Беше типичен закоравял директор на новини — педантичен и раздразнителен. Ако изпитваше някаква горчивина заради по-различния развой на кариерата си, стараеше се да не го показва. Лив го уважаваше и в процеса на работата си в VVB постепенно бе започнала все повече да го обиква. И тя си имаше своите разочарования.
— Какво? — Това бе начинът на Карл да й даде думата, след като дойде ред на рекламите.
— Искам да продължа по материала за Бомон Дел — започна тя. — Вече съм отхвърлила доста предварителна работа и когато го назначат за държавен секретар, искам първа да го пусна в ефир.
Карл се облегна назад и скръсти ръце върху корема си. Хвърляше вината за излишните шест-седем килограма, които бе натрупал, най-вече върху твърде продължителното седене зад бюрото. Погледът, който отправи към Лив, беше същият открит и безкомпромисен поглед, с който преди малко се взираше в екрана.
— Малко избързваш с играта. — Гласът му бе дрезгав от годините почти непрекъснато пушене. Докато Лив го наблюдаваше, той запали нова цигара, макар че имаше друга, която все още димеше в препълнения пепелник. — Ами Фицхю? Също Дейвис и Албертсън? Може и да объркат плановете ти за Дел. Ларкин не е подал оставката си официално.
— Въпрос на дни, може би дори часове. Чу изявлението на лекаря. Действащият секретар няма да бъде назначен за постоянно. Бозуел не е любимецът на президента. Дел ще бъде — знам го.
Карл изсумтя и потърка носа си с ръка. Харесваше инстинктите на Кармайкъл. Беше умна и схватлива, въпреки аристократичния си вид. А и много прецизна. Но не му достигаше персонал, а и бюджетът беше оскъден. Не можеше да си позволи да изпрати един от водещите си репортери по несигурна следа, когато може да постави задачата на някой не чак толкова важен. И все пак… Поколеба се за момент, после отново се наведе над бюрото.
— Може би си струва — измърмори под носа си. — Дай да видим какво има да каже Торп. Предаването му тъкмо започва.
Лив се размърда на стола, готова да протестира, но после се отказа. Гордостта я подтикваше да възрази срещу поставянето на задачата й в зависимост от думите на Т. С. Торп. Но гордостта не важеше пред Карл. Вместо това стана, настани се на ръба на бюрото му и се загледа екрана.
Предаването се излъчваше от студиото над главите им. Декорът беше много по-изискан от този на пулта, който, току-що бе напуснала, но нали в това се състоеше разликата между местните и националните новини — и местния и националния бюджет. След краткото въведение камерата показа кадри от подвижната станция и на екрана се появи Т. С. Торп. Лив го изгледа леко навъсена.
И макар навън температурата да бе не повече от минус един и да духаше неприятен студен вятър, той беше с разкопчано палто и без шапка. Съвсем типично за него.
Имаше строго изваяно, потъмняло от атмосферните условия лице, което предизвикваше у Лив асоциации за алпинист или бегач на дълги разстояния. И при двете професии се изискваше издръжливост. Същото важеше и за репортерската. Т. С. Торп беше истински репортер. Очите му бяха тъмни и властни, приковаваха се в зрителите и задържаха вниманието им. Тъмните му коси яростно се развяваха, което придаваше на репортажа усещане за драматизъм. Гласът му обаче беше ясен и спокоен. Този контраст работеше в негова полза повече отколкото всякакви трикове и ефекти при другите репортери.
Лив знаеше, че физическата му привлекателност е невероятна. Притежаваше атлетична, добре сложена фигура, която се харесваше едновременно и на мъжете, и на жените. Очите му бяха интелигентни и внушаваха доверие, също както и дълбокият му, добре модулиран глас. Беше достъпен. Лив знаеше, че репортерите се групират в различни категории: резервирани, загадъчни, всемогъщи, достъпни. Торп беше от плът и кръв и зрителите спокойно можеха да го поканят в дома си и да изгледат репортажа му. А и винаги съществуваше усещането, че ако светът започне да се разпада, Т. С. Торп ще предава на живо, без да изпусне нито една подробност.
За петте години като водещ кореспондент за Вашингтон, той си беше създал завидна репутация. Притежаваше двете най-важни неща за репортера: достоверност и източници. Ако Т. С. Торп каже нещо, хората му вярват. Ако Т. С. Торп се нуждае от информация, той знае на кой номер да се обади.
Лив изпитваше несъзнателна неприязън към него. Тя се специализираше в политически репортажи за местната телевизия. Торп беше нейният зъл гений. Бранеше територията си с яростта на куче в двор с отпадъци. Той се беше окопал във Вашингтон, докато тя беше все още новопристигнала. И не й отпускаше никакво пространство. Неизменно се оказваше, че когато разполага с гореща следа, той винаги пръв е минал оттам.
Лив беше прекарала месеци наред в търсене на повод за критика у него. Би било неточно да го нарече нафукан. Торп се обличаше според естеството на работата си и не носеше нищо, което да разсейва вниманието на зрителите от репортажите му. Стилът му беше безупречен. Коментарите му притежаваха дълбочина и острота и едновременно с това оставаха обективни. Не можеше да се намери никакъв недостатък в работата му. Единственото, в което би могла да го упрекне Лив, бе арогантност.
Сега го наблюдаваше, изправен на фона на Белия дом. Правеше рекапитулация на случая с Ларкин. Беше съвсем очевидно, че е разговарял лично с него — нещо, което тя не успя да стори, макар че задвижи всичките си връзки. Дори само това я дразнеше. Торп също изреди евентуалните кандидати за поста. На първо място посочи Дел.
Карл кимна зад гърба й, докато тя се взираше навъсено в екрана. Според него това придаваше малко повече сила на интуицията й.
С вас беше Т. С. Торп от Белия дом.
— Кажи в канцеларията, че си получила задача — обяви Карл и дръпна здраво от фаса си. Лив се обърна към него, но той продължаваше да се взира в екрана. — Вземи втори екип.
— Добре. — Лив преглътна раздразнението, че беше постигнала желанието си повече благодарение мнението на Торп, отколкото на своето. — Ще уредя нещата.
— Донеси ми нещо за обедните новини — извика той след нея и примижа, за да фокусира погледа си върху следващото предаване.
Лив го изгледа през рамо, докато отваряше вратата.
— Ще го имаш.
Беше осем сутринта и дяволски студено, когато Лив и екипът й от още двама други пристигнаха пред желязната врата на къщата на Бомон Дел в Александрия, щата Вирджиния. Лив беше станала в пет, за да подготви въпросите си. След половин дузина телефонни разговори предния ден, беше успяла да измъкне обещание от един от сътрудниците на Дел, че ще й осигури десетминутно интервю за тази сутрин. Добрият репортер може да научи доста неща за десет минути. Лив се измъкна от репортерския микробус и се приближи до пазача при вратата.
— Оливия Кармайкъл от VVB — вдигна журналистическата си карта към него. — Господин Дел ме очаква.
Пазачът провери документите й, после направи справка в записките си и едва тогава кимна. Без да продума, натисна бутона, за да отвори вратата.
Дружелюбен тип, каза си тя, докато се качваше обратно в микробуса.
— О кей, бъдете готови да действаме бързо. Няма да разполагаме с много време. — Докато се изкачваха нагоре по алеята, тя бръкна в чантата, за да извади бележките си и да им хвърли един последен поглед. — Боб, искам изглед от къщата и от вратата, когато си тръгваме.
— Вече направих на вратата — усмихна й се той, когато тя се обърна с доволно изражение към него. — Също и на краката ти. Имаш страхотни крака, Лив.
— Мислиш ли? — Кръстоса ги и ги огледа критично. — Може би си прав.
Добродушните му закачки й бяха приятни. Боб беше безобиден — с щастлив брак и две подрастващи дечица. Сериозно флиртуване би я направило изключително сдържана. Разделяше мъжете на две категории: безопасни и опасни. Боб беше безопасен. С него можеше да се чувства спокойна.
— Добре — каза им тя, след като микробусът спря пред триетажната тухлена къща. — Постарайте се да изглеждате като авторитетни представители на масмедиите.
Боб отново се усмихна. Измърмори някаква кратка псувня, после се измъкна през задната врата.
Застанала пред входната врата, Лив отново бе хладнокръвната, сдържана новинарка — никой не би
