дали ще оживее. Етиологията и терапията на неговия случай не се побираше в рамките дори на собствената му Таблица. Тогава Гласът отново се обади и каза:
— Фенимър, Фенимър, защо не послуша сърцето си? Доктор Туинсън е лош ученик на самия себе си…
Когато стана на крака, още при първата възможност той замина без предупреждение. Цивилизацията нямаше нужда от неговите здрави хора и „свободни мъже и жени“. Повярвал в гласа на сърцето си, ученият се надяваше, че в Европа може да намери по-добър прием, отколкото в „света на неограничените възможности“.
Когато оздравя напълно — а това можеше да стане само в условията на „слънчева Италия“, — световноизвестният психиатър проф. д-р Фенимър Туинсън започна своята частна практика в Рим. Този път той бе много по-предпазлив и не лекуваше всеки, а всяко лечение се предшествуваше от задълбочени и всеобхватни разговори с пациента. Едва в Рим неговите оздравели показваха стабилен ефект на възстановеното здраве. Туинсън продължаваше упорито да търси връзка с еретичните космогонии и общества. Той беше добре приет и във висшето римско общество, въпреки очакваната яростна съпротива на Ватикана. По непонятни причини, папата мълчеше.
И един ден съдбата го срещна с чудото Вероника Ломбарди. Неговата теория и лечебна методика на груповия брак в един миг се изпари като дим! Това стана на една изложба. Отнякъде се чуваше тържественото бучене на Бахова фуга и се издигаше към сводовете на залата-катедрала, заедно с тънките, сини струйки ароматен дим от специални триножници.
Първо видя нейния портрет. Пред него се тълпяха маса набожни италианци и чужденци и се кръстеха. Фенимър видя с очите си как един паралитик, когото донесоха на носилка, впери очи в портрета на тази странна Мадона — със земно кълбо в ръцете си вместо младенец — и после изведнъж извика. Стана, захвърли завивките си. Като специалист, д-р Туинсън бе наблюдавал такива случаи пред т.н. чудотворни икони и беше убеден, че тук главен лекар е автосугестията. Той знаеше и трика със сълзящите или подвижните очи на подобни икони, които гледат вярващия под всички възможни ъгли и го следят. Но когато сам се приближи и погледна в очите Вероника Ломбарди, тези очи оживяха и лицето от портрета му се усмихна! Туинсън загуби равновесие, очите му се замъглиха и той едва успя да се подпре на една колона, за да не припадне. Когато се съвзе, той погледна крадешком към невероятната картина, където една божествена светица, с лице на кинозвезда и гола гръд държеше нежно земното кълбо, като майка. Около косите й светна още по-силно светийската нимба, а земното кълбо започна да се върти. Туинсън изтича навън и не се спря чак до Палаццо дел Корто. Образът на Вероника Ломбарди продължаваше да му се усмихва приятелски.
И ето, сега д-р Фенимър Туинсън стоеше до припадналата сеньорина. Той самият не можеше да се помръдне. Нищо в мозъка му не подсказваше за възможната диагноза.
„Нормално италианско семейство — мислеше той. — Викат ме за майката, припада дъщерята. Божествена Вероника, професор Фенимър Туинсън, който е излекувал хиляди и хиляди болни и нещастни, не смее да се докосне до теб сега!“
— Моля ви, пренесете я в нейната стая — каза той.
Когато я сложиха на леглото, докторът инстинктивно вдигна очи. Над главата й го гледаше от един портрет човекът, който го беше извикал преди малко. Това представляваше модерна интерпретация на Архангел Михаил, който убива с оръжието си Дракона на греха. Отдолу беше написано: „Франсуа Леоне: из цикъла «Синове Божии»“. Фонът на този образ бе космосът, черен като катран, сред който горяха като живи ослепително бели слънца.
„Странна естетика…“ — помисли си Фенимър.
— Извинете, сеньоре, откога познавате художника? — попита той Клаудио Ариени.
— Още не сме се срещали…
— Странно… А сеньорината? Извинете ме за въпроса, но аз питам като лекар. Това е необходимо, за да мога да я свестя и лекувам.
— Току що се запознахме.
— Абсолютно нищо не разбирам!…
Двамата, като по даден знак, погледнаха към картината над главата й. Архангел Михаил гледаше право в очите на Туинсън и със своя стоманен поглед му казваше, че той няма да отстъпи ни на йота. По копието му прелетя електрическа искра.
На свой ред, Клаудио Ариени пребледня като платно. Туинсън излизаше с омекнали колена навън.
7. Лео и Аквариус7
Франсуа Леоне не можеше да се лъже. С цялото си същество той усещаше промяна. Космосите, сънищата, странните пари и сияния; структурите от скъпоценни камъни, както и самата тъкан на микросвета — всичко това, във фоновете на неговите картини, преди половин час престана да издава музика и настръхна в нищо необещаваща, оловна тишина. Всички образи, без изключение, станаха, един по един, пределно сериозни и мрачни. Нещо повече — портретите, където бе изобразена Тя, станаха съвършено неподвижни, лицето й побеля и затвори очи. После изведнъж фоновете зад тях запулсираха с контрастен, бърз и равен ритъм, като биенето на тревожно сърце. Само по дишането можеше да се разбере, че Вероника Ломбарди е все още жива.
Великият художник премаля. Той се опита да стане от стола си, но не можа.
— Амина, Амина! — едва успя да извика сърцето му.
Амина дойде веднага, коленичи пред него и сложи глава на коленете му.
— Амина, какво става с Нея?! — извика той с последни сили. Устата му не се бе отворила въобще.
Амина повдигна главата си. Нейното крехко, прозрачно тяло, цялото от трептяща, звездна светлина, сега се напрегна до краен предел и едва видимите, хиляди и хиляди звезди в него, изведнъж започнаха да текат нагоре, а после — изведнъж надолу.
— Какво ще кажеш, Амина! През затворените ти очи се виждат страшни картини — защо не ги спреш, защо нямаш никаква милост? Нима твоята същност може само да отразява, да предвижда неотвратимото? Не можеш ли да се вмесиш? Аз те обичам, Амина, успокой се, обичам те… Ти си моята звездна сестра; ти си душата ми, ти си моята вълшебница-муза. Ти си ми всичко в тоя печален свят, скъпа, невинна Амина! Защо все още мълчиш и хората искат да те представят пред мен за някакво си въплътено момиче от далечна Русия? Ти си душата ми, нали Амина? Направи нещо, Амина, измени хода на събитията, върни светлините от света на безкрайно малкото на техните места! Върни светилата по техните орбити. Смрази ги с твоята чародейна сила — не им позволявай да ме напуснат! Не давай да ми Я вземат, Амина! Без Нея аз съм загубен, сестрице, без нея съм мъртъв!
Звездните светлинки в тялото на Амина се развълнуваха.
„Аз те обичам, сине на Бога, не ме карай на нищо! Когато ме повикаш, аз загубвам и ума, и дума — аз не мога да говоря с тебе по друг начин, освен така. Аз мога да живея само когато те обичам — и съм готова да направя всичко, всичко за тебе… Само за нея нищо не ме моли…“
Една картина точно зад монахиня Аминия — картина, изобразяваща самата нея във формата на Мировата Душа — изведнъж се завълнува. Нарисуваното изчезна и на негово място се появи леко раздвижено, светливо море, в което вибрираха с неуловима тревожност милиарди и милиарди отражения на звезди. Глухонямото момиче от далечна Русия се хвърли към своя кумир и прегърна коленете му. То плачеше, без да издаде звук и го галеше трескаво, без да може да съобрази, че гали само краищата на неговия халат.
„Аз зная, Амина — говореше й бавният пулс на Франсуа Леоне, — ти ме обичаш… Единствен аз зная, че ти не си жива жена, че не си никаква бегълка от някаква болшевишка Русия, а си лично мое творение, което,като по някакво чудо, слезе от картината и оживя. Ти си моята звездна сестрица, родена от собственото ми, бедно сърце. Аз зная, ти чакаш ласките ми — чакаш ги денонощно, чакаш ги много години и множество векове — подобно на манна небесна, подобно на жива вода! Аз зная какво ти е нужно, за да се родиш окончателно на тази тъй далечна от твоята родина планета, където съм аз… Но ти искаш прекалено много от мен. На мене не ми трябва в обятията същество от звезди… На мен ми трябва Тя, Тя, Тя! — Онази, която е всичко за мен на този, на другия, и във всички останали безчислени светове; в рая, в чистилището и
