ино-родно седалище — полуколониално, полуанглийско, което бе под властта на дръзкия английски авантюрист сър Джеймс Брук, присвоил си титлата раджа на Саравак.
Ако можеха да стигнат до някое от тези места, щяха да се считат спасени. Оставаше да се реши кое от тези седалища можеше да се намира най-близо и как трябваше да се отиде до него — по море, по брега или като се прекоси островът.
След дълги размишления решиха да отидат до Лабуан.
От крайбрежната точка, където капитан Редууд предполагаше, че бяха попаднали, град Лабуан му се струваше най-близък, а освен това там щяха да бъдат приети най-добре.
Разбира се, никой от малката група не предложи тръгването да стане веднага — това би било лудост. Техните сили не бяха още за такъв риск. Разговорът имаше за цел само да се обмисли пътуването, часът на което оставаше неопределен.
Макар че бяха живи и здрави и на твърда земя, където не ги застрашаваха опасностите на бездната, те не се считаха още победители, нито предпазени от всяка опасност.
Брегът, дето бяха слезли, изглеждаше съвсем безлюден. Страхуваха се да не би да се покажат отнейде изведнъж човешки същества.
Като имаше предвид положението на лодката, когато се бе появила морската вихрушка, изминатото разстояние от този момент и посоката, към която бяха плавали, капитан Редууд не се съмняваше, че се намират на северния бряг на Борнео, срещу Целебското море. Той отдавна обхождаше бреговете на Малайските острови и знаеше, че тази част от крайбрежието е най-опасна не само поради дивите зверове, но и поради честото появяване на пирати.
Тези хора, познати със своите жестокости и грабежи, се спускаха от пустите крепости сред многобройните езера но Малайските острови и се пръскаха по целия Индийски архипелаг. Но техните любими места бяха моретата, които ограждаха островите на Сулу, между Борнео и Нова Гвинея. Те бяха известни под името ланоонци от Иланон, полуостров от острова Минданао, който им служеше за главна резиденция и най-сигурно убежище.
На Борнео те бяха известни под името пирати даяки, име съвсем неточно, тъй като по-голямата част от тези морски разбойници нямаха нито вяра, нито закон и бяха наистина крайно жестоки: даяките (населението на Борнео) имаха малко общо с тези главорези и бяха най-често първите им жертви.
Лодките, с които си служеха бандитите, бяха тежки, приличащи много на китайските кораби, наречени прауси. Мачтите им бяха къси и здрави, а платната — четвъртити, от плетена тръстика.
Тези престъпници се уповаваха, разбира се, най-вече на множеството си дълги и приличащи на лопати весла. Всеки праус имаше около тридесет-четиридесет весла, а по-големите — много повече.
Преимуществото на веслата бе в това, че в тропическите области, дето силните ветрове и големите затишия не бяха рядкост, с тях можеше да се вземе преднина при преследването на платноходите.
Залавянето на кораби не винаги бе единствената цел на тези пирати.
Понякога те изоставяха тази работа като недоходна и организираха походи във вътрешностите на разните острови, където се спускаха по реките и нападаха градове и селища.
Плячката на разбойниците не се състоеше само от стоки, скъпоценности и разни предмети, но и от хора — мъже, жени, деца. Те ги отвличаха и продаваха като роби.
Вземайки под внимание всички тези обстоятелства, капитан Редууд съзнаваше напълно на какви опасности излагаше групата, ако бъде нападната от разбойниците.
Докато бяха в открито море и изложени на гладна смърт, никой не бе и помислил за пиратите, дори появата на някой праус щеше да бъде добре дошла. Робството при най-безчовечния господар щеше да бъде предпочетено от нещастниците като избавление от смъртта.
Но сега, когато гладът и жаждата бяха само спомен, когато те се намираха на твърда земя, живи и здрави, неизложени на капризите на вятъра и почти сигурни, че ще намерят с какво да задоволят насъщните си нужди, все повече и повече съществуването на пиратите започваше да ги безпокои.
Оглеждаха морето п брега от всички страни, постоянно и сепнато се обръщаха към гората при всеки най-лек шум.
Лодката ги безпокоеше не по-малко.
Лесно можеха да си намерят някое сигурно скривалище в гъстата и сенчеста гора, но голямото корито, заседнало в пясъка, можеше да се види от всекиго, който минеше на няколко мили край брега или изскочеше внезапно от гората. Нищо не можеше да скрие присъствието им, ако наоколо се намираше разбойническо гнездо.
И първият въпрос естествено бе: какво да се направи с лодката.
Ако не бяха така изтощени, незабавно биха я изтеглили от брега и укрили в гората, но сега и наум не им идваше това, чувстваха се още много слаби.
Все пак трябваше да сторят нещо.
Муртаг предложи да я разглобят и предоставят частите й на вълните, но капитанът не се съгласи. Тя ги бе изтръгнала от сигурна смърт, бе ги носила така дълго по морето и най-после ги бе довела до едно сравнително сигурно убежище. Заслужаваше по-друга участ!
Освен това можеше още да им бъде нужна. Знаеха ли те преди всичко дали наистина са слезли на брега на Борнео? Ами ако се окажеше, че се намират на някое от онези островчета, които се простираха откъм западната страна на главния остров?
Ако бяха слезли на някое от тези островчета, лодката щеше да им бъде необходима, за да отидат до Борнео.
Докато бяха заети с този разговор, проницателното око на Лало малаеца се бе взряло в нещо, което можееше да ги избави от затрудненото положение.
Течащата вода, която бе наблизо, или по-скоро устието й, вдълбано в пясъка, бе образувало доста дълбок канал, по който можеше да премине дори кораб.
— Защо не подкараме лодката по реката? — попита малаецът.
— Лало има право! — каза капитанът. — Тази работа ми се вижда лесна!
— Тогава не трябва да чакаме — подзе Муртаг, — Лало се оказа по-голям дявол, отколкото го мислехме, вижда всичко пред нас, капитане! Мисля, че тази работа трябва да се свърши по възможност по- бързо.
— Без съмнение! — обади се Елена.
Тримата мъже се изправиха бързо и се отправиха към лодката. Оставиха Хенрих и Елена да си отдъхнат под сянката на голямото дърво, дето се бяха разположили.
12. ПИТОНЪТ
Измина повече от час, докато изтеглят лодката до устието на малката река, която бе точно срещу сегашния им лагер. Течението се противопоставяше на слабите им сили и ги забавяше.
Най-сетне лодката бе поставена на такова място, дето не можеше да бъде видяна от някого, който би се появил внезапно на брега.
За да бъде още по-добре укрита, те я изблъскаха под клоните на смокинята, дебелата сянка на която покриваше по-голямата част от реката. Там тя бе за-вързана със синджира от кормилото за дълъг корен- Тримата мъже се готвеха вече да се оттеглят, когато изведнъж викът на Лало ги смръзна — намираха се пред нова опасност!
Малаецът гледаше нагоре.
Капитанът и Муртаг погледнаха също над главите си и забелязаха, че това, което бяха взели в началото за стъбло на дърво, бе започнало бързо да се оживява, да се придвижва застрашително и все по- ужасно.
Разбраха, че са застрашени от огромна змия с лъскави люспи, дебела колкото стъбло.
Като се придвижиха крайно внимателно на около три метра от мястото, където бе увиснал живият клон, вече знаеха, че са наблюдавани от питон, дълъг около седем метра.
Пробуден вероятно от шума, той слизаше от дървото, за да нападне неочакваната си плячка.
Когато Лало малаецът извика, червеникавата глава на чудовището бе вече стигнала земята, а скоро и цялото му тяло се просна на земята.
