цветарката. Друсила.
— Аха-а-а. — Обри го изгледа, докато вървяха към сградата. — Заради това ли са цъфнали всички тези цветя?
— Може би.
— Виж какво. Предлагам да се срещнем при Шайни след вечеря. Да речем около осем. Ти ще ме почерпиш, а аз ще ти издам всичко, което знам.
— Ти си малолетна.
— Да бе, сякаш не съм пила бира и преди — отвърна тя. — Добре де, татенце, безалкохолно. И ако си забравил, да ти припомня, че само след шест месеца ще стана пълнолетна.
— Но дотогава, когато аз те черпя, ще пиеш кока-кола. — Той бутна шапката й надолу и отвори вратата, откъдето долетя шумът на мощните машини.
Кам, естествено, не се разрева, както предрече Обри, но все пак слюнките му потекоха. Почти беше готов да коленичи пред колата в молитвено благоговение. И разбира се, както и преди години, спомни си Сет, докато паркираше пред кръчмата на Шайни, Кам, който бе по-едър и по-решителен от Обри, задигна много ловко ключовете, за да направи едно кръгче.
След което прекараха повече от час допрели глави под капака, за да се възхищават на мотора и да разгледат и разучат всички екстри.
Сет паркира и погледна пикапа до своята кола. Беше на Обри.
Както винаги момичето държеше на думата си и бе точно.
Той отвори вратата на кръчмата и когато отвътре го удари вълната от музика, дим и гласове, почувства съвсем осезаемо, че се е върнал у дома. Това бе още едно неизменно нещо в Сейнт Крис. Кръчмата на Шайни бе като емблема. Винаги изглеждаше така, сякаш трябва да бъде измита с маркуч, сервитьорките тук винаги бяха дългокраки и по всяко време на годината можеше да се чуе най-лошата банда на живо в целия щат Мериленд.
Докато певецът се дереше и опитваше да докара „Босоноги голи момичета“, Сет огледа масите и бара, за да открие малката блондинка с бензинаджийска шапка, нахлупена ниско на челото.
Първоначално очите му я прескочиха, но сетне се върнаха обратно на нея.
Тя наистина седеше на бара, но не бе с работни ботуши и гащеризон, а изтънчена и изваяна, цялата в черно. Върху главата й нямаше накривена шапка, а медената й коса се спускаше по гърба. Обри водеше разгорещен разговор с момче, което му заприлича на спретнато колежанче. Сет имаше чувството, че всеки момент двамата ще се хванат за гушите.
С доста крива усмивка и готов за бой, той се запъти, за да покаже на колежанчето какво става, когато някой закача сестричката му, и да го срита в ъгъла, където му беше мястото.
— Ти си погълнат изцяло и не можеш да мислиш — дочу той гласа на Обри, който плющеше като камшик, и това го накара да изръмжи. — Ти си абсолютно обсебен, мозъкът ти се е размекнал и не можеш да видиш истината. Казвам ти и ти повтарям — въртенето на питчера е солидно, играчите в полето имат добри ръкавици. Като дойде време за „Ол-Стар Гейм“ „Бърдс“ ще направят повече от петстотин точки.
— Те няма да видят петстотин точки през целия сезон — разпалено отговори опонентът й. — И ще им се наложи да копаят още много, за да стигнат до „Ол-Стар Гейм“.
— А на бас! — Обри извади двадесет долара от джоба си и ги сложи на бара.
Сет въздъхна с облекчение. Тя може и да изглеждаше като апетитна хапка, но никой не можеше да се занася с неговата Обри.
— О, Сет — забеляза го тя, хвана ръката му и го дръпна към бара. — Запознайте се, това е Сам Джейкъби — кимна към младежа до себе си, с когото се караше. — Мисли си, че като играе малко софтбол, и вече знае всичко за големите.
— Чувал съм много за вас. — Сам му подаде ръка. — От тази сантиментална лигла тук, която си мисли, че „Ориолс“ имат шанса да извървят мъчителния си път към посредствеността този сезон.
Сет стисна ръката му.
— Ако искате да се самоубиете, Сам, съветвам ви да си вземете пушка. Ще бъде по-безболезнено, отколкото същата тази лигла да сваля кожата от тялото ви сантиметър по сантиметър с тъп нож.
— Обичам да живея опасно — отвърна момчето с усмивка и се плъзна от стола. — Седнете, пазех мястото за вас. Трябва да изчезвам. Ще се видим, Об.
— Да, и да не забравиш, че ще трябва да ми платиш двадесет кинта през юли — извика след него тя, а после насочи вниманието си към Сет. — Сам е много готин, като изключим фаталния му недостатък да поддържа „Маринърс“.
— Помислих си, че те сваля.
— Сам? — Тя огледа кръчмата с такъв преценяващ женски поглед, че на Сет му се дощя да се скрие под стола. — Сигурно ме сваля. Но аз го държа като резерва. Сега се виждам с Уил Маклин.
— Уил? — изненада се на свой ред Сет. Направо беше смаян. — Уил Маклин ли каза? — Мисълта, че Обри и приятелят му от детинство може да излизат заедно, беше повече от съкрушителна. Направо щеше да го срути от стола. Това го накара да потропа по бара. — Май наистина се нуждая от една бира. Един „Търкалящ се камък“, моля.
— Е, не се виждаме чак толкова често — успокои го Обри. — Той работи като интернист в болницата „Сейнт Крис Дженерал“. Смените му са направо убийствени. Но когато успеем да си уредим среща, всичко е чудесно. Заслужава си и на мен ми е много приятно с него.
— Престани! Той е прекалено стар за теб!
— Че аз винаги съм излизала с по-стари мъже. — Тя го пощипна по бузите. — Вие старчоците сте много сладки. Освен това разликата ни е само някакви си пет години. Сет, ако искаш да говорим за моя любовен живот…
— Определено не искам. — Той посегна към бутилката, която барманът сложи пред него, и отпи дълга глътка. — Той си е твой и не ме интересува.
— Добре, стига сме говорили за мъже. Я да се занимаем малко с теб. Ще ми кажеш ли колко разноезични мацки записа в тефтера си, докато обикаляше из Европа?
— Сега пък се държиш като Кевин. — Освен това бройката на неговите европейски завоевания не бе най-подходящата тема за разговор с Обри. — Аз работих, не бях на сексуален маратон.
— Е, и аз поназнайвам някои работи. Има пиленца, които страшно си падат по артистичните типове като теб. Може би твоята цветарка е една от тях и току-виж ти излязъл късметът.
— Ти очевидно си контактувала прекалено дълго с братята ми. Превърнали са те в непоправим циник. Просто ми кажи какво знаеш за нея.
— Добре, ще се смиля над теб и няма да те мъча повече. — Обри придърпа купата с пуканки и започна да хрупа. — Първо, тя се появи тук преди година. Прекара една седмица, като се мотаеше насам-натам. Оказа се, че търсела помещение под наем — обясни Обри. — Знам това от Дъг Мотс. Спомняш ли си Дъг Мотс — едно дебеличко момченце? Беше няколко години по-малък от теб в училище.
— Смътно.
— Както и да е, той вече не е нито дебеличко, нито момченце. Работи във фирма за недвижими имоти. Според него въпросната госпожица знаела абсолютно точно какво търси и му оставила координатите си във Вашингтон, за да се свърже с нея, ако намери нещо подходящо. Така-а-а… — Тя посочи на бармана празната си чаша. — Значи Дъг току-що бил започнал във фирмата за недвижими имоти и се надявал да го харесат и да се закачи там за постоянно. Тъй че се разтършувал, за да изкопае повече информация за своята перспективна клиентка. Тя му била споменала, че като дете посещавала няколко пъти Сейнт Крис, така че това дало на Дъг начален тласък и идея къде да поразпита.
— Мама Крауфорд — рече през смях Сет.
— Точно така. Онова, което Ма Крауфорд не знае, значи няма смисъл да се знае. А пък тя има памет като слон. Спомнила си веднага кои са тези Уиткомб Бенкс. Че кой не би запомнил подобно име, нали? Но откритията продължават. Ма Кроуфорд си спомнила госпожица У. Б. от времето, когато била момиченце и идвала тук със семейството и с дядо си. Нейното семейство е наистина много богато. Притежават „Уиткомб текнолоджис“. А също са сред „петстотинте най-богати фамилии в Америка“, в рода е и сенатор Джеймс П. Уиткомб, уважаван джентълмен от Мериленд.
