощно Хари Селдън.
Как можеше да го направи… как можеше да изпрати любимата си внучка? Тя бе последната му връзка с най-щастливите му дни, с Дорс, Юго и Рейч. Тя всъщност беше единственият друг Селдън в Галактиката.
— Ужасно ще ми липсваш, Уонда — рече Хари и една сълза се търкулна по обсипаните му със ситни бръчици бузи.
— Ама, дядо — сети се девойката, докато ставаше с Палвър и се приготвяше да си тръгва, — къде ще отидем? Къде се намира Втората фондация?
Селдън вдигна поглед и отговори:
— Първичният радиант вече ти е казал, Уонда.
Тя го изгледа недоумяващо, ровейки в паметта си.
Хари се пресегна и сграбчи ръката на своята внучка:
— Надникни в мислите ми, скъпа. Фондацията е там.
