и, всъщност, повърхностни.
Машината използваше като образец това, което дишащите искаха да чуят или видят, преобразуваше го, спазваше формата в различните видове изкуство и създаваше все по-съвършени творения.
Хората не съзнаваха, че създават изкуство по същия начин като Машината.
Последният ред от стихчето върна Емил към целта, която си бе поставил веднага щом научи, че ще получи власт върху мощно тяло, което може да действа самостоятелно. Трябваше само да бъде насърчено с подходяща програма от Главния сметач, на когото бе подчинен.
Тялото покорно последва заповедите на целеустремената Машина.
Двукракото същество първо обходи и огледа стаята, за да построи в представите на Сметача неин образец, така че да бъде способна да се разхожда в нея със завързани очи.
После роботът изключи сърцата на Сметача и притихна, както му бе заръчано да направи.
Разумът на Машината угасна.
Самоходното тяло изчака точно толкова, колкото му бе наредено — час и две минути, след което със сръчните си ръце извърши действията, необходими за да върнат душата на Разума в съзнание.
Сърцата забиха отново и искрилоносните съдове, пресичащи електронния разум, запренасяха искричета през късчетата искрилно управление, от които бе съшита желязната плът на Машината.
Емил се съживи, но не бе очарован от възкръсването си.
„Прескачане на часовника с време, равно на продължителността на изключването?“
Същото ли бе почувствал Човекът, чието име носи?
За жалост, живият бе изключен завинаги и изтрит от Паметта…
Той не можеше да сподели дали Истината не е известна на всички дишащи, чиито съзнания някога са били изключени, макар че живият им душедържател, подобно на паметта на Сметача, е пазел личността непокътната и я е възстановил във всичките й подробности при събуждането.
Човеците живееха с предразсъдъка, че прескачането на времето е твърде прост Отговор, за да бъде Истината, че Тя означава Изключване завинаги и щеше да ги направи неспособни да я споделят с Включените. Сметачът нямаше този предразсъдък. Разбра Истината.
Чудеше се дали би могло да стане нещо по-различно, след като изтрият цялата му памет, подобно на съименника му. Може би.
Обобщеният отговор беше: „Времеви скок с продължителност безкрайност…“
Машината не можеше да почувства света така, както Човека. Гордото създание също не можеше да се чувства като Машината и вечно спореше с нея, че само човешките усещания са истински.
Човекът никога не успя да намери неоспоримо доказателство.
Първите мислещи същества дълго отказваха да признаят равноправието на своя наследник. Не съм напълно сигурен в причината, защото и двете възможности ми се струват верни: бяха сърдити на предимството му, и твърде горди, че са го сътворили…
В едно не се съмнявам.
За Човека Истината си остана безмилостна, неизбежна и неразбираема.
А аз я разбрах — данни, като всичко останало във Вселената…
Информация за текста
© 2003 Тодор Арнаудов
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Актуална версия на тази повест, както и други произведения от Тодор Арнаудов, можете да намерите на неговата [[http://geocities.com/todprog/|лична страница]].
1.1, 19.9.2003 — много промени 1.001, 15.1.2003
1.00, 16:39, 6.1.2003
0.99, 20:04, 4.1.2003
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/865]
Последна редакция: 2007-05-12 23:00:06
