прозорците. Вратата също беше затисната с буца земя, но толкова слабо — не повече от един фут дебелина — че когато Мария извика, че могат смело да отварят, в стаята се изсипа сравнително малко пръст. Тогава грабнаха лопатите, изчистиха къщата от пръста и прокопаха широк проход, през който всички побързаха да излязат на чист въздух.
Владенията на Есперанса представляваха картина на пълно опустошение — буквално нямаше местенце, незасегнато от урагана. Овощните дръвчета бяха изпокършени или изскубнати с корена, покривите на къщите и килерите — сринати, оградата — разрушена. Обаче стените на църквата, къщата и оборите стояха. Животните също бяха оцелели, с изключение на едно теленце, което покривът беше притиснал. Останалият добитък само беше измършавял от глад, понеже оставената храна беше стигнала най-много за два дни. Копите бяха наклонени, но цели, благодарение на взетите мерки, и пред клетите животни незабавно бяха натрупани сено и царевичина. Оцелели бяха и житните запаси, насипани в хамбара. И накрая, нещо, което беше твърде важно, благодарение на предпазния капак, кладенецът не беше задръстен и сега, когато махнаха капака, разполагаха с прясна вода.
Затова пък, каква печална картина представляваше вътрешността на къщата на Дъласови, която така кокетно беше наредена от неуморимата мисис Дълас! Последната дори проплака, когато видя, че всичките й завеси, стенни килимчета и възглавници са похабени или унищожени; мебелите бяха изпоцапани, изпотрошени, прозорците — изкъртени. Добре, че беше оцеляла малката стаичка, която мистър Дълас наричаше свой кабинет: в нея бяха биноклите, писмените принадлежности, разните научни апарати и др.
Като прегледаха внимателно всички повреди, причинени от „памперо“, нашите приятели се заеха енергично да ги поправят. Преди всичко с помощта на дървени лостове, отместиха падналите скали от прозорците. После поправиха трите малки къщички и хамбара, а под покрива на голямата къща наслагаха здрави подпори. Приведоха в изправност и къщата на Дъласови, в която съпрузите отново се нанесоха.
В това време се завърна от пътуването си мистър Керизърс, придружен от Педро, Сара и двама млади индианци, пожелали да приемат християнството. Той беше доволен от пътуването си — сполучил беше да спечели уважението на индианците и да ги убеди да подобрят донякъде бита си. От него те се бяха научили да варят и пекат месото, да сеят царевица, за което семена им беше дал пак той, и да усъвършенстват жилищата си. Касикът, от своя страна, също потвърди, че в нравите на неговия народ започнало да се забелязва подобрение.
Касикът и жена му бяха във възторг от успехите на сина си, който вече се беше научил да чете и пише на английски и испански и се чувстваше много добре. Затова решиха да го оставят още известно време в Есперанса, за да може Алберто да усвои Закон Божи.
Гостите, макар и да очакваха да видят немалко следи от бурята, бяха потресени от опустошението, което ураганът беше причинил в Есперанса, и помогнаха за привеждане в ред на градината и нивите.
Камъните и пръста, които изкараха зад оградата, употребиха за направата на вал, с какъвто възнамеряваха да заградят с течение на времето целия участък. После решиха да оставят първата къща за нещо като тайно прибежище, още повече, че пещерата, която служеше за скривалище, се беше срутила от бурята, и да построят нова къща с лице на юг и единия й край, опрян до развалините.
Нямаше защо да се страхуват повече от ново затрупване, защото от старателния оглед се оказа, че всичко, което е било възможно да се откърти, се беше откъртило и над къщата вече се извисяваше здрава планина от камък.
Новата сграда започнаха и завършиха за кратко време. Задната стая на къщата, чрез плътна, обкована с желязо врата със здраво резе, беше свързана с подземието — някогашната къща. Тази врата изкусно прикриха със зверски кожи. Вътрешността на старата къща не промениха с нищо, само разшириха дупката на покрива и поставиха там стълба. От покрива вече не беше трудно да се слезе по насипа в гората. Самата дупка покриха с плосък камък, а по целия насип засадиха пълзящи растения, които растат бързо, така че никой външен човек не можеше да се досети, че под тази зелена стръмнина се крие обширно жилище.
Тук пренесоха всичките запаси, включително и барута, и съпрузите Мъртън сега вече спяха спокойно, убедени, че в случай на опасност имат надеждно скривалище.
Бързо натрупаха провизии за зимата, а преди първия сняг дойде Пол с една млада индианка, която също желаеше да стане християнка. Ара — така се казваше тя — по рождение принадлежеше към северните племена, които поради честите си срещи с белите са общо взето по-цивилизовани от южните си събратя и се отнасят към тях с презрение, като към нисша раса. Ара била седемгодишна, когато попаднала в плен у племето, чийто касик беше Пол, но отлично помнеше произхода си и гордо се делеше от подслонилото я племе. Южните индианци, казваше тя смело в лицето на касика, приличат на кръвожадната пума — те ходят на лов за хора, пият кръвта им и се къпят в нея, а благородните северни индианци търсят злато, с което купуват добитък и скъпи накити на жените и дъщерите си. Те ядат печено месо в сребърни блюда и пият със златни чаши огнена вода. Живеят в прилични къщи, както подобава на хора, а не в бордеи, годни само за зверове като южните индианци.
Горда с произхода си, Ара се обличаше много по-изящно от индианските жени на пампасите — облеклото й беше по-хубаво, а шията и ръцете й красяха златни гривни и нанизи от изумруди и топази.
Отначало гордата девойка се отнасяла към Пол с презрение, както към цялото му племе, но когато той, просветен от Христовото учение, започнал да разговаря с нея и споделил мечтите си да подобри с помощта на белите приятели бита и нравите на своето племе, високомерието на Ара се стопило и било заменено от не по-малко силна любов. Горещите проповеди на Керизърс още повече допринесли за настъпилия у нея поврат и тя изказала готовност да приеме Христовото учение. Девойката беше с буден ум и бързо беше почувствала цялата привлекателност на християнството.
След последната среща с приятелите си Пол беше ходил в Буенос Айрес с няколко война — закарали там за продан животински кожи и ги заменили за железни изделия, съдове и др. Всичко това беше намерило своето място при преустрояването на индианското село.
След няколко дни, които минаха в запознаване на Ара с основните начала на християнската религия и в работа по домакинството, отпразнуваха весело сватбата и нашите приятели, отново забравили всички нещастия, благодариха на Бога за великите му милости.
Преди отпътуването си от Есперанса Пол съобщи на приятелите си плана, който отдавна беше обмислил.
— Моят народ не е голям — каза той — и постепенно отвиква от проливането на кръв. Като гледа мирния живот на белите, доволството и мирът, които царят помежду им, той си казва: „А защо и ние да не ядем хляб и масло от кравите? Пампасите са широки — ще си изберем подходящо място и ще живеем в съгласие с християните“. Аз с радост чух тези думи, но се страхувам, че белите ще си помислят: „Индианецът е коварен и кръвожаден — нека живее далеч от нас“. Така че кажи ми, татко, какво да кажа на народа си?
— Благословен да е Господ Бог, който ми даде да насадя лозето Му в тази пустиня! — тържествено произнесе мистър Мъртън. — Преселете се близо до нас: така иска Бог!
Другите членове на колонията потвърдиха това решение на своя водач и незабавно започнаха да обсъждат избора на мястото за бъдещото индианско село. По предложение на Луис се спряха на един хубав участък, забелязан от доктора още по времето, когато ходиха с Чарлз да освобождават Джек. От Есперанса той беше отдалечен на един час път на кон, на брега на голямата река, където растеше великолепна трева. Всички бяха във възторг от този избор, а и на самия Пол мястото много се хареса.
През пролетта той, без да се бави, се появи тук с цялото си племе и разпъна временни шатри. Решиха да построят двадесет къщи, според броя на семействата в племето, около всяка къща да заградят градина, а отзад — нива за сеене на жито. Къщата на касика беше по-просторна от другите, срещу нея възнамеряваха да построят църквата, а насред селото беше оставен площад, ограден с няколко големи дървета и предназначен за разходки, борби и др. Освен това беше решено да се загради цялото село с ров и вал от пръст.
Всички тези работи бяха извършени от самите индианци под ръководството и с помощта на Джо и Джон. Отначало непривикналите червенокожи не издържаха повече от един-два часа на ден и силно се изморяваха, но постепенно започнаха да свикват и накрая сами заобичаха труда. През това време Матилда учеше жените на домакинство, Мария ръководеше обучението на по-големите девойчета, а Мери се занимаваше с малките дечица.
