— Знаеш ли — каза той най-накрая, — наистина ми е дошло до гуша от такива нагли показни самоубийства. Правят го само за да ни дразнят.
— Самоубийство? — изумя Дърк.
Джилкс извърна поглед към него.
— Прозорци със зазидани метални пръти, дебели цял сантиметър и нещо — каза той. — Врата, която е заключена отвътре и с ключ в ключалката. Френски прозорци към вътрешния двор, залостени с резета. Никакви следи от прокопан тунел. Ако е убийство, убиецът трябва да се е изнесъл през стъклата на прозорците. А маджунът на всички прозорци е стар, втвърден и боядисан. Не. Никой освен нас не е влизал или излизал от тази стая, а съм дяволски сигурен, че това тук не сме го направили ние. Нямам никакво намерение да си губя времето с тези глупости. Очевидно самоубийство, само дето го е направил трудно разгадаемо. Направо съм му бесен на тоя, задето губи времето на полицията. Знаеш ли какво — каза той, като погледна часовника си, — давам ти десет минути. Ако измъдриш някое правдоподобно описание на начина, по който го е извършил, за да го впиша в рапорта, ще си затворя очите за веществената улика „плик с триста лири“, като приспаднем двадесетте процента, полагащи ми се като компенсация за емоционалното натоварване и угризенията, че ще си затрая за тебе.
Дърк се почуди за момент, дали да спомене или да не споменава за описаните от клиента му посещения на странния и наситено зеленоок, облечен в кожух великан, дето изниквал редовно от небитието, ръмжал за договори и задължения и размахвал еднометрова и наточена като бръснач коса, но след като размисли, реши да не го прави.
Най-накрая се ядоса на себе си. Не беше способен да се ядоса на себе си пряко за смъртта на клиента, защото това щеше да е непосилно бреме. Но в момента беше унизен от Джилкс, а се усещаше прекалено разтърсен и объркан, за да му се опъне, и именно тази беше причината да се ядоса на себе си.
Обърна рязко гръб на своя мъчител и се измъкна в градинката на задния двор, насаме с ядовете си.
Дворчето беше малко, застлано с плочи, като западният му край беше напълно отрязан от притока на дневна светлина, засенчван от задната стена на къщата и от високата стена на някаква индустриална сграда, преграждаща задния край на двора. Точно там, дявол знае защо, беше изграден каменен слънчев часовник. Ако на това място все пак попадаше някакъв слънчев лъч, сигурно щеше да е точно в дванадесет часа по обяд, средно гринуичко време. Общо взето, въпросният часовник служеше най-вече за кацане на птички. Няколко растения заничаха мрачно от саксиите си.
Дърк пъхна цигара в устата си и с яростно всмукване изгори първите няколко милиметра от върха й.
Песента все още се разнасяше откъм къщата.
Спретнати странични стени отделяха задния двор от задните дворове на съседните къщи. Лявата беше не по-дълга от задната, а дясната беше малко по-дълга благодарение на факта, че сключваше ъгъл направо с индустриалната сграда. Наоколо цареше дух на доволна пригладеност. Нищо прекалено, нищо набиващо се на очи, единствено усещането, че всичко е наред и че поддръжката на къщите не е проблем. Особено що се отнасяше до къщата вдясно, чиято зидария явно беше освежена съвсем наскоро и чиито прозорци блестяха ослепително.
Дърк пое дълбока глътка въздух и се зазяпа нагоре към сивото, смръщено нещо, което трябваше да минава за небе. Самотна тъмна точица се носеше нанякъде под облаците. Дърк я проследи с поглед, петимен да съсредоточи мислите си върху каквото и да е, само не и върху онзи ужас в стаята в сутерена. С някаква далечна частица на съзнанието си той си даваше сметка, че някой влизаше и излизаше от стаята в подземието, мереше с рулетка, святкаше с фотоапарати и се занимаваше с отсеченоглавопреместващи операции.
Най-сетне някой поне го подбра, защото пилящото нервите повторение замлъкна и в обедния въздух остана да се полюшва единствено далечният тих отглас на работещ телевизор.
Дърк обаче изпитваше големи трудности при осъзнаването на обкръжаващия го свят. Той изживяваше много по-силно поредицата тежки камбанни удари в главата си, които представляваха редуващи се пристъпи на угризения. Това не беше далечният паразитен шум на угризенията от факта, че волю-неволю живееш в двадесетия век, с които Дърк обичайно се справяше доста вещо. Те представляваха изключително болезненото осъзнаване на факта, че „това особено ужасяващо нещо е особено и ужасяващо единствено по моя вина“. Никой от обичайните мисловни процеси не беше в състояние да изтръгне Дърк от пътя на махалото. Бам, налетя отново то, с-с-т, бам, и пак и пак: бам, бам, бам.
Опита се да си припомни някои от подробностите, които последният му клиент (бам, бам) беше изложил (бам) пред него (бам), но в крайна сметка (бам) му беше почти невъзможно (бам) при това непрестанно бамкане в главата (бам). Човекът беше казал (бам), че (Дърк си пое дълбоко въздух; бам) бил преследван (бам) от (бам) огромно, космато, зеленооко чудовище, въоръжено с коса.
Бам!
Дърк се беше ухилил тайничко в себе си на брътвежите му.
Бим-бам, бим-бам, бим-бам!
И си беше помислил: „Какъв идиот!“
Бим-бим, бим-бим, бам!
Коса (бам) и договор (бам).
Не бил запознат, нито пък имал и най-бегла представа за какво бил договорът.
„Как ли пък не“ — беше си помислил Дърк.
Но имал смътното усещане, че може и да е свързан с картофа. Беше последвала кратка и заплетена история, свързана с въпросния кореноплод (бим, бим, бим).
Тогава Дърк беше кимнал сериозно (бам) и беше нанесъл с вдъхващ доверие жест няколко драскулки (бам) в бележника, който държеше върху бюрото си (бам) с единствената цел да нанася, с вдъхващ доверие жест, по няколко драскулки в него (бам, бам, бам). В този момент той беше горд от себе си, защото беше успял да си придаде вид, че си отбелязва с кръстче квадратчето с надпис „картофи“…
Бам, бам, бам, бам!
Господин Енсти беше споменал, че ще му дообясни за картофите по-късно, когато Дърк се справи с настоящата задача.
А Дърк беше обещал (бам) с лекота (бам), непринудено (бам), с щедър размах (бам, бам, бам) да бъде в тази къща в шест и тридесет сутринта (бам), тъй като падежът на договора (бам) бил в седем.
Дърк си спомни, че дори беше отбелязал с кръстче квадратчето „договор за картофи с падеж в 7:00 сутринта“. (Ба…)
Аман вече от това бамкане. Не можеше да се обвинява за случилото се. Добре де, можеше. Разбира се, че можеше. Правеше го. Всъщност всичко беше по негова вина (бам). Работата беше там, че не можеше да продължава да се обвинява за случилото се и едновременно с това да разсъждава трезво за него, което пък
