на една поляна, дето чакаха много коне, привързани за дърветата.
— Fuego! (Огън!) — извика главатарят.
Няколко души натрупаха куп съчки и ги запалиха. При светлината на огъня можахме да разгледаме добре нашите врагове. Очите ми изведнъж забелязаха лъскавите дрехи на плантатора дон Хуан, който стоеше настрана и приказваше с главатаря. Другите не бяха пеони, тъй като бяха, макар и недобре, облечени като военни и въоръжени. Бяхме попаднали в ръцете на новоизпечени гвериляси. Между тях познах и ония пет души, които бях забелязал сутринта в Сан Мигуел.
Но най-много се смаях, когато между мексиканците видях двама с американски мундири.
Навярно те са пленници — помислих си аз.
Но не, те не бяха пленници! Единият от тях грабна запалена главня и се приближи до нас.
— Да видим кой ни е попаднал! — продума той.
— Че тоя е Ланти от моята бригада! — промълви Таплън, като се вгледа в него.
— О-хо! Пък оня е Фогел. Виж ти честния прусак — извиках, като познах и втория войник.
Те бяха същите ония негодници, които бяха нападнали индианците. Като ни познаха, и двамата дезертьори затрепереха от радост.
— Виж ти среща, дявол да го вземе! — с груб смях издума ирландецът Ланти. — Вие ли сте, господин Таплън?
— Вие! — ръмжеше със своя бас немецът над мен и трагически си блещеше очите. — Как, драги ми господине? Вие ли сте? Боже мой! Това е прекрасно!
— Е, господин Таплън — продължаваше да се гаври ирландецът, — ще ни отнемате ли момичетата, ще ни връзвате ли и карате пред себе си като безсловесни овни? Ще ни давате ли още веднъж под съд, за да ни затварят, бият и ни отнемат заплатата. Мисля, че няма да повторите още веднъж, и за да ви докажа това, ще си позволя да залепя на вашата прекрасна физиономия ей тази непрекрасна плесница!
При тия думи дезертьорът с все сила удари своя офицер по лицето.
Очите на Таплън щяха да изскочат из орбитите си. Той цял се разтресе от ярост, но не продума нито дума, като знаеше много добре, че всяка негова дума само ще предизвика ново оскърбление.
Немецът се наведе над мене и зловещо си изблещи очите. Мислех, че и той иска да направи като другаря си, но не — неговото намерение бе съвсем друго, то показваше практичност. Като се огледа предпазливо наоколо си, той сграбчи верижката на часовника ми и я измъкна много майсторски. Изглежда, бе успял да спечели опитност по тия работи. Ланти го забеляза и побърза да направи същото, но не пипаше толкова изкусно.
Гверилясите ни заградиха, като любопитствуваха да видят какво ще стане между дезертьорите и нас, техните офицери, попаднали им в плен.
Като се възползуваха най-напред от нашите часовници и като виждаха, че никой не протестира, Фогел и Ланти преспокойно, без да се стесняват, продължаваха да ни претърсват. Те взеха всичко от джобовете ни, после ни смъкнаха шпорите, сабите и коланите.
Като че ли нямаше вече какво да плячкосват от нас. Но не — имало още нещо, достойно за тяхното внимание.
— Слушай, немчуго! — каза ирландецът. — Ти не си облечен никак по джентълменски. Мундирът ти се е обърнал на дрипа. Защо не се наконтиш с капитанския мундир? Така би изглеждал по-прилично, отколкото в тия кални дрипи.
— Имаш право! — потвърди Фогел. — Благодаря ти, приятелю, дето ме подсети! Никога не би ми дошла на ума такава чудесна мисъл? Ами ти не искаш ли да си смениш дрехите с господин лейтенанта?
— Как да не искам! Нима ти мислиш, че ще забравя себе си?! Не, братко, аз винаги помня добре собствените си интереси? Е, господин Таплън, по-тру-де-те се да ста-не-те!
— Почакай, Ланти! — спря го Фогел, като посочи с глава главатаря? — Трябва по-напред да го питаме, за да не се ядоса. Какъвто и да е той, все пак началник ни е.
— Добре, да идем да го попитаме.
Негодниците отидоха при главатаря и почнаха да му обясняват нещо, като ни сочеха постоянно. Главатарят — висок мъж на средна възраст, със суров изглед, ги изслуша и утвърдително поклати глава. Дезертьорите се поклониха ниско и пак се завтекоха към нас, като търкаха ръце и самодоволно се хилеха.
Започна се преобличането. Най-напред ни разбързаха ръцете и ни смъкнаха панталоните и ботушите. После пак ни вързаха краката и ни надянаха отвратителните и изподрани войнишки шинели, които воняха като леш.
Дори шапките и чорапите ни взеха. Останахме боси и гологлави, докато дезертьорите се изконтиха с нашите дрехи и с грубо кискане се величаеха един други като капитан Фогел и лейтенант Ланти.
Гверилясите им се поклониха ниско и им честитиха „произвеждането“.
Главатарят и дон Хуан дойдоха при нас. От разговора им можеше да се заключи, че първият е бил изпратен от Санта-Ана за разузнаване, че хората, които видяхме в Сан Мигуел, действително са принадлежали към неговия отред и че дон Хуан за отмъщение ни е издал.
После се разясни, че искат да ни закарат в San Andres Chalcomulco, където ще чакат самия Санта-Ана, който отивал в Сан Пуебло.
— Ей, вие, новите! — извика главатарят на Фогел и Ланти. — Я елате тук! Искам да ви пратя на едно място… Я се обърнете!… Добре сте се наконтили… Впрочем изведнъж се познава, че мундирите не са били шити за вас, но няма нищо… Ами де ви са сабите? А! Другарите ви ли са ги пипнали? И тям се пощяло да се понагиздят, но това не влиза в моя план… Ей, момчета! Върнете сабите! Те трябват засега на тия юнаци. После ще ви се върнат; дайте ги по-скоро.
Двамата гвериляси, които бяха взели нашите саби, с неудоволствие ги подадоха на главатаря, който заповяда на дезертьорите да си ги закачат. Той им каза нещо шепнешком, след което те отвързаха по един кон, качиха се и препуснаха към нашия лагер.
Глава XXXIII
ПРЕД УСТАТА НА ПРОПАСТТА
Щом заминаха дезертьорите, нас ни завързаха към гърба на мулетата; целият отред възседна конете и тръгнахме на път.
Времето бе хубаво. Стана съвсем тихо и небето се покри с милиарди звезди, сред които плаваше сребърната луна.
Като премина гората, отредът почна да пресича долината, тук-таме покрита с храсталаци.
На едно място пътят се разклоняваше. Там се спряхме.
— Та не обичате ли да заповядате на гости, капитане? — питаше дон Хуан. — Моята хациенда не е далеч от тука.
— Не мога — отговори главатарят, — трябва да ида при началника, преди да съмне, а у вас ще се разположим и ще закъснея. От опит зная това. Не за първи път сме имали работа с вас. И досега помня как веднъж ме угостихте дотолкова, че цяла неделя после не можах да изпълнявам своите длъжности.
— Ха-ха-ха! Слабичък сте били, капитане!? Тогава добре, няма да настоявам, а ето какво ще направя? На половина миля от тука има една стара изоставена къща. Тя ви се пада на път. Спрете се там да починете, аз скоро ще ви пратя кошница със закуски и няколко бутилки каталан. Вие и хората ще се подкрепите малко и тогава с нови сили ще вървите нататък. Съгласни ли сте?
— На това съм съгласен. Благодаря ви, дон Хуан. Ние наистина не сме яли нищо от тази сутрин и страшно изгладняхме.
— Отлично. Засега довиждане! Моят човек скоро ще ви настигне.
При тия думи плантаторът тръгна надясно, а ние — наляво.
Подир един час стигнахме полусъборена къща, която се намираше в голяма ливада, заградена с храсти.
Снеха ни от мулетата, хвърлиха ни на земята и се заловиха да палят огън. Подир малко дойде изпратеният от дон Хуан човек с грамадна кошница, пълна с разни студени закуски, хляб и вино.
Мислехме, че ще ни оставят гладни, но не ни оставиха: главатарят заповяда на двама свои подчинени да ни нахранят като малки деца — туряха ни в устата късове печено месо и хляб.
