живот… Реколтата трябваше да израсте и да се ожъне, да се установят приятелски отношения със съседните ферми…
Тогава настъпи голямо раздвижване, което се дължеше и на освобождаването на личната инициатива. Дойде ново поколение от силни, макар и дребни младежи, родени там и свързани със земята. После — великите дни, когато бе избран за лидер на Групата… Осемнадесетият му рожден ден — от тогава той престана да се бръсне и започна да си отглежда брада, както подобава на водач. А сега Галактиката отново можеше да наруши и дори да сложи край на кратката идилия на изолацията…
Корабът се приземи. Лий безмълвно гледаше как се отваря входният люк. Излязоха четирима — нащрек и предпазливо. От тях трима бяха мъже, които рязко се различаваха — млад, стар и пълен, слаб… А жената застана между тях като равна. От изненада Лий подръпна два лъскави кичура от брадата си, когато се запъти към тях.
Той направи универсалния жест за мир. И двете му ръце бяха изпънати пред него, а твърдите му мазолести длани бяха обърнати нагоре.
Младият мъж пристъпи две крачки напред и отвърна със същия жест:
— Идваме с мир!
Акцентът му беше странен, но думите му бяха разбираеми и приветствени. Лий отвърна:
— Да бъде мир! Добре дошли при гостоприемната ни Група. Гладни ли сте? Ще ви предоставим храна. Ако сте жадни, ще ви дадем напитки.
Отговорът не закъсня.
— Благодарим за любезността и ще занесем добри отзиви за Групата ви, когато се върнем на нашия свят.
Малко странен отговор, но добър. Зад Лий мъжете от Групата се усмихваха, а изпод прикритията на околните здания заизлизаха жените.
В своето собствено жилище Лий извади от обичайното му място заключеното сандъче с огледални стени и предложи на всеки от гостите по една дълга дебела пура от онези, които се пазеха за велики събития. Пред жената той се поколеба. Тя беше седнала между мъжете. Чужденците очевидно допускаха, даже очакваха подобно нахалство. Лий сковано й поднесе кутията.
Тя си взе пура с усмивка и се потопи в ароматния й дим с наслада. Лий Сентър подтисна скандализираните си чувства.
Скованият разговор при пристигането на храната засегна темата за фермите на Трантор. Старият мъж попита:
— А как сте с хидропониката? Разбира се, за свят като Трантор хидропониката е най-добрият изход!
Сентър бавно поклати глава. Чувстваше се несигурно. Знанията му идваха преди всичко от книгите, които беше прочел.
— Изкуствено отглеждане с химикали, мисля? Не, не и на Трантор! Хидропониката изисква индустрия — и то развита химическа индустрия. Но по време на война и разрушения, когато индустрията се разпада, хората гладуват. А и не е възможно всичко да се отглежда изкуствено. Някои растения губят вкусовите си качества. Почвата все още си остава по-евтина и по-добра и е нещо, на което винаги може да се разчита.
— И вашата храна ви е напълно достатъчна?
— Достатъчна е, макар че е малко еднообразна. Имаме птици, които ни набавят яйца. Добиваме мляко… Само месо все още си доставяме чрез външната ни търговия.
— Търговия… — младият изглеждаше заинтригуван. — Значи търгувате! Но какво изнасяте?
— Метал — беше краткият отговор. — Огледайте се. Имаме предостатъчно и е готов за обработка. От Неотрантор идват кораби, разчистват определения им район, като ни освобождават обработваема площ. Те си вземат метала и ни оставят в замяна месо, плодови консерви, кондензирани храни, машини за фермите и други подобни неща — така и двете страни остават доволни.
Те се наслаждаваха на хляба, сиренето и зеленчуковата яхния, която беше изключително вкусна. Десертът бе от замразени плодове — единственото вносно блюдо в менюто. По това време чужденците пристъпиха към основната си цел. Младият извади карта на Трантор. Лий Сентър мрачно я проучи. После ги изслуша и каза тежко:
— Територията на Университета е специална зона. Ние, фермерите, не сеем там, а също не сме влизали вътре. Това е една от малкото неразрушени реликви от старите времена.
— Ние търсим знания и нищо няма да повредим. Нашият кораб ще ви остане в залог! — старият предложи това трескаво и нетърпеливо.
— Ще ви заведа тогава — рече Сентър.
През нощта, докато чужденците спяха, той изпрати съобщение за тях на Неотрантор.
24. „Покръстеният“
Слабите признаци на живот на Трантор изчезнаха въобще, когато Байта и другите навлязоха в обширните постройки на Университета. Вътре цареше тържествена тишина.
Чужденците от Фондацията не знаеха нищо за трескавия въртоп от дни и нощи по времето на кървавия Грабеж, което бе оставило Университета недокоснат. Те не знаеха нищо за времето след краха на имперската мощ, когато студентите с наети оръжия и побледнели лица, неумело, но храбро, бяха формирали доброволчески корпус, за да запазят съкровищницата на галактическата наука. Пришълците не бяха чували нищо за Седемдневната битка и за примирието, което бе запазило Университета свободен, когато дори императорския дворец бе завзет от Гилмър и неговите войници по време на краткото му властване.
Фондацианите засега бяха разбрали само, че при прехода от спокойното старо към напрегнатото ново този район беше останал непокътнат, като загадъчен музей — част от величието на древността.
Те бяха нарушители на тишината. Замислената празнота ги отхвърляше. Струваше им се, че академичната атмосфера е още жива и гневно протестира, защото я безпокоят…
Библиотеката бе измамно малка сграда, чиито огромни подземия бяха потопени в мълчание и благоговение. Еблинг Майс спря пред сложния стенопис в приемната.
Той прошепна — тук всеки можеше само да шепне:
— Мисля, че сме отминали залата с каталозите. Спирам до тук! — челото му беше зачервено, ръката му трепереше. — Трябва да работя на спокойствие, Торън. Ще ми носите ли храна долу?
— Както кажеш. Ще направим всичко, за да ти помогнем. Ако искаш, ще работим за теб…
— Не! Трябва да съм сам…
— Мислиш ли, че ще намериш онова, което търсиш?
Еблинг Майс уверено отвърна:
— Знам, че ще го намеря!
Торън и Байта заживяха много по-улегнал живот, отколкото по което и да било време от сватбата им насам. Те живееха някъде по средата между великолепието и неуместната простота. Храната им се доставяше от фермата на Лий Сентър и за нея те плащаха с малки атомни устройства, каквито се намират на всеки търговски кораб.
Магнифико сам се научи да използва проекторите в читалнята и прекарваше времето си сред приключенски новели и романи, до такава степен увлечен, че забравяше да яде и спи, също като Майс.
Еблинг направо се бе самопогребал. Беше си инсталирал хамак в залата с психологическите справочници. Лицето му беше отслабнало и побледняло. Словоохотливостта му изчезна, а неговите любими клетви и ругатни сякаш се бяха изпарили. Случваше се дори трудно да разпознава Торън или Байта.
По-човешки се държеше с Магнифико, който му носеше храна и често стоеше и го гледаше с часове със странна задълбоченост, докато старият психолог пресмяташе безкрайни уравнения, правеше справки с безкрайни книгофилми и безкрайно дълго прилагаше невероятни мозъчни усилия, за да достигне до край, който само той виждаше.
Веднъж Торън се приближи до Байта в тъмната стая и остро каза:
— Байта!
Тя виновно го погледна в отговор.
— Да? Мен ли търсиш, Тори?
