й отговаряше на висок глас, кратко и ясно, но също така неразбираемо.
— Из Лийвърпул а порт ъв Инглънд? — питаше майка Грациоза.
— Йей, сър!… Лийвърпул из а порт ъв Инглънд — отговаряше сърненцето Еди.
— Не казвай сър, а лейди! — поправи го майка му. Лиско издебна затишието и рече:
— Добро утро!
Мама Грациоза се обърна и се усмихна. След това погледна рожбата си и запита:
— Еди, какво ще отговориш на Лиско?
— Гуд морнинг! — отвърна Еди и подгъна крачетата си за поклон.
Лиско също подгъна коленете си, но падна и се търкулна на тревата. Еди се спусна да му помогне, вдигна го и успя да му прошепне в ухото:
— Съсипаха ме с този английски!
— Какво те води насам, Лиско? — запита мама Грациоза.
— Дойдох да ми напишете една буква С. Вчера, като си играех, изведнъж я забравих, пък днес ми потрябва и рекох…
— Разбира се! — усмихна се мама Грациоза. — Веднага… Къде да я напиша?
— На този лист.
Сърната взе молива и се замисли, отново се усмихна, този път свенливо, и каза:
— Как да ти обясня?… Ние в къщи се занимаваме само с модерни езици и просто съм забравила нашата азбука. Мога да ти напиша буквата С, но на английски.
— Какъв е този език? — запита Лиско.
— Моля ти се, това е езикът на Шекспир!… Еди го учи, та като порасне, да чете Хамлет в оригинал.
— Дадено — отсече Лиско, — праснете буквата на този език.
— Да си взема стилото. Не мога да пиша е молив. Мама Грациоза тръгна грациозно към чантата си, а
Лиско прошепна в ухото на Еди:
— Какво представлява това нещо „Хамлет“?
— Един ловък убиец с хладно оръжие. С нетърпение чакам да прочета този криминален роман.
Мама Грациоза завъртя една красива английска буква, лисичето поблагодари и си тръгна весело по пътя. Еди го гледа със завист, докато го сепна гласът на майка му:
— Из Лийвърпул а порт ъв Инглънд?
— Мамо, колко пъти ще ти отговарям, че Ливерпул е пристанище на Англия?
Мама Грациоза изблещи изненадано очи, тръсна крак и извика строго:
— Еди, ти излезе от добрия тон!… За наказание днес ще изядеш два десерта!
Еди заплака и веднага даде правилния отговор на английски, както го искаше майка му и световноизвестният учебник на Екерсли.
А Лиско продължаваше своя лов на букви.
Глава трета
БЕЛЕЖКАТА
На другия ден сутринта слънцето не се показа. Висока облачна завеса покриваше небето. Тихата гора тънеше в сумрак, а зелените й цветове бяха потъмнели. Без светлина, лабиринтите между дърветата приличаха на тайнствени подземия. Лиско подаде муцуната си извън лисичата дупка и се учуди, че е спал толкова дълбоко през такъв важен ден. Сестричките му Хитруша и Рунтавка вече играеха на полянката, подскачаха и бъбреха, но не толкова весело, тъй като настроението им винаги зависеше от слънцето. „Идеално време за бягство — помисли си Лиско. — Слънцето сякаш нарочно се бави. В такава тъмнина могат да се осъществят хиляди планове.“
Той намери бележката, поизглади я с лапите си и я прочете може би за стотен път. Всъщност не я прочете, но я разгледа и изпита удоволствие. На листа пишеше:
На заседание
съм
Не се безпокойте
Ще се върна
след 2 месеца
Лиско
Лиско се огледа на всички страни, повдигна се на пръсти към входа и закачи бележката с кабърче. Ветрецът духна листчето и то се залюля.
Глава четвърта
СВЕТЪТ - ТОВА КРАСИВО НЕЩО
Лиско се движеше бавно, тъй като избягваше пътеките, но все пак, преди слънцето да разпръсне облаците, той успя да излезе от пределите на Тихата гора. Беше се озовал при къщата на Великия детектив Костенурко. Каменният замък на Костенурко тънеше в мълчание. През открехнатия прозорец излизаше тънка струя дим. Малкият палавник се промъкна под прозореца и започна да разглежда дима. Като го помириса, той долови неприятното ухание на тютюневи стърготини и разбра: димеше прочутата лула на детектива. Тук всичко му напомняше за опасност, която го дебне да сложи край на големия му план. Най-нежелателното нещо в началото на новото му приключение би била срещата е Костенурко. Само с един поглед детективът можеше да разкрие замислите му и да го издаде.
Въпреки това, обзе го онова, което е характерно за всички живи същества — любопитството. Какво ли правеше в момента Великият детектив? Лиско заобиколи внимателно къщата и погледна през ключовата дупка на вратата. Костенурко седеше на каменното си кресло, четеше вестника!? пушеше. До него се изпаряваше сутрешното му кафе. Десетки други вестници и списания се търкаляха по пода и писалището на легендарния самотник.
— Ти, който гледаш през ключовата дупка, отвори и влез! — заповяда резкият глас на домакина.
Лиско трепна, ушите му се изостриха от страх: ясно е, че с този демон не се излиза наглава. Като прокле хиляди пъти любопитството си, лисичето сломено отвори вратата и влезе в опушения кабинет.
Домакинът извърна леко глава и го погледна. — Лиско, здравей! — Какво те води насам?
— Мен ли?… Аз…
— Може би си дошъл да изпием по чашка кафе?
— Може би — съгласи се Лиско.
— Или пък да си поговорим за ония славни дни, когато те открих и измъкнах от гнездото на орела Каменар.
— Да, може би…
— Един от най-великите ми подвизи — добави замечтано детективът. — Умирам да се случи нещо подобно, някой да се изгуби или Да изчезне безследно… Както направи ти.
Лиско усещаше сърцето си, което туптеше в гърдите му и го блъскаше насам-натам. Докато трепереше, лисичето съзнаваше, че трябва да каже нещо.
— Да — каза то. — Но… Вие… как успяхте да разберете, че гледам през ключовата дупка?
Великият детектив смукна малко дим от лулата си и захвърли вестника. На лицето му се появи една от прословутите му загадъчни усмивки:
— Разреши ми това да си остане моя тайна.
— О, моля ви се, не желая да се меся в тайните на другите, както не желая и те да се месят в моите.
— Прав си — отсече Костенурко. — Всеки си има малки или големи тайни. Никой няма право да прониква в тях без разрешение. Това накърнява неговата лична свобода.
— Но вие прониквате без разрешение — примигна лисичето и погледна мъдреца в очите.
— Аз ли? — Костенурко се облегна удобна. — Аз се намесвам само когато трябва да предотвратя
