— Не ме учи как да си върша работата.
— Тогава не ми казвай как да върша моята. — Сега и той се приведе напред. — От пет години съм в политическата сфера. Няма да ти поднеса Капитолийския хълм на поднос, Кармайкъл. Ако имаш някакви проблеми с начина, по който работя, отнеси се към Морисън. — Името, което подхвърли, беше на шефа на вашингтонския офис на Си Ен Си.
— Колко си самодоволен! — Лив бе обзета от внезапно желание да го удуши. — Колко си сигурен в неприкосновената си позиция на пазител на светия Граал!
— Няма нищо неприкосновено в областта на политиката в този град, Кармайкъл — възрази Торп. — Тук съм, защото знам как да играя играта. Може би имаш нужда от няколко урока.
— Не и от теб.
— Можеше да си и по-зле. — За момент замълча, като преценяваше. — Виж, от професионална солидарност ще ти помогна малко. Трябва ти повече от година, за да пуснеш корени тук. Хората в този град се чувстват несигурни — работата им винаги е заложена на карта. Политик е лоша дума — още повече след Уотъргейт и Абскам. Нашата работа е да ги представяме пред хората. Не могат да ни пренебрегват, така че се опитват да ни използват по същия начин, по който ние се опитваме да използва ме тях.
— Не ми казваш нищо ново.
— Може би — съгласи се той. — Но ти имаш едно предимство, което не се налага да изграждаш съзнателно у себе си — външност и класа.
— Не виждам какво…
— Не ставай глупачка — прекъсна я с бърз, нетърпелив жест. — Един репортер трябва да използва всичко, което може да изпроси, вземе назаем или открадне. Лицето ти няма нищо общо с ума ти, но има много голямо значение за начина, по който те възприемат хората. Такава е човешката природа. — Остави думите му да проникнат до съзнанието й. Тя ги прие с раздразнение, защото знаеше, че е прав. При едни репортери действаше чарът, при други — агресивността. А класата, както се изрази той, можеше да работи за нея. — В събота вечер има прием в едно посолство. Ще те взема с мен.
Вниманието й отново се върна изцяло към него. Изгледа го смаяно.
— Ще ме…
— Искаш да проникнеш вътре, мини през вратата, която е най-достъпна. — Недоверието в очите й го забавляваше. — Лоста, интересни клюки се чуват в дамската тоалетна след някоя и друга чаша шампанско.
— Ти, разбира се, си съвсем наясно по въпроса — иронично подхвърли Лив.
— Ще се изненадаш.
Беше предпазлива, неспокойна, изкушена.
— И защо ще го правиш?
Той побутна чашата й с вино обратно към нея.
— Има една приказка за харизания кон, Лив.
— Но има и друга — за Троянския кон.
Торп се разсмя и се облегна назад.
— Добрият репортер щеше да отвори вратата и да огледа вътре.
Прав беше, разбира се, но това не й харесваше. Знаеше, че ако ставаше дума за който и да е друг — освен Торп, изобщо нямаше да се поколебае. Така му се придаде прекалено голямо значение, каза си тя и взе чантата си.
— Добре. Кое посолство?
— Канадското. — Беше му забавно да наблюдава как стига до решението.
— В колко часа ще се видим?
— Ще мина да те взема.
Вече се беше наканила да става, но това я спря.
— Не.
— Аз каня, аз поставям условията. Или приемаш, или се отказваш.
Това не й харесваше. Ако се срещнат направо там, вечерта можеше да мине в професионален дух и относително безопасно. Макар че се съмняваше дали изобщо някоя жена може да е в безопасност с Торп. Притискаше я в ъгъла. Ако сега му откаже, ще изглежда и ще се чувства като глупачка.
— Добре. — Лив посегна към бележника си. — Ще ти им адреса.
— Знам адреса ти. — Видя как очите й отново се стрелкат към него, предпазливи и подозрителни. Торп се усмихна. — Нали съм репортер, Лив, ползвам информация. — Измъкна се от мястото си. — Ще те изпратя.
Хвана я подръка и я поведе към вратата. Лив запази мълчание. Не беше сигурна дали е спечелила точка, или е отстъпила две крачки назад. Във всеки случай, смяташе, че е по-добре от стоенето на място.
— Не е необходимо да излизаш навън — изрече, докато я повеждаше към паркинга. — Не си взе палтото.
— Тревожиш се за мен?
— Ни най-малко — бръкна с досада за ключовете си тя.
— Приключихме ли с уреждането на деловите въпроси за тази вечер — попита той, докато Лив пъхаше ключа във вратата.
— Да.
— Напълно?
— Напълно.
— Добре.
Обърна я с лице към себе си, хвана я здраво за раменете и пое устните й в своите. Лив беше прекалено смаяна, за да протестира. Не беше подготвена за такова действие от страна на Торп. Не беше очаквала тези сурови и безкомпромисни устни да бъдат толкова меки и нежни. Притегли я по-близо и тя се озова притисната в него.
Тялото му беше стегнато, силно и възбуждащо. Кръвта й започна да се сгорещява. Лив вдигна ръка, без да сигурна дали да го привлече, или отблъсне. Накрая обаче впи пръсти в меката материя на ризата му.
Торп не направи опит да задълбочи целувката или да търси бърза близост. Усещаше я как се бори срещу ответната си реакция и разбра, че просто ще трябва да не чака. Потисна собствените си желания и се съсредоточи единствено върху нейните.
Устните й постепенно омекнаха, поддадоха се. Чувстваше как светът се размива, сякаш на камерата е поставен нов обектив, който все още не е фокусиран.
— Не — прошепна под устните му и се пусна от ризата, за да го избута. — Не!
Когато я освободи от прегръдката си, Лив се облегне на колата. Чувства, които бе смятала за окончателно мъртви, бяха започнали да се пробуждат за живот. Не ги желаеше, не искаше Торп да е мъжът, който ще ги съживи. Продължаваше да се взира в него, докато той наблюдаваше как по лицето й препускат вълнение и уязвимост. Почувства как го изпълва нещо по-многопластово от обикновено желание.
— Това… — Лив преглътна и се опита да заговори отново. — Това беше…
— Много приятно, Оливия, и за двамата. — Говореше безгрижен тон, както заради самия себе си, така и заради нея. — Макар че, както изглежда, ти липсва малко практика.
Очите й светнаха и замайването изчезна.
— Непоносим си!
— Бъди готова в събота в осем, Лив — каза й той и се върна обратно в „О’Райли“.
Трета глава
Избра обикновена черна рокля. Прилепнала плътно по тялото й, без никакви лъскави ефекти или украси, които да развалят линията. На този еднороден черен фон, кожата й сияеше като мрамор. Лив се поколеба какво бижу да сложи, после избра перлените обеци, които получи на двадесет и първия си рожден ден.
За момент ги задържа в ръце — събуждаха спомени, горчиво-сладки. Двадесет и една. Мислеше, че нищо не може да помрачи живота и щастието й. И едва след малко повече от година животът й започна да
