Нора Робъртс
Край и начало
Първа глава
Източник от Белия дом потвърди предстоящото оттегляне на държавния секретар Джордж Ларкин. Миналата седмица господин Ларкин претърпя сериозна сърдечна операция и в момента се възстановява във военноморската болница в Бетесда. Здравословното му състояние е посочено като причина за оттеглянето му по средата на мандата. Стан Ричърдсън с репортаж от мястото на събитието — болницата в Бетесда.
Лив изгледа как мониторът превключи на местните репортажи, преди да се обърне към другия водещ.
— Брайън, това може да е най-големият удар след скандала „Малоу“ миналия октомври. Сигурно има петима възможни заместници на Ларкин. Борбата незабавно ще започне.
Брайън Джоунс прелисти записките си, като хвърли бърз поглед към графика на времето си. Беше тридесет и пет годишен, чернокож, с пристрастие към дрехите и десет години опит в телевизионните новини. Въпреки че чеше израснал в Куинс, той се смяташе за вашингтонец.
— А ти нищо не обичаш повече от хубавата борба.
— Така е — съгласи се Лив и се обърна към камерата, тъй като от пулта й дадоха знак, че идва нейният ред.
— Днес президентът не направи никакви изявления относно заместника на Ларкин. Висш служител назова имената на Бомон Дел, бивш посланик във Франция, и генерал Робърт Дж. Фицхю като най-вероятни кандидати. Никой от двамата не беше открит за коментар.
— Двадесет и пет годишен мъж е бил намерен убит в апартамента си в североизточната част на Вашингтон този следобед. — Брайън започна първата си част от общата им емисия новини.
Лив слушаше с половин ухо, докато умът й премисляше възможностите. Нейният избор падаше върху Бомон Дел. Днес следобед сътрудниците му й се измъкнаха с класическите увъртания, но тя бе твърдо решена да заеме позиция пред вратата му на следващата сутрин. Като репортер, беше свикнала на увъртания, чакане и хлопнати под носа й врати. Нищо, абсолютно нищо, помисли си тя, няма да я спре да интервюира Дел.
Когато й направиха знак, че отново е на ред, тя се извърна към камера 3 и започна. В домовете си зрителите виждаха само главата и раменете на елегантна брюнетка. Гласът й беше нисък, темпото спокойно. Нямаха й най-малка представа колко внимателно бяха измерени и редактирани тези минута и петнадесет секунди. Виждаха само непосредственост и красота. В играта, наречена телевизионни новини, често отделният човек е също толкова важен, колкото и всички останали. Косата на Лив бе къса и старателно оформена около лицето с деликатна костна структура. Очите й бяха невъзмутимо сини, сериозни и открити. Зрителят лесно можеше да повярва, че говори специално за него.
Нейната телевизионна публика я смяташе за изискана, малко резервирана и прецизна. Лив беше удовлетворена от единодушното одобрение на ролята й като един от водещите на местните вечерни новини. Но като репортер искаше повече — много повече.
Един колега веднъж бе казал за нея, че притежава „онзи вид на богаташите от Кънектикът“. И тя действително произхождаше от заможно семейство от Нова Англия, а дипломата й по журналистика беше издадена от Харвард. Гордееше се, че сама си бе пробила път нагоре в йерархията на телевизионната журналистика.
Започна с минимална заплата в една частна станция в Ню Джърси, където четеше прогнозата за времето и правеше някои кратки рекламни клипове. Последваха обичайните ходове по шахматната дъска — от станция в станция, от град в град, винаги малко повече пари, малко повече ефирно време. Установи се по-трайно в клона на Си Ен Си в Остин, като за две години се издигна до позицията на водеща. После й предложиха мястото на втори водещ в VVB — подразделението на Си Ен Си за столицата Вашингтон, и тя с готовност прие. От доста години вече нищо не я свързваше трайно с Остин, нито пък с някое друго място.
Искаше да утвърди името си в телевизионната журналистика. Смяташе, че Вашингтон е идеално място за тази цел. Черната работа не я смущаваше, въпреки че гладките й малки ръце изглеждаха свикнали само сред коприна и кадифе. Под кожата с цвят на слонова кост и аристократичните черти се криеше търсещ, неспокоен и проницателен ум. Изпитваше истинска наслада от бързото, почти невъзможно темпо на директните новини, докато на повърхността изглеждаше спокойна, сдържана и привидно недосегаема. През последните пет години Лив работеше усилено, за да убеди себе си, че този образ е действителен факт.
На двайсет и осем, тя си каза, че е приключила с драматичните събития в личен план. Единственият връх, който желаеше да изкачи, беше този на професията. На приятелите, доколкото си беше създала такива за шестнайсетте месеца във Вашингтон, разрешаваше само мимолетен поглед в миналото й. Лив държеше под ключ личния си живот.
— С вас беше Оливия Кармайкъл — изрече към камерата.
— И Брайън Джоунс. Останете със световните новини на Си Ен Си.
Чуха се забързаните звуци на музикалния сигнал, после червената лампичка на камерата отсреща й угасна. Лив откачи микрофона си и стана от полукръглото бюро, използвано от екипа на новините.
— Безупречно предаване — подхвърли мъжът зад първа камера, когато мина покрай нея. Горещите, ярки светлини над тях угаснаха. Лив се откъсна от мислите си и се обърна към него. Усмихна му се. Усмивката преобрази строгата й, изискана красота.
— Благодаря, Ед. Как е момичето ти?
— Учи за изпити — сви рамене и свали слушалките той. — Няма много време за мен.
— Но ще се гордееш с нея, когато се дипломира.
— Да. А… Лив — отново я задържа той и тя въпросително повдигна вежди. — Искаше да те питам… — Почувства се неловко и се поколеба.
— Какво?
— Кой ти прави косата? — измърмори той, после поклати глава и взе да пипа нещо по камерата. — Жени.
Развеселена, Лив го потупа по ръката.
— Армънд, на Уискънсин. Нека им каже, че аз я изпращам.
Излезе бързо от студиото, изкачи стълбите и премина по извитите коридори, които водеха към залата на новинарските екипи. Нощната смяна поемаше работата и вътре бе шумно.
Репортери седяха по бюрата и пиеха кафе, или печатаха яростно на машините, за да успеят преди последния срок за предаването в единадесет. Въздухът миришеше на тютюн, пот и застояло кафе. На едната стена бяха наредени телевизионни екрани, които показваха картина без звук от всички канали в района на столицата. На първи екран вече се виждаше началото на „Световните новини на Си Ен Си“. Сред целия този хаос, Лив се запъти право към остъкления офис на директора на новините.
— Карл? — надникна през вратата му тя. — Имаш ли една минутка?
Карл Пиърсън седеше отпуснато на бюрото си, скръстил ръце и вперил поглед в един от телевизионните екрани. Очилата, които би трябвало да носи, лежаха под купчина документи. Чашата му студено кафе се крепеше върху камара папки, а между пръстите му гореше цигара. След като изсумтя, което означаваше положителен отговор, Лив влезе.
— Добро предаване стана тази вечер. — Очите му и за момент не се откъсваха от дванадесетинчовия екран.
Лив седна и зачака прекъсването за реклами. Чуваше отчетливия, стегнат говор на Харис Макдауъл, кореспондента за световните новини на Си Ен Си от Ню Йорк, който се разнасяше от телевизора до нея. Безполезно беше да се говори на Карл, когато на екрана е тежката артилерия. Харис Макдауъл беше от тежката артилерия.
Знаеше, че двамата с Карл са работили заедно в първите си години в една телевизионна станция в Канзас Сити, Мисури. Но Харис Макдауъл бил този, когото избрали да отразява обиколката на президента в Далас през 1963. Убийството на президента и репортажите му от мястото на събитието изстреляли Макдауъл от относително скромните му позиции до национална известност. Карл Пиърсън останал голяма риба сред малките рибки в Мисури и още няколко други щата, докато накрая не зарязал репортерския бележник в замяна на бюро във Вашингтон.
