— Разбира се… Лейтенант, моля да ме извините, задето изпаднах в истерия, когато… — Тя млъкна и изхлипа, сетне добави: — Обаче не зависеше от мен, просто не можех да престана. Като намерих малката Дарлийн… бях толкова потресена, че сълзите ми рукнаха като порой и…
— Не се извинявайте.
— Постъпих ужасно! — възкликна камериерката и закри с длани лицето си. Ив забеляза, че жената е дребничка, но набита, и си помисли, че с напредването на възрастта хората с подобно телосложение се оказват много по-издръжливи от онези, които поддържат елегантните си фигури с бягане на дълги разстояния. — Като видях милата Дарлийн на леглото, побягнах и я изоставих. Разбирате ли, това се случи по времето на моята смяна, аз отговарям за тези момичета, а вместо да се помъча да й помогна, избягах. Дори не докоснах Дарлийн, не я покрих с чаршаф…
— Госпожо Хайло…
— Говорете ми на „ти“, лейтенант Далас. — Жената се помъчи да се усмихне, при което изражението й стана още по-печално. — Името ми е Натали, но всички ме наричат Хайло.
— Добре. — Ив седна, но не включи записващото устройство. — Постъпила си много правилно. Ако беше докоснала мъртвата или я беше покрила, щеше да заличиш важни улики, което щеше да ме затрудни при издирването на убиеца. Моята задача е да го заловя и да го изправя пред съда, за да си получи заслуженото.
— Същото каза и Рурк. — Очите й отново се насълзиха, тя извади от джоба си носна кърпичка и си избърса сълзите. — Каза, че ще намерите изверга, който е сторил това на милата ми Дарлийн, че няма да прекратите работата си, докато не го арестувате.
— Точно така. А ти можеш да ми помогнеш да открия убиеца на Дарлийн. Бригам, ще ни оставиш ли да си поговорим насаме?
— Разбира се. Ако ти потрябвам, потърси ме на номер 90 по вътрешния телефон.
Когато останаха сами, Ив се обърна към Хайло:
— Разговорът ни ще се записва. Съгласна ли си?
— Да. — Жената вдигна глава и се намести на стола. — Готова съм.
Ив постави на масата записващото устройство и издиктува формалните фрази, с които започваше всеки протокол, сетне се обърна към камериерката:
— Първо ми разкажи какво се случи. Защо отиде в апартамент 4602?
— Дарлийн изоставаше от графика. След като приключи с оправянето на леглото за през нощта в дадена стая, всяка камериерка натиска синия бутон на пейджъра си. По този начин следим работата на персонала и броя на апартаментите и стаите, които са били обслужени. Методът допринася за подобряване на ефективността на работата, освен това е предохранителна мярка за сигурността на гостите на хотела и на персонала.
Тя тежко въздъхна, отпи глътка чай и продължи:
— Обслужването на всеки апартамент обикновено отнема от десет до двайсет минути в зависимост от големината на помещението и от сръчността на камериерката. Разбира се, в определени случаи допускаме известно забавяне на темпото. Понякога след напускането си гостите оставят пълен хаос. Не е за вярване как някои хора се отнасят към хотелското имущество. Понякога се питам дали и у дома постъпват по същия начин.
Поклати глава и отново въздъхна:
— Май се поувлякох… Та както ви казвах, в момента хотелът е препълнен и не можем да си вдигнем главите от работа. Може би затова не забелязах веднага, че Дарлийн не е сигнализирала от апартамент 4602. После си казах, че забавяне от четирийсет минути е нормално за толкова големи помещения, пък и тя не беше от най-бързите. Не казвам, че не си вършеше работата, но го правеше доста мудно…
Хайло отново наведе глава и закърши ръце:
— Не биваше да казвам, че е била мудна, защото ще си помислите, че я критикувам. Всъщност тя беше много прилежна, кротка като мушица и всички я обичахме. Няма значение, че работата й отнемаше повече време. Предпочиташе да обслужва по-големите апартаменти, харесваше й да поддържа красиви мебели, килими, предмети…
— Разбирам, Хайло. Обичала е професията си и с удоволствие е вършила работата си.
— Точно така. — Жената притисна длан до устните си и кимна.
— Какво направихте, когато забелязахте, че не е спазила правилото да се обажда след почистване на всяка стая?
— Ами… — колебливо проговори Хайло, сетне се взе в ръце. — Потърсих я чрез пейджъра. Правилникът изисква камериерката веднага да сигнализира или да се свърже с началничката си по вътрешния телефон. Разбира си, случва се някой гост на хотела да забави момичето, като поиска допълнителни кърпи или нещо друго. Стараем се да изпълняваме желанията на гостите, дори ако някой от тях иска да си побъбри, защото се чувства самотен. Това нарушава графика на камериерките, но ние сме първокласен хотел и както вече казах, се стремим да задоволяваме капризите на гостите. — Остави чашата си на масата, замисли се, сетне продължи: — Реших да поизчакам и след пет минути отново потърсих Дарлийн. Откровено казано, като не се обади, много се ядосах. Божичко, срам ме е, като си спомня какво ми идваше да й наговоря…
— Престани! — прекъсна я Ив. Безброй пъти бе ставала свидетел на самообвиненията на хората, загубили близък човек. — Реакцията ти е била съвсем естествена и ако беше жива, Дарлийн нямаше да ти се разсърди. Разбери, че тогава си била безсилна да предотвратиш смъртта й, но сега можеш да й помогнеш, като разкажеш с най-големи подробности за случилото се.
— Да… добре… — Хайло печално въздъхна и помълча, опитвайки да събере мислите си. — Както вече споменах, имахме много работа, защото всички апартаменти в хотела бяха заети. Реших да намеря Дарлийн и да й издърпам ушите, задето действа толкова мудно. Все се надявах пейджърът й да се е повредил, което е почти невъзможно, но все пак понякога се случва. Като стигнах до апартамента и видях количката й пред вратата, побеснях от гняв. — Тя замълча и наведе глава — явно си спомняше как е възнамерявала да се скара на момичето и я измъчваха угризения на съвестта. — Позвъних и след като никой не ми отвори, използвах моята карта. Като влязох в дневната, ми направи впечатление, че цари идеален ред. Отворих вратата на спалнята и…
— Сигурна ли си, че вратата е била затворена? — прекъсна я Ив.
— Сигурна съм… дори си спомням, че извиках името на Дарлийн, преди да натисна дръжката. Влязох и… на леглото видях горкичката Дарлийн. Лицето й беше толкова подуто и посиняло, че беше почти неузнаваемо, яката на униформената й блуза беше окървавена, кръвта се беше стекла по шията й и по прилежно сгънатата завивка. Мръсникът, който и да е бил, я е изненадал, докато е вършела работата си…
— Дарлийн е оправяла леглото за през нощта — прекъсна я Ив. — Това ли е било първото й задължение?
— Всяка камериерка има свой метод на работа. Доколкото знам, Дарлийн предпочиташе да започне от банята и да смени използваните хавлиени кърпи, след което да оправи леглото. Някои гости настояват спалното бельо да се сменя всяка вечер, ако следобед са подремнали или са… използвали леглото. В такъв случай камериерката сваля чаршафите и заедно с кърпите ги оставя в количката, взема чисто спално бельо и така нататък. Нейно задължение е да отбележи в електронния бележник допълнителната смяна на чаршафите. По този начин се извършва ефикасно контролиране на инвентара и на работата на персонала.
— Разбирам — кимна Ив. — Казваш, че момичето тъкмо е било оправило леглото за през нощта. Преди малко спомена, че музикалната система е била включена. Възможно ли е Дарлийн да я е включила?
— Да, възможно е, но никога не би си позволила звукът да е толкова висок. Ако гостът не присъства по време на „вечерната процедура“, както я наричаме ние, камериерката програмира музикалната система според неговото изрично желание. В противен случай настройва системата на станция, излъчваща само класическа музика, но никога не усилва звука.
— Може би е възнамерявала да го намали, преди да излезе от апартамента.
— Дарлийн харесваше модерната музика — тъжно се усмихна Хайло. — Също като повечето нейни колежки, които са млади момичета. Оперната музика определено не беше по вкуса й.
— Добре… — промълви Ив и си помисли: „Значи престъпникът убива под звуците на оперна ария. За
