посмял да коментира краката й. Не и на глас. Почука рязко, изоставяйки екипа да я следва с оборудването.
— Оливия Кармайкъл — обяви на прислужницата, която отвори. — Имам среща с господин Дел.
— Да. — Жената направи едва доловима гримаса на неодобрение към облечените в дънки техници, които мъкнеха екипировката си по входните стъпала. — Насам, мис Кармайкъл. Господин Дел всеки момент ще дойде.
Лив долови неодобрението на прислужницата, но не му обърна никакво внимание. Собственото й семейство, както и много от приятелите й от детинство имаха същото отношение към професията й.
Входното фоайе представляваше елегантно, изискано въведение към богатата къща. Като дете Лив беше виждала такива фоайета в десетки къщи, в десетки различни стилове. Имаше стотици сбирки на чай, сковани малки партита и старателно организирани гостувания, които до едно я отегчаваха до смърт. Дори не погледна към картата на Матис, закачена на стената вляво. Чу тихото подсвирване на Боб, който влезе след нея.
— Ама че местенце — подхвърли той и пристъпи безшумно с маратонките по дървения паркет.
Лив издаде някакъв разсеян звук в знак на съгласие, докато в същото време преговаряше стратегията си. Беше израснала в къща, не много по-различна от тази. Майка и предпочиташе стила чипъндейл вместо Луи XIV, но то бе все същото. Дори миризмата беше същата — лимоново масло и свежи цветя. Тя пробуди стари спомени.
Преди още да е направила и две крачки след прислужницата, Лив чу мъжки смях.
— Кълна се, Т. С., бива те да разказваш вицове. Ще трябва да внимавам първата дама да не е наблизо, когато разказвам този. — Дел се зададе пъргаво по стъпалата — стегнат, с приятна за шейсетте си години външност и придружен от Торп.
Лив усети как мускулите на стомаха й се напрягат. Винаги една крачка пред мен, помисли си с внезапна ярост. По дяволите!
За момент срещна напрегнато очите на Торп. Той се усмихна, но не беше същата усмивка, с която се обръщаше към Дел, когато се зададоха по стъпалата.
— А, мис Кармайкъл — забеляза я Дел и протегна ръка, прекосявайки фоайето. Гласът му беше мек, също както и дланта му. Очите му гледаха проницателно. — Съвсем навреме. Надявам се, че не съм ви накарал да ме чакате.
— Не, господин Дел, благодаря, че ми отделяте време. Лив си позволи да премести поглед към Торп. — Господин Торп.
— Мис Кармайкъл.
— Знам, че сте зает човек, господин посланик — отново се извърна с усмивка към Дел тя. — Няма да ви отнемам много време. — С дискретно движение, микрофонът се озова в ръката й. — Ще ви бъде ли удобно да разговаряме тук? — изрече в него, за да позволи на звукооператора да нагласи нивото.
— Чудесно. — Той разпери гостоприемно ръка и се усмихна широко. Усмивката беше част от реквизита на дипломата. Лив забеляза с крайчеца на окото как Торп излиза извън обхвата на камерата й застава до вратата. Погледът, който усещаше на тила си, я караше да се чувства неловко. Обърна се към Дел и започна интервюто.
Той остана все така сърдечен, отзивчив и любезен. Лив се чувстваше като зъболекар, който се опитва да извади зъб на пациент, здраво стиснал уста.
Разбира се, той знае, че името му се споменава във връзка с освободения от Ларкин пост. Естествено, поласкан е от вниманието на пресата. Лив забеляза, че Дел много внимава да не произнася името на президента. Въртяха я в кръг — внимателно и умело. Също толкова внимателно, тя се оттегляше и опитваше отново от различни ъгли. Ако не постигаше определените думи, поне получаваше тона, който желаеше.
— Господин Дел, разговарял ли е президентът лично вас относно назначаването на нов държавен секретар? — Много добре знаеше, че не може да очаква отговор с „да“ или „не“.
— Двамата с президента не сме се срещали да обсъждаме назначение.
— Но сте се срещали с него?
— От време на време имам повод да се срещам с президента. — При подадения от него незабележим сигнал, прислужницата се появи до рамото му с палтото и шапката. — Съжалявам, но не мога да ви отделя повече време, мис Кармайкъл. — Вече се пъхаше в палтото си. Лив разбра, че го изпуска. Тръгна заедно с него към вратата.
— Ще се видите ли с президента тази сутрин, господин Дел? — Въпросът не беше особено умен, но Лив не се интересуваше толкова от изречения на глас отговор, колкото от реакцията в погледа на мъжа, към когото се обръщаше. И я видя — леко трепване, едва доловимо колебание.
— Възможно е. — Дел протегна ръка. — Беше ми приятно да си поговорим, мис Кармайкъл. Боя се, че трябва да тръгвам. Движението е ужасно натоварено по това време сутрин.
Лив вдигна ръка, за да даде знак на Боб да спре лентата.
— Благодаря, че ме приехте, господин Дел. — След като предаде микрофона на звукооператора, тя последва Дел и Торп навън.
— За мен винаги е удоволствие — потупа я той по ръката и й се усмихна със старомодния си южняшки чар. — Значи непременно да се обадиш на Ана, Т. С. — обърна се към Торп и го тупна приятелски по рамото. — Много държи да те чуе.
— Ще го направя. Дел слезе по стъпалата до дискретната черна лимузина, в която го очакваше шофьорът.
— Не е зле, Кармайкъл — подхвърли Торп, докато лимузината се отдалечаваше. — Добре го притисна. Естествено… — погледна надолу към нея и се усмихна — Дел от години се е научил да се измъква елегантно от притискащи го журналисти.
Лив му отправи хладен поглед.
— Ти какво правиш тук?
— Закусвах — безгрижно отвърна той. — Стар приятел съм на семейството.
Искаше й се да изтрие усмивката от лицето му с едно хубаво кроше. Вместо това обаче старателно напъха ръкавиците си.
— Дел ще получи това назначение.
Торп изви едната си вежда.
— Това констатация ли е, Оливия, или въпрос?
— В никакъв случай не бих ти задала въпрос, Торп — контрира го тя. — А и ти не би ми отговорил.
— Винаги съм казвал, че си умна жена. — Мили Боже, красива е! — каза си наум. Когато я виждаше на екрана, лесно можеше да отдаде почти невъзможната й красота на осветлението, грима и ъгъла на камерата. Но застанала насреща му на ярката утринна светлина, тя беше наистина най-красивата жена, която бе виждал през живота си. Невероятна костна структура, безупречна кожа. Само очите й бяха горещи и излъчваха гнева, който успяваше да овладее. Торп отново се усмихна. Харесваше му да вижда как ледът се пропуква.
— Това ли е проблемът, Торп? — попита тя и отстъпи встрани, за да пропусне екипа. — Не ти ли е приятно, ако случайно някой репортер е жена?
Той се разсмя и поклати глава.
— Знаеш по-добре от мен, Лив. Думата „репортер“ няма пол.
Очите му вече не гледаха напрегнато, а излъчваха искрен смях. Но въпреки това не й харесваха. По- точно казано, отказваше да ги харесва въпреки това.
— Защо не искаш да си сътрудничиш с мен? — Вятърът рошеше косите около лицето му, също както предната вечер. Торп изглеждаше неподвластен на студа, докато Лив потръпваше под палтото си. — Занимаваме се с една и съща работа. Работим за едни и същи хора.
— Моя територия — спокойно отвърна той. — Ако искаш дял от нея, Лив, ще трябва да се бориш за него. Трябваха ми години, за да се утвърдя тук. Не очаквай да постигнеш същото само за няколко месеца. — Видя я как трепери от студ, докато продължаваше да се взира в него.
— По-добре да влизаш в микробуса. Ще получа своя дял, Торп. — Беше отчасти заплаха, отчасти предупреждение. — Ще ти се наложи да приемеш адски трудна битка.
Торп сведе глава в знак на съгласие.
