Борис Априлов
Приключенията на Лиско по море
На децата ми Джина и Лора
Глава първа
РАЗМИСЪЛ
На трийсет и първия ден, след като свърши приключението в гнездото на орела, Лиско стоеше под едно голяма дърво и мислеше. Беше чувал, че най-добре се мисли, като се гледа непрекъснато в една точка. Понеже наблизо нямаше подходяща точка, Лиско гледаше право в хралупата на дървото. Хралупата беше много дълбока и от това мислите на Лиско ставаха дълбоки, стигаха до другия край на дънера, откъдето излизаха навън и се разпръскваха. „Разбирам… трийсет дни, но трийсет и един — не!… Трийсет дни можеш да бъдеш примерен, но трийсет и един — това е невъзможно. Трийсет и един ден никой не може да бъде послушен, колкото и послушен да е той.“
„Освен това — продължаваше да разсъждава Лиско — примерен може да бъде само този, който не е видял широкия свят. Аз съм го видял. Той е много дълъг и много широк… Добре, но само това ли е широкият свят? Само това, което видях от гнездото на орела?… Смешно е да се твърди такова нещо. Ако е така, той не ще да е много широк и само дето го хвалят наляво и надясно… Следователно време е да напусна Тихата гора и да поема големия път.“
„Да поема големия път — мислеше си Лиско, — но нали обещах да кротувам и да не създавам главоболия? Животните и без това си имат грижи. Защо да ги тревожа и аз.“
Изглежда, че последната мисъл надделя. Лиско прекъсна разсъжденията си и тръгна да се разхожда. Утрото беше слънчево. Тихата гора ухаеше с всичките си аромати, които излизаха от чашките на цветята и влизаха в носа на Лиско. Той ги вдишваше и си казваше, че да се живее е наистина хубаво. Край него бързаха животните — кой на работа, кой на училище. Птиците огласяха простора с песните си, защото това им беше работата — да пеят от сутрин до вечер, да създават удоволствие. За тези птици казваха, че служат на изкуството. Лиско не знаеше какво е това „изкуство“ и защо цял живот трябва да му се служи, но смяташе, като порасне, също да служи на изкуството и още отсега се опитваше да пропее като славеите.
Преди няколко дни той бе посетил главния славей на Тихата гора и от дума на дума му даде да разбере, че желае да служи на изкуството — да се качи на някой клон и да запее като птиците. Главният славей му каза:
— Може, но преди това се научи да се качваш и слизаш по тоновата стълба.
— Добре де, ще се науча — обеща лисичето и се отдалечи, но го досрамя да пита каква е тази „тонова стълба“. Напразно търси такава стълба из гората. Не можа да я намери.
Като повървя още малко, Лиско съзря сестричките си Хитруша и Рунтавка. Те се прескачаха. Лиско ги заобиколи отдалече. Никак не му се играеше с тях. За тях казваха, че се развиват по-бавно, но се радваха на послушанието им.
Лисичето отново потъна в размисъл. Интересно, палавникът за първи път разбра, че може да върви и да мисли. Това го изненада. Затова се спря, за да види дали няма да спрат и мислите му. Нищо подобно. Мислите му продължаваха да си текат в следния ред:
„Трудно е да си послушен. Мога да извърша сто героични постъпки, мога да изям сто ябълки и да подскоча сто пъти, но да бъда послушен — не мога. Интересно, да бъдеш послушен, на пръв поглед изглежда лесно — трябва да стоиш на едно място, да не подскачаш, да не вършиш героични дела, които никой няма да ти признае. Просто трябва да стоиш и да изпълняваш това, което искат татко и мама. А е трудно. Какво? Трудно?… Невъзможно е!… И въпреки това, възрастните казват за мене с усмивка: Всъщност Лиско е едно доста симпатично лисиче… Защо животните говорят така?“
Ето въпросите, които се вплитаха в мислите на Лиско, когато се движеше и когато спираше, за да разбере дали и мислите му спират. Ето как лисичето разбра, че мислите на живите същества не спират.
„Добре де, не спират — започна отново хлапачето, — ами… като спим? Тогава какво правят мислите? И те ли спят? Може би, но не ми се вярва. Струва ми се, че когато спим, мислите използуват, че никой не ги безпокои, и започват да се забавляват. Забавляват се, като си правят представления, и е прието тези забавления да се наричат сънища.“
„Добре — каза си Лиско, — ами като умрем?… Какво става тогава с мислите ни? Продължават ли да вървят?“
Този въпрос го изплаши. Той се озърна и реши незабавно да иде при шефа на Тихата гора. Реши да го посети по две причини:
Първо — да разбере истинската истина и
Второ — Мецан да разбере, че Лиско не е глупаво лисиче, което знае да се губи, че е любознателен и иска да се добере до най-важните истини.
Палавничето подскочи и хукна към дома на Мецан. Пътеката се провираше между дървета и папрати. Лиско се чувствуваше лек и радостен и както винаги в такива случаи, неусетно запя. Откъде бликаха тези негови песни, как му хрумваха, самият Лиско не можеше да си обясни. Този път песничката, която му дойде на ум, имаше следното съдържание:
Нека, нека, нека, нека. Нека, там-та-рам!…
От цялата песничка лисичето разбираше само думата „тамтарам“. Какво означаваше другата думичка „нека“, и какво нека — на този въпрос трябваше също да си отговори. Но преди това трябваше да си обясни нещо друго: какво е това?
Върху заоблен мраморен камък беше клекнала неподвижната фигура на една жаба. Лиско спря неочаквано и започна да я разглежда.
— Паметник ли си? — запита тихо той.
— Не.
— Какво си?
— Аз съм си аз.
— Кой си ти?
— Мечтаещият жабок Скоклю от първата част на романа.
— Аха!… Какво правиш тук?
— Мечтая.
— Аха!… За какво мечтаеш?
— Някога мечтаех да скоча на Луната.
— Така ли? Защо?
— И оттам да извикам едно мощно и хубаво „кваак“.
— Аха… Интересно.
— Добре, но всички ми се подиграха и сега съм решил просто да си мечтая заради самото мечтаене. Нали си има специални мечтатели? Стоят, мечтаят, мечтаят, мечтаят и никога не се намечтават.
— Разбрах — съгласи се Лиско. — Тогава, приятно мечтаене… Аз бързам.
— Закъде бързаш?
— Търся истината.
— И ти ли? — поклати глава Скоклю и отново замръзна в своята неподвижност.
Лиско се отдалечи, по няколко пъти се обърна да види паметника. Няма ли да се раздвижи поне за миг? Не може да бъде — помисли си той. Все някак трябва да се помръдне… Лиско спря и се обърна. Нещо може да го засърби и нали трябва да се почеше. Затова той се върна назад да разкрие загадката.
— Хей! — започна лисичето. — Чувал съм, че някои могат да стоят известно време неподвижно, но какво правиш, когато те засърби? Нима вас, мечтателите, не ви сърби никъде?
— Защо? Понякога чувствуваме такова нещо.
— Какво правите тогава?
— Почесваме се… Например, в момента аз се почесвам.
— Така ли?… А как?
— Мислено. Това се постига с редовни тренировки и напрягане на подсъзнанието.
— Аха!… — учуди се лисичето, но после реши да бъде по-откровено и добави: — Виж какво, аз още не
