телевизионен сериал. Ще изчакам, докато й бликнат хормоните и ще изчезна със скоростта на светлината. Мисля да се махна като стане някъде на тринайсет и да се върна, когато се е цивилизовала.
Интервюто приключи, когато мобилният телефон на Адамс иззвъня в джоба му. В другия му джоб имаше малък плюшен жираф. Изглежда беше на дъщеря му. Същата вечер жена му и дъщеря му е трябвало да летят за Лондон, но дъщеря му получила възпаление на ухото.
— Всъщност доста сериозно.
Адамс трябваше да се качи в черния си мерцедес, и да се прибере, за да я види.
И така направи.
ЕПИЛОГ
ПОКЛОН ПРЕД Дъглас Адамс, известен най-вече като автор на „Пътеводител на галактическия стопаджия“, който в събота почина от инфаркт на четирийсет и девет години.
Това не е некролог; ще има време за некролози. Не е последна почит, не е обозрение на един забележителен живот, не е панегирик. Това е най-искрена почит, написана твърде скоро, за да е балансирана и внимателно премислена. Дъглас, не вярвам, че си мъртъв.
Във вчерашната слънчева майска сутрин, в седем и десет се измъкнах от леглото и както обикновено отворих електронната си поща. Повечето беше джънк, имаше и няколко имейла, които очаквах. Прегледах списъка и погледът ми изведнъж попадна върху името на Дъглас Адамс. Поне щях да се повеселя малко. След това щях да се заема с обичайната си работа.
Но какво се казваше в този имейл? Дъглас Адамс починал от инфаркт преди няколко часа. Може да е клише, но думите се размазаха през очите ми.
Сигурно беше някаква шега. Сигурно беше някой друг Дъглас Адамс. Твърде абсурдно, за да е истина. Сигурно ще спях. Отворих съобщението, което ми беше изпратил един известен германски програмист. Не беше шега, бях напълно буден. И беше този Дъглас Адамс, който трябваше, или по-скоро, който не трябваше. Внезапен инфаркт в някакъв гимнастически салон в Санта Барбара. „Боже, какъв човек беше“ — пишеше в края на съобщението. Наистина, какъв човек. Гигант. Близо два метра, широкоплещест и не се изгърбваше като някои дето се стесняват от ръста си. Нямаше я онази мачо агресивност, която би изглеждала заплашително при един толкова висок мъж. Нито се извиняваше за ръста си, нито се перчеше с него. Той беше част от шегата.
Един от най-остроумните хора на нашето време, с изискан хумор, почерпен от дълбокото познание на литературата и науката, две от най-любимите ми неща. И той ме запозна с жена ми — на партито за четирийсетия си рожден ден.
Бяха връстници и бяха работили заедно по сериала „Доктор Кой“. Чудя се дали да я събудя и да й кажа, или да я оставя да поспи още малко, преди да й разваля деня. Той сложи начало на съвместния ни живот и беше важна част от него. Трябва да й кажа сега.
С Дъглас се запознахме, когато му писах като негов почитател — мисля, че това е единствения път, когато съм го правил. Много ми харесваше „Пътеводител на галактическия стопаджия“. След това прочетох „Холистична детективска агенция Дърк Джентли“.
Веднага щом я свърших, обърнах на първа страница и започнах отначало — за пръв път ми се случваше и му писах, за да му кажа. Той ми отговори, че е почитател на книгите ми и ме покани да му гостувам у дома в Лондон. Рядко съм виждал толкова жизнен дух. Бях подготвен за това, че ще е забавен. Не бях подготвен за задълбочените му научни познания. Трябваше да се досетя, защото много шеги в „Пътеводителя“ са неразбираеми, ако не разбирате доста от съвременна наука. И беше истински експерт в областта на съвременната електроника. Говорили сме за наука много, насаме и дори пред публика, на литературни фестивали и по телевизията. И той стана моят гуру по всички технически проблеми. Вместо да се боря с разни инструкции написани на тихоокеански английски, биех един имейл на Дъглас. Той ми отговаряше, нерядко само след минути, без значение дали си беше в Лондон, в Санта Барбара или където и да е по света. За разлика от справочниците, Дъглас разбираше проблема ми съвсем точно, знаеше точно защо ме безпокои и винаги имаше решение, подробно и остроумно обяснено. Електронната ни кореспонденция бъкаше от литературни и научни шеги, както и от мили саркастични отклонения. От тях бликаше технофилия и невероятно чувство за абсурдните ситуации. Целият свят беше един огромен скеч на Монти Пайтън и човешката глупост беше също толкова смешна в Силиконовата долина, както и навсякъде другаде по планетата. Той се смееше и на себе си със същото чувство за хумор. Например неговите епични творчески блокажи. („Обичам крайните срокове. Обичам да ги чувам как свистят покрай мен.“). Според легендите, веднъж издателят и агентът му го затворили в една хотелска стая без телефон и без да може да прави нищо друго освен да пише, като го пускали навън само за кратки разходки с придружител. Когато ентусиазмът му се стопеше и развиваше биологични теории, които бяха твърде ексцентрични за професионалния ми вкус, реакцията му на моето отхвърляне винаги беше по-скоро да се надсмее над себе си, отколкото да падне духом. След което се пробваше още веднъж.
Смееше се на собствените си шеги, което добрите комици не следва да правят, но го правеше толкова очарователно, че шегите му ставаха още по-смешни. Беше способен да се надсмива без да причинява болка и хуморът му беше насочен не срещу хората, а срещу нелепите им идеи. За да илюстрира самомнителната концепция, че вселената е възникнала заради нас, само защото се вписваме толкова добре в нея, даваше за пример локвата, която се настанява в някаква вдлъбнатина и че вдлъбнатината е точно по размера на локвата. Или пък притчата, която разказваше с огромно удоволствие, без да дава морални оценки и без да дава никакви обяснения. Някакъв човек не разбирал как работи телевизорът и бил убеден, че в кутията има множество човечета, които манипулират образите с висока скорост. Един инженер му обяснил за високочестотната модулация на електромагнитния спектър, за предавателите и приемниците, за усилвателите, катодните тръби и сканиращите лъчи, които се движат отляво надясно и отгоре надолу по фосфоресциращия екран. Човекът го изслушал внимателно и кимал на обясненията. Накрая заявил, че е доволен и вече разбира как работи телевизорът. „И все пак нямали някое друго човече вътре?“
Науката изгуби един приятел, литературата изгуби светило, планинските горили и черните носорози изгубиха пламенен защитник (веднъж изкачи Килиманджаро в костюм на носорог, за да изкара пари за борбата срещу кретените, които убиват носорозите заради роговете им), компютрите Епъл изгубиха най- сладкодумния си почитател. А аз изгубих незаменим интелектуален партньор и един от най-милите и забавни хора, които познавам. В деня на смъртта на Дъглас получих една добра официална новина, която щеше да го зарадва. Знаех я от няколко седмици, но не ми беше позволено да я разгласявам, а сега, когато ми е позволено, вече е твърде късно.
Слънцето грее, животът трябва да продължи, всички ще отидем там и други подобни клишета.
Днес ще посадим дърво: ела в памет на Дъглас, висока, права, вечнозелена. Сезонът не е подходящ, но ще дадем всичко то себе си.
Напред към разсадника.
Ричард Докинс, „Гардиън“, 14 май 2001
(Ричард Докинс е професор по популяризация на науката в Оксфорд)
Дъглас Ноел Адамс
1952–2001
Ред на мемориалната служба за Дъглас Адамс
Schuebler хорали — Й. С. Бах
Сбогуването на пастира из „Детството на Христос“ — Хектор Берлиоз
