някакво престъпление или пък да го разкрия.
— И сега вече прониквате ли?
— Защо — учуди се детективът. Лиско си пое въздух.
— Четете вестници, нали?
— Чета, пуша, пия любимото си кафе — изобщо правя неща, присъщи само на прочутите детективи. Ние си имаме стил и си го спазваме. В противен случай ще заприличаме на обикновените същества.
— А аз обикновено същество ли съм?
— В известен смисъл — да.
— А какъв друг смисъл съществува?
— Слушай, Лиско, започваме сериозен разговор в самото начало на деня… Не е ли по-добре да пием кафе, а след туй да кажеш направо за какво си дошъл?
Сега си почивам.
— Добре — съгласи се лисичето, — макар че не идвам с определена цел.
— Това ще видим после — отсече детективът и му поднесе чашка с кафе.
Лиско пое чашката, която се заклати в лапичките му. Какво му трябваше да се пъха в подобен разговор!… Той реши да кривне в друга посока и каза:
— Колко много вестници?!… Всичко ли четете!
— Обезателно.
— Тогава знаете много.
— Живея от двеста години на този свят и мога да се похваля, че съм научил много неща… Например… Питай ме какво е написал Бетовен.
— Какво е написал Бетовен?
— Петата симфония… Питай ме кой е създал теорията за относителността.
— Кой е създал теорията за относителността?
— Айнщайн… А сега ме питай от коя планина извира реката Нил.
— От коя планина извира реката Нил?
— От Килиманджаро.
Великият детектив гледаше победоносно в очите на Лиско, а горкият беглец чувствуваше как четат мислите му.
— От вестниците се научават много неща — промълви най-после палавникът. — За пръв път виждам толкова вестници на едно място. Какво пише сега в тях?
— По това време на годината вестниците пишат най-много за пътешествията. Хората обичат да пътуват. Просто тръгват и обикалят света.
— Какво значи да обикаляш света?
— Ами, как да ти кажа… Земята има форма на кълбо, нали?
— Дда.
— Те тръгват по кълбото и го обикалят: с кораби, лодки, салове, автомобили, велосипеди… Някои предпочитат пеша. Тръгват и вървят.
— Като мен!
— Моля?
— Искам да кажа… тръгват и вървят, обикалят ли, обикалят.
— Всеки търси най-оригиналния начин, за да го забележат и да го пишат във вестниците.
— Хубаво ли е да те пишат във вестниците?
— Много. Събудиш се някоя сутрин, отвориш вестника и погледнеш името си в него. Седиш, гледаш — във вестника твоето име. Много е хубаво.
— Трябва да е хубаво! — съгласи се Лиско. — Седиш и си четеш името.
— А още по-хубаво е — въздъхна детективът, — ако ти напечатат снимката. Гледаш се — отвсякъде си ти, твоето лице, твоите очи… И си казваш: това съм аз.
Събеседниците замълчаха Всеки потъна в мислите си. По едно време се чу гласът на Костенурко:
— Ти, който гледаш през ключалката, отвори вратата и влез! — После се обърна към Лиско и добави: — И така, за какво си дошъл?
— Аз ли?
— Точно ти.
— Аз съм дошъл… Чакай, за какво бях дошъл?… Аха!… Дошъл съм да ми обясните какво е това нещо свят.
— Светът — това е нещо много красиво — отвърна Костенурко. — Не можеш да си представиш по- красиво нещо. Направено е от вода и суша, като е спазена следната пропорция: две трети вода и една трета суша.
— Много са го разводнили — разочарова се лисичето. — Не можаха ли да го направят от суша?
Великият детектив се усмихна по своя загадъчен начин, погледна над събеседника си и рече:
— Моретата и океаните — този горчиво-солен дар на планетата!…
След туй пое дим от лулата си и сложи крак връз крак. По старите бръчки на челото му плъзнаха хиляди дълбоки мисли, като луна изплува мъдростта. Лисичето чакаше нетърпеливо. Но Великият детектив отвърна със свойственото си мълчание.
— Няма ли да говорите? — запита Лиско. — Вие, възрастните, винаги ни измъчвате с мълчанието си, и то когато очакваме да говорите най-много.
— Наш изпитан трик — избоботи Костенурко. — Интригуваме ви.
— Защо смятате, че трябва да има морета и океани? Освен туй, аз още нямам представа за морето.
— Там е работата, че и аз не съм го виждал лично. Изчислил съм, че ако река да отида на морето, ще ми са нужни деветстотин и четирийсет дни. Почти три години. И още толкова, да се върна. Все пак мога да ти го покажа на снимка.
Костенурко измъкна старо списание от чекмеджето и му показа няколко големи снимки от морето. Лисичето подсвирна: — Толкова много вода!…
— Много — потвърди Костенурко. — Вода, вода: от единия край на света до другия, солено-горчива вода, в която има повече живот, отколкото на сушата, има кораби, китове, акули, моряци, скариди и пет континента, наредени по големина — Азия, Америка, Африка, Европа и Австралия. — Почти всички започват с буквата А — учуди се Лиско.
— Уви, допуснало се е такова еднообразие и не може да се поправи. Само нашият континент започва с буквата Е… Ти, който гледаш през ключалката, отвори и влез!
— Защо от време на време повтаряте тези думи?
— Професионална тайна. Лисичето гледаше към вратата.
— Искаш да си вървиш ли? — запита Костенурко.
— Защо никой не влиза?
— Професионална тайна — повтори Великият детектив.
— Не задавай повече въпроси.
— Трябва да си вървя — каза внезапно лисичето. — У дома ще се безпокоят. Вече разбрах какво е това свят.
Костенурко изпразни лулата си в пепелника. Лицето му изразяваше тъга.
— Не си разбрал — прошепна тихо той. — Не си разбрал и няма да разбереш до края на живота си. Светът, природата, човекът и животните — една непрекъсната верига от загадки. Нито науката, нито философията, нито изкуството могат да отворят завесата докрай.
— Смятам да си вървя — настоя Лиско.
— И така - подхвана Костенурко, без да се интересува какво смята да прави събеседникът му, — как да се живее? Кой начин да се избере?… Мнозина ми възразяват, но според мен има само два начина да се живее…
— Само два?… Ами ако са заети, какво ще остане за мен?
— Само два начина — повтори невъзмутимо Великият детектив. — Два прости начина: първо, да се живее по посока на вятъра и второ — да се живее срещу вятъра.
