толкова много цениш европейската си кръв, а кръвта на индианеца не смятат за нищо? А тази къща, земята, богатството — не ги ли получихте от майчиното ми племе? Не дадоха ли индианците всичко, което имаха, в замяна на отровата, с която ги снабдяваше баща ми? За буре с уиски даваха по двеста триста бизонски кожи, а този, когото ти наричаш глава на знатен род, за тях не беше нищо друго освен измамен търговец. Ето какво ще ти кажа: всичко тук по право ми принадлежи, защото е от майка ми, и щом проклятието на племето тежи на съвестта ми, ще пия. Джо! Донеси уиски!
Гласът му беше яростен и прокънтя из цялата къща.
Джо и не мислеше да изпълни тази заповед, но след минута по стълбището се дочуха леки стъпки и шум от коприна погали слуха на мъжете. До отворената врата застана нежна девойка.
— Братко, най-сетне си при нас! — извика тя и се хвърли в прегръдките на Макдиармид. Гневът на младежа изведнъж изчезна. Той целуна сестра си и като отстъпи малко, радостно я загледа.
Тя беше слабичка и бяла, с големи черни очи и тъмна като въглен коса. Закръгленото й лице и леко изпъкналите скули — белег на произхода й — я правеха по-млада, отколкото всъщност беше, а блясъкът на зъбите й, едва доловимата матовост на бялата кожа й придаваха смиреност и доброта. Дрехите й, ушити от скъп лионски плат, бяха смесица от последната мода и индианските традиции, а на главата й грееше пъстра копринена кърпа, прикрепена със златист обръч.
— Дъще на утрото — каза младият човек глухо, — всичко е свършено, сестрице. Макдиармид никога няма да поведе белите воини на бой. Те обидиха твоя брат и разбиха надеждите ни за по-добра съдба на индианците. Трябва да напуснем този град. Напразно заменихме някога родния вигвам с тези каменни къщи. Белите и червенокожите никога няма да могат да живеят заедно. Да се върнем в прерията, в истинската ни родина!
Дъщерята на утрото скръсти покорно ръце на гърдите си.
— Ти си вожд на племето ишепета, братко. Дълг за всяка жена е да изпълнява волята на смелия воин. Готова съм.
— А мама? — попита той.
— Чака те в стаята си — отговори тя и тръгна пред него.
Коридорът, както и цялата къща бяха ярко осветени. Те спряха пред затворена врата, откъдето долитаха звуците на еднообразна тиха песен.
— Милата мама! — прошепна Мак. — Тя пее песента на вожда в чест на моето завръщане. Почакай ме тук, сестрице…
И той влезе сам в стаята.
Глава IV
ФОРТ ЛЪКИ
— Уверявам те, приятелю, че военният дух изчезва. Няма да изминат повече от десет години и ние няма да имаме боеспособна армия.
Това песимистично мнение изказа с меланхоличен глас един възрастен дебел офицер със зачервено лице и сиви четинести мустаци.
Целият вид на капитан Адолф Щрикер красноречиво говореше, че той има зад гърба си толкова бойни походи, колкото са и годините на военната му служба. Всичко у него — начинът, по който държеше главата си, пронизващият поглед на малките му сиви очи, скрити под гъстите вежди, лицето му, дори дебелият му къс нос — показваше опитен и патил човек.
Беше облечен в мундир… В Далечния изток офицерите се обличаха немарливо, но и там беше трудно да се види такъв мундир — дотолкова овехтял и протъркан, че беше трудно да се определи от пръв поглед първоначалният му цвят. Вълнена риза без вратовръзка, войнишки панталон, натъпкан в грамадни ботуши, и бяла шапка — това беше цялата униформа на този обикновен капитан.
Той и още неколцина офицери от Лъки бяха образували общество на заклетите ергени и гледаха доста недоброжелателно на чистичките си женени колеги. Ергените предпочитаха да попийват уиски и да димят с късите си лули.
През този ден в компанията на Щрикер бяха доктор Слоукъм, старши хирург на форта, капитан Бурке и още двама-три-ма лейтенанти.
— Имате право, капитане — отвърна докторът. Той беше известен сред войниците с прозвището Татарина, поради недоверието, с което се отнасяше към техните оплаквания. — Армията вече далеч не е онази, която се би през Мексиканската война.
— Все пак — забеляза един от лейтенантите — в какво отношение се е променила армията? Да не би сега да изпълнява по-зле задълженията си? Да не би войниците да са се отучили да се бият?
— Виж какво, драги. Като изкараш трийсет години служба и вземеш участие в петнайсет похода, тогава ще запееш друга песен.
Тези думи произнесе капитанът, като гледаше към доктора, който издаде одобрителен звук.
— Тези млади хора в нищо не се съмняват — прибави капитанът между две подръпвания от лулата си.
Разговорът се прехвърли върху достойнствата на офицерите, произведени от редовете на армията. И понеже тази тема беше неизчерпаема, сигурно препирнята щеше да продължи до обед, ако не я беше прекратил един млад човек в бяла риза и ботуши до коленете, който се втурна във форта като вихрушка, размахвайки над главата си пакет писма и вестници.
— Имам честта да ви приветствам, господа — извика той, — идвам от Сан Антонио с Чарли Колорадо и пощенската чанта… Лейтенант, ето телеграми за командира… Има писмо за тебе, Щрикер. Майоре, връзка вестници… Колет!… Кипсли… и за теб. А сега, господа, какви новини има?
— Преди всичко, скъпи Мегер — отговори докторът, — ще ти призная, че ти се радваме толкова, колкото и на розите през май.
И наистина за една минута видът на салона се промени. Недоволните и раздразнени допреди малко хора, готови да говорят глупости, да се карат с първия, който им се изпречи, станаха неузнаваеми.
Далече от градовете, събрани често против волята си, офицерите от пограничните гарнизони далече на изток съвсем естествено гледаха на света с недоверие и враждебност. От скука те обикновено се събираха в дежурната стая, където срещаха все едни и същи физиономии и започваха нескончаемите препирни и скандали. При подобна ситуация омразите и дуелите не бяха рядкост. Като се прибавеше към всичко това прекалената отдалеченост на Лъки от железопътната линия и съвсем рядката поща, враждебните околности, пълни с индианци и всякакви разбойници, можеше лесно да се разбере приятното оживление, което донесе със себе си кореспондентът с вестниците и писмата.
Но чудно нещо — никой от офицерите не полюбопитства за премеждията на новодошлия по пътя. А Мегер не бързаше да разказва. Той стоеше спокойно и си вееше с широкополата шапка, за да се освежи, усмихваше се и явно се радваше на веселата суетня, която беше създал сред тези хора.
Нищо войнишко нямаше в цялата му фигура, макар на жълтия му кожен колан да висяха чифт пистолети. Лицето му изразяваше смес от независимост, свобода и хладно безстрашие. С един поглед можеше да се разбере, че този човек никога и при никакви обстоятелства не беше се молил за нещо.
Като прочете писмата си, капитан Щрикер се приближи до него.
— Все пак трябва да ни разкажете, Марк, за премеждията си дотук. Как се промъкнахте покрай тези проклети индианци?
— Това не е толкова трудно. Не случайно вече три години съм специален кореспондент, нали? Когато с Чарли решим, че е по-удобно да пътуваме денем, тръгваме през нощта. Това е всичко! Току-що имахме едно малко сблъскване почти пред форта с неколцина червенокожи, но като разбраха с кого си имат работа, избягаха.
— Казват, че кореспондентите са като котките и винаги падат на краката си — обади се и докторът, който явно искаше да се покаже любезен. — Случвало ми се е да препарирам котки, но въпреки приказките, че трудно умирали, те все пак бързо издъхваха под ножа ми… Опасявам се, драги Мегер, че ако ви хванат и ви скалпират, нито аз, нито друг хирург ще успее да ви върне косата.
— Ами! — отвърна с пренебрежение Мегер, като си играеше с камшик.
С големия си нос, с късата си, почти остригана до голо коса, с вечно подвижните си сини очи и лукавата си усмивка той винаги изгледаше така, сякаш се присмивате на някого или на нещо.
