Надвити от слабостта и отчаяни от неуспеха, те се отказаха да предприемат каквото и да било и се изтегнаха под дървото.
Когато сложиха вечерята, състояща се от дуриони, каквито бяха и двете предидущи трапези, стана дума за яйца и всички изпитаха силно желание да похапнат малко от тази благодатна и силна храна.
О! Само да има поне десетина!
Поне осем!
Поне шест! Или пет!
Но яйца не можеха да се намерят по-лесно от дивеч.
— Къде да търсим? — Муртаг нададе вопъл.
Храбрият ирландец считаше, че е способен сам да изяде повече от дузина, безразлично дали сварени или сурови, или пържени яйца. „Бих дал всичко, само да видя поне едно яйце — простена той на себе си, — макар че бих изял цял кош, та дори да са яйца на лебед или камилска птица! Големината няма да ме уплаши! Но как да ги намеря тия пусти яйца?“
— Лесна работа — каза Лало малаецът. — Не чухте ли, че тази нощ писна тавонът?
— Това е едра птица. Като пуйка. Добре я чух! — каза ирландецът. Издаваше стонове като моите… Като човек, който умира!
Хенрих каза:
— Да, наистина, и аз си спомням, слушах стенания през цялата нощ. Беше дори досадно. Та това било значи птица? Но какво ни засяга нас сега?
— Гнездото на тази птица, Хенрих — каза Лало, — не може да бъде далече. Тавонът си вие гнездото в пясъка до самия морски бряг. Утре заран ще го потърся и по всяка вероятност ще го намеря.
Наистина, цялата нощ, която бе преминала в ослушвания, всички от групата бяха чули някакъв оплаква-телен глас, който им бе подействал доста неприятно.
Капитан Редууд си бе помислил, че пясъците на Борнео се огласят от малки морски птици, но съвсем не се бе досетил, че е възможно в тях да бъдат открити гнезда, пълни с яйца.
Щом се показа сияещото огромно слънце, всички вече бяха на крак с надеждата да убият поне две-три чайки. Но птица не се виждаше наоколо, колкото и да се взираха, да молеха небето.
Тогава Лало реши, че не големи морски птици са смущавали нощта им, ами горски птичета са идвали на брега, за да снесат яйцата си.
Отново надежда!
Отново вслушване и трескав трепет с леко отворени гладни уста.
Изведнъж забелязаха цяло ято птици.
Бяха около петдесет. Вървяха с отмерени стъпки по пясъчния бряг сякаш бяха домашни, и се отправяха към някоя новозасята нива, за да си клъвнат по някое и друго зърно.
Бяха средно големи, с лъскави и черни пера, нежно обагрени в червено, гребенестите им глави и вирнатите опашки им придаваха голямо сходство с европейските птици.
Бяха няколко вида. Някои се приближаваха до вида на пуйките, а други си приличаха с фазаните.
Видът танегала между другите си особености имаше и тази, че снасяше яйцата си в пясъка и ги предоставяше на естественото излюпване.
Оттам и името им — „строители на могили“, — дадено им, въпреки че не всичките видове се подчиняваха на този закон.
Понякога както тук, на острова, така и в Австралия, те строяха наистина могили от треви и пръст, които достигаха пет метра, а в окръжност — до двадесет.
Лало ги нарече „тавони“. Те бяха току-що кацнали на брега и ето че заобиколиха една могила и застанаха точно срещу корабокрушенците, които бяха успели да се прикрият в дебелите сенки на дърветата.
Наблюдаваха всичките им бързи или бавни игри, кудкудякания, спорове, храненето им с червен или охлюви. Разпознаха „петлите“ на ятото. Бяха на около двеста метра от тях. Капитанът протегна ръка към пушката си и се приготви да стреля, но Лало малаецът му направи знак да чака и добави тихо:
— Не бива, капитане, няма да улучиш, защото са много далече. Те търсят място за яйцата си. Ще бъде по-разумно да изчакаме, да видим къде ще ги снесат.
Капитанът остави на земята оръжието си и всички мълчешком продължиха да наблюдават птиците, които започваха да копаят пясъка с лапи, изхвърляйки го зад себе си. Той, издиган като вихър, ги скри скоро и тази игра продължи около половин час.
Наблюдателите видяха сетне кухина с доста голям диаметър и с дълбочина, скрила по-голямата част от ятото.
Каква бе работата, която вършеха птиците? И защо само женските птици я вършеха? „Петлите“ се разхождаха наоколо важни, с вирнати опашки, сякаш господари в деня на тържество.
Странната сцена продължи още час. През това време Лало малаецът употреби цялото си влияние, за да спре другарите си от всякаква намеса. Обещаваше им, че търпението ще бъде богато възнаградено.
Най-после работата на птиците бе привършена. Но последва друго ровене. Пясъкът бе нахвърлян в дупката със същата пламенност, с която бе изхвърлен, и при същия облак от прах. Сетне тавоните се разпръснаха на групи на разни страни — едни забързаха към брега, други излетяха отвесно и изчезнаха в гората.
— Сега е наш ред — каза Лало с широко разтворени от радост очи, — сега е моментът да получим възнаграждение за търпението и благоразумието! Имаме яйца! Уверявам ви, те са по-сладки от месото на дуриона!
Всички скочиха в миг и се озоваха на мястото, дето така усърдно бяха работили птиците.
Нищо не бе останало от дълбоката кухина: пясъкът бе така добре заравнен, както и наоколо. За щастие, бяха останали драскотини и следи от нокти — без тях бе невъзможно да се открие доскорошната дупка.
Лало и Муртаг затичаха към лодката и донесоха по едно гребло. Дупката бе скоро разкопана, показаха се около тридесет едри яйца с червеникави черупки.
Имаха формата на обикновените кокоши яйца. Правеше впечатление само едрината им, съвсем неотговаряща на едрината на птиците, които ги бяха снесли.
С ловкостта и грижливостта, свойствени на народността му, Муртаг счупи първото яйце, до което се докосна, и изсипа вътрешността в калаен съд, голям колкото обикновена чаена чаша — той се напълни до ръба.
Това снабдяване с храна идваше тъкмо навреме. Думите на малаеца бяха верни: яйцата можеха да бъдат сравнени с кокошите.
Свариха десет за следната, сутрин.
Една от черупките на сингапурската мида послужи за тенджера, в която сложиха вода да заври, а другата приспособиха за тиган и си направиха великолепен омлет.
11. ЛАНООНЦИТЕ
Мидата бе възобновила дейността на празните стомаси на приятелите, плодът на дуриона им послужи като десерт и им оказа общо благотворно влияние, но яйцата им помогнаха да възвърнат напълно жизнените си сили: те почувстваха как кръвта им възвръща нормалния си пулс. Муртаг се почувства пръв възроден изцяло и заяви това пред всички, но и те се присъединиха скоро към него — започнаха да обмислят бъдещите си планове. Едва сега се огледаха и разбраха, че всъщност са сами на островния бряг, че пред тях са рифовете и безкрайността на океана. Кога и как щяха да успеят да напуснат тази самотност? Брегът изглеждаше необитаем. Не бе много гостоприемен, но все пак ги нахрани. Не възнамеряваха да останат на него.
Цялата вечер обмисляха плана, който щяха да приложат, необходимите средства за прилагането и успеха му, както и приготовленията, които трябваше да направят.
Оставаше да решат: да потеглят ли по море със своята неудобна лодка, или да тръгнат но сушата с надеждата да намерят някое европейско седалище.
Капитан Редууд знаеше, че има няколко такива седалища на остров Борнео. Той познаваше холандската резиденция на Самба и Сарабан. Кантората на английското правителство на остров Лабуан и странното
