— Да попитаме мавъра — каза Хари, — той може би знае и вероятно би ги купил.
Круменът се накани да отиде при мавъра и да го попита, но той с решителен тон заповяда на робите да се приготвят и да продължат пътя си. Като посъветва Бо-Музем да се пази от хората на Мохамед, мавърът застана начело на кервана и всички потеглиха към Мохадор.
Пътят им водеше през хълмиста област, където пътуването беше свързано с големи опасности. Нашите моряци отново виждаха своята фрегата-надежда с разперени платна.
По време на една почивка круменът намери голям скорпион, сврян под голям камък. Той изкопа трапчинка в пясъка и хвърли в нея насекомото. След това намери още десетина, които сложи при първия, в същата трапчинка, после започна да ги дразни с пръчка. Разсърдените скорпиони захванаха смъртна схватка помежду си, на която моряците гледаха със същото любопитство, както и на битката между арабите преди това.
Всеки от скорпионите се мъчеше да сграбчи другия с клещите си и да го умъртви с отровното си жило. Последният скорпион беше убит от крумена.
Когато Хари го смъмра за тази безполезна жестокост, африканецът отговори, че всеки добър човек трябва да унищожава вредните скорпиони.
Следобеда керванът стигна до местността, наречена „Еврейски скок“. Това бе много тясна пътека по склона на висока скала, чиито основи се миеха от морските вълни. Тази пътека бе дълга повече от километър, а на ширина бе около метър. Отдясно се издигаше скалиста стена, а отляво бучеше морето. Моряците едва сдържаха сълзите си! Гълтаха жадно соления бриз.
Ако някой се извърнеше и паднеше долу, щеше да загине безусловно във вълните на буйното море.
Не се виждаше нито дръвце, нито храст, за които би могъл да се залови един падащ оттук човек.
Круменът познаваше този път. Той каза на спътниците си, че никой не се решава да мине по него в дъждовно време. Тази пътека била една от най-опасните и ако все пак я използвали често, то било, защото намалявала пътя през планината с цели седем мили. Наричали я „Еврейски скок“, защото маврите, когато се срещнели тук с евреи, обикновено ги хвърляли в морето.
Преди да тръгне по този опасен път, Райс Мурад каза, че никой не идвал срещу него от другата страна. Все пак, за да се увери, той извика няколко пъти с висок глас и като не чу някакъв отговор, заповяда на отряда си да го последва. За всеки случай сметна за необходимо да посъветва робите да се доверят повече на конете. Двама души вървяха напред с предпазна цел.
Не бяха стигнали още до половината на пътя, когато конят на Хари се уплаши от нещо. Той беше много млад и непривикнал на планинските пътища. Веднага спря.
На друго място Хари би го принудил да върви, но тук беше немислимо. Оставаше му единствена възможност за спасение — незабавно да слезе от коня… Но уплашеното животно се дръпна назад.
Младият англичанин остана зад другарите си, а след него яздеше един мавър. Последният се уплаши да не блъсне коня на Хари в пропастта и по тази причина само удари упоритото животно с надеждата, че ще го накара да тръгне напред. Конят обаче се изправи на задните си крака и падането му в бездната беше почти неизбежно. Тогава Хари го улови за ушите и след отчаяно усилие се преметна през главата му и скочи на земята.
Нещастният кон, оставен на собствената си участ, полетя към морето и тялото му с глух шум изплющя във водата.
Като преминаха този опасен път, спътниците му похвалиха Хари за неговата ловкост и хладнокръвие. Но той мълчете.
Неговата душа беше пълна с признателност към Бога, който му бе спасил живота, и не обръщаше особено внимание на хвалебствените думи… Той вярваше, че Бог ще го възнагради и с една фрегата, на която да бъде капитан…
Глава двадесет и шеста
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
На другия ден Райс Мурад стигна с всичките си хора в Мохадор, но понеже вече беше много късно, стражата не го пусна да влезе в града.
Хари, Колин и Бил не спаха през цялата нощ. Те бяха почти уверени, че утре най-сетне ще бъдат изцяло свободни.
Моряците станаха още в зори и нетърпеливо очакваха да узнаят своята съдба, но мавърът, като знаеше, че сега не може да свърши никаква работа, до четири часа следобед не ям позволи да отидат в града. В страшно вълнение робите зачакаха този момент. Най-после Райс Мурад ги повика и тръгнаха заедно към градските врати, от които младите роби не снемаха очите си през цялата сутрин.
Като изминаха няколко улици, видяха постройка, над която се развяваше флаг. Сърцата им се разтупаха силно, като зърнаха ясно знамето на Англия! Бяха дошли до жилището на консула. Райс Мурад вървеше смело напред, а робите му го следваха. Като минаваха през двора, те видяха да тичат след тях самите скъпи техни приятели Терънс и Джим!
След това към тях се приближи един европеец, който стисна ръцете на Хари и Колин и ги поздрави сърдечно с благополучното им пристигане. Терънс и Джим бяха продадени на консула от Мохамед, който беше обещал да откупи и другите трима роби, и да ги доведе в Мохадор.
Консулът веднага заплати на Райс Мурад определената сума за Хари, Колин и Бил, като каза, че няма право да изразходва държавни пари, за да откупи и крумена, тъй като той не е английски поданик.
Като чу тези думи, бедният негър изпадна в пълно отчаяние.
Неговите другари по нещастие не можеха да останат равнодушни зрители на нещастието му и решиха да направят всичко възможно, за да го освободят. Роднините им бяха заможни и те се надяваха някой английски търговец в Мохадор да им заеме нужната сума.
Не се излъгаха. Още на другия ден круменът бе откупен и освободен.
Консулът разказа случката с младите роби на няколко чуждестранни търговци, които веднага събраха помежду си необходимата сума и я дадоха на Райс Мурад.
След това моряците се снабдиха с всичките необходими неща и излязоха на пристана с надеждата да зърнат английски кораб, за да отплават за отечеството си.
След няколко дни високите мачти на една фрегата, върху която се развяваше британското знаме, хвърлиха сянка върху водите на залива. Младите моряци се качиха в лодка и поеха към тях. Бяха радостно приети в офицерската каюта и в нея в чест на освобождението им звънтяха дълго и щастливо чашите. А Бил, брат му Джим и круменът се настаниха удобно на палубата на фрегатата.
Всичките наши герои след време се отличиха в службата си и заеха видни командни длъжности. И когато се случеше да се съберат в приятна компания, не пропускаха да си спомнят времето, когато бяха на така необикновеното си скиталчество из пясъците на Сахара.
Информация за текста
© 1991 Д. Дабков, превод от английски
Thomas Mayne Reid
The Boy Slaves, 1865
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2008
Публикация:
Майн Рид. Младите роби
Редактор: Иван Вълов
Илюстрация на корицата: Емилиян Станкев
Художник редактор: Лили Басарева
Коректор стилист: Мария Бозева
Графично оформление: Стефан Узунов
