— Досега червенокожите не са стигали до косите ми, пък и ще им бъде трудно да ги снемат — преди да тръгна от Сан Антонио, се остригах като пудел.
— Не се радвай много — отрезви го капитан Бурке. — Разказваха ми, че веднъж, когато индианците хванали пленник с гола глава, започнали да го заливат с вряща вода по корема, за да порасне по-бързо косата му.
Марк Мегер се заля от смях.
— Отлично — каза той, — но такива неща едва ли се случват с истинските кореспонденти. Ние умеем да се справяме с бедите. Що се отнася до мене, готов съм да вляза в лагера на индианците, все едно денем или нощем, и да си отида оттам невредим. Това ми се удаде веднъж и възнамерявам да го повторя.
— Няма ли да пийнете нещо с нас, Марк? Какво ще обичате?
— Не, благодаря. Не пия нищо освен съвсем малко вино в чашата с вода, и то когато обядвам.
— Хайде де, не се занасяй.
В салона влезе лейтенант Пейтън и се обърна към новодошлия:
— Комендантът желае да поговори с вас, господине. Марк Мегер стана и излезе след офицера.
— Сигурно се е случило нещо ново — каза младият офицер, докато вървяха към жилището на коменданта.
— Да — отговори кореспондентът, — моят вестник понаду-ши нещичко и ме изпрати да разузная на самото място. Правителството възнамерява да превземе Червения рог и през тази седмица Дванайсети полк ще бъде изпратен в Дакота.
— Искате ли цигара?
— Не, благодаря, не пуша. От тютюна отслабват очите и се изхабява нервната система, а тази нощ трябва да бъда бодър.
— Нима смятате още тази нощ да напуснете форта въпреки раздвижването на червенокожите?
— Боже мой, но нали затова съм дошъл! Сведенията ми подсказват, че индианците са се разбунтували сериозно. Те масово напускат обиталищата си и отиват на север уж на лов. Както ми се струва, за сборен пункт са си избрали Жълтите скали. Говори се и за един бял, който ги бунтувал. Доколкото подочух, ще имат наскоро голям съвет тук наблизо и смятам да присъствам на него.
Лейтенантът спря от изненада и се вторачи в кореспондента.
— Сериозно ли говорите? В цялата ни армия едва ли има офицер, който да се реши на такова нещо. Самият дявол ли се е вселил в специалните кореспонденти?
— Не, разбира се… — спокойно отговори Мегер. — Работата е в това, че искам първи да се докопам до тази новина. Ако успея да предам на вестника си подробностите от този индиански съвет, той ще увеличи тиража си с няколко хиляди екземпляра, защото другите вестници няма да имат кореспонденти там.
— Това е така наистина — съгласи се капитанът, като същевременно се питаше дали си няма работа с луд човек.
Жилището на коменданта Сейнт Ор беше поотдалечено от другите сгради и представляваше доста кокетна къща. С големия си швейцарски покрив и широкия си балкон тя имаше претенции за оригинална архитектура и значително се отличаваше от постройките на казармите, приземните бараки, павилионите, дори и от офицерските къщички. Тези постройки бяха направени от борови греди. Всичко наоколо блестеше под лъчите на яркото слънце. На върха на високия пилон, забит по средата на широкия плац, се полюшваше леко националният флаг. Това пространство беше оградено от земен вал, по който се разхождаха часовоите, а по-нататък се ширеше безкрайната прерия. Така изглеждаше форт Лъки.
По времето, когато Мегер влезе в укреплението, на първия етаж на къщата с балкона един все още млад човек с решително и енергично лице седеше пред работната си маса. Знаците върху офицерския му мундир издаваха неговото старшинство — това беше самият комендант.
През широкия прозорец срещу масата си той виждаше като на длан целия форт. Стените на стаята бяха окичени с ловни трофеи — глави на бизони и антилопи, рога от скален овен, различни оръжия и портрети. Ако се прибавеше и това, че подът и дори стените бяха покрити с кожи, лесно можеше да се предположи, че домакинът на това жилище, полковник Сейнт Ор, комендантът на форта, беше страстен ловец.
Докато той се занимаваше с всекидневните си записки, госпожа Сейнт Ор седеше до него мълчаливо и плетеше нещо. Беше на около двайсет и седем-двайсет и осем години, с кротко лице, оградено от тъмни коси, вдигнати по испански на висок кок и привързани отзад с черна дантела.
— Ти ми каза наскоро — продума изведнъж тя, — че през седмицата ще имаме гости, но после не спомена нито думица за това.
— Да, мила — каза полковникът, — съдията Брентън и семейството му се канеха да ни дойдат на гости. Поне ми обещаха. Помниш колко добре се отнесоха с мен, когато ме извикаха за комисията в Уест Пойнт. Тогава съвсем сериозно изразиха желание да прекарат една седмица от отпуската си при нас във форта. Мисля, че ще ти бъде приятно да се запознаеш с мис Джулиет Брентън и братовчедка й мис Нети Дашууд…
Той се наведе отново над масата, за да продължи заниманието си, когато на вратата се почука.
— Влезте — вдигна той отново глава.
Появи се капитан Пейтън, адютант на полковника.
— Телеграми, господин полковник, току-що донесени от кореспондента на вестник „Хералд“ господин Мегер.
Комендантът Сейнт Ор веднага разтвори големия плик с държавен печат, а адютантът остана в очакване на заповеди.
— Ще бъда щастлив, ако видя Марк Мегер — каза полковникът, като прочете телеграмата, — защо не си направиш труд, Пейтън, да го доведеш?
Офицерът козирува уставно.
— Една минутка — бързо го спря полковникът, — тази сутрин ми докладва, че дежурният офицер не е присъствал при почистването на конюшните, нали?
— Да, господин полковник.
— Кой е този офицер?
— Капитан Сейнт Ор.
— Разбра ли дали има основателна причина за това?
— Да, господин полковник, оказа се, че не е чул сигнала на тръбата.
— Добре. Предай му да отиде в ареста.
— Той вече е там, господин полковник.
— Прибавям му още осем дни… Още двама такива офицери като брат ми могат да провалят дисциплината в полка.
Капитанът се поклони. Госпожа Сейнт Ор, която следеше с внимание този разговор, се намеси:
— Нима ти още държиш в ареста горкия Джим? — каза тя с умоляващ глас.
Но без да й отговори, комендантът се обърна към адютанта си:
— Нали чу заповедта ми, капитане?
Офицерът се обърна стегнато кръгом и излезе.
Госпожа Сейнт Ор с дълбока въздишка наведе глава над плетивото си.
— Има новини за нас, мила Елси — каза внимателно полковникът, щом останаха сами. — Правителството мисли, както и аз, че индианците се канят да се разбунтуват. Съобщава се за някакъв бял, който се опитвал да ги обедини срещу нас. Скоро тук ще пристигне подкрепление. В нашия форт ще се събере цялата войска.
Госпожа Сейнт Ор не отговори нищо. Тази новина не й беше приятна. Освен това искаше да покаже на мъжа си, че му е сърдита заради брат му.
Мълчанието им се проточи няколко минути. Комендантът се заразхожда из стаята, потънал в мислите си. После се приближи до нея.
— Не ми се сърди, мила Елси. Ще доведа твоя мил Джим на вечеря.
Кроткото лице на госпожа Сейнт Ор светна:
— Зная, че ти не можеш да бъдеш толкова коравосърдечен.
— Ще изляза за малко. Ако дойде господин Мегер, помоли го да ме почака.
Като взе голямата си бяла шапка, полковникът излезе и забързано се отправи към офицерските жилища.
