понякога се явяваше на лицето му.
Само едно обстоятелство го огорчаваше дълбоко това бе неговият дървен крак; щом го погледнеше, в очите му се явяваше болезнено страдание Колко често проклинаше той принц Жоанвил, защото се лиши от крака си, когато защитаваше Вера Крус от французите. Понякога Санта Ана трябваше да бъде благодарен на принца, тъй като дървеният крак увеличаваше популярността му и той го използваше често, за да спечели отново милостта на народа.
Но с какъв печален вид го гледаше сега! Макар да му бе полезен в политиката, то за това, което жадуваше сега, едва ли можеше да му донесе полза. Може ли една жена като графиня Исабела да обикне човек с дървен крак! Обаче диктаторът не губеше надежда, като разчиташе ако не на своята външност, то на своето положение. Санта Ана съумя да отстрани опасността от съперничество, като затвори човека, който се ползваше с благосклонността на графинята. С много труд той най-сетне го залови, като го обвини в кражба и разбойничество. Като прекара известно време в размисъл и допуши цигарата, Санта Ана изведнъж тържествуващо се засмя. Тази усмивка бе плод на съзнанието му за неоспорима власт над омразния съперник. Какво не би дал сега, за да упражни своята власт и върху графинята.
Скоро диктаторът бе изтръгнат от мислите си от почукване на вратата.
Отново се появи адютантът и му подаде едновременно две визитни картички. Щом ги видя, лицето на Санта Ана се промени. Като прочете имената на посетителките, диктаторът се смути. Адютантът никога не го бе виждал така развълнуван, защото бързаше да приеме посетителките.
— Поканете ги! — заповяда той, но като размисли, каза на адютанта да покани дамите първо в приемната, докато му позвъни. Ако се съди по лицето на младия офицер, той бе твърде доволен от разпореждането да прави компания известно време на дамите, които му се видяха очарователни; едната от тях бе Луиса Валверде, а другата — Исабела Алмонте.
След като адютантът излезе, Санта Ана отиде при голямото стенно огледало и се огледа; засука мустаците, като вдигна върховете им нагоре, прекара ръка по косата си, оправи украсения със злато мундир и отново седна на креслото; той приемаше всички седнал, дори дамите.
Като знаеше, че дървеният крак разваля общото впечатление, предпочиташе това положение, което му позволяваше да скрива своя недостатък. Като натисна звънеца, той зае поза, пълна с достойнство и величие. Адютантът отвори вратата пред младите жени.
Те влязоха смутени и развълнувани.
— Моля, седнете — каза любезно диктаторът. — Какъв рядък случай — графиня Алмонте прави чест на двореца със своето присъствие! Що се отнася до сеньорита Валверде, ако нямах официална връзка с баща й, бих имал честта още по-рядко да я виждам!
Като говореше, той им посочи с ръка креслата. Дамите седнаха, все още развълнувани и леко треперещи.
Смущаваше ги не присъствието на диктатора, а целта на тяхното идване. Подозираше ли Санта Ана нещо или не, те не можеха да разберат, защото лицето му остана мрачно и загадъчно. След като ги приветства сърдечно, той млъкна, чакайки някоя от посетителките да заговори. Графинята се реши първа.
— Ваше превъзходителство — каза тя с престорено смирение, — ние дойдохме да ви помолим за една милост.
При тези думи мрачното лице на Санта Ана засия. Исабела Алмонте го молеше за милост. Какво по- хубаво от това? Макар и с голямо усилие, диктаторът едва скриваше своята радост, когато отговаряше на графинята.
— Ако тази милост зависи от мен, нито графиня Алмонте, нита Луиса Валверде могат да се плашат от отказ. Кажете открито за какво се отнася.
Графинята, все още не се решаваше, да поясни. Още повече че Санта Ана е бил молен вече тази сутрин и макар да не бе отказал окончателно, надеждата бе малка. Читателят навярно не е забравил, че и дон Игнасио бе идвал при диктатора да го моли за помилването на Флоранс Керней и Руперто Ривас. Посетителките знаеха това, защото министърът се застъпи по тяхно настояване и молба. Само безнадеждността ги застави да се отнесат лично към диктатора по същия въпрос.
Неочакваната намеса на графинята не се изплъзна от вниманието му. Той бе твърде доволен, че му се отвори случай да въздействува върху жената, която го интересуваше.
— За съжаление трябва да ви кажа, че всичко това крайно ме огорчава — започна диктаторът с печален глас, след като узна, че двете жени, които ухажваше, открито проявиха своето разположение към други.
— Защо, Ваше превъзходителство? — попита графинята настойчиво. — По каква причина вие отказвате свободата на хора, които не са извършили никакво престъпление и са затворени за вина, която ваша светлост тъй лесно може да прости?
Никога Исабела не е била по-хубава, както в тая минута. Лицето й заруменя, очите й искряха от негодувание, сега тя се бе изправила в цял ръст, висока, горда — олицетворение на гняв и презрение. Тя инстинктивно разбра, че всички молби са напразни. Вече нямаше съмнения относно чувствата, които тя храни към Руперто Ривас. И Санта Ана отвърна с хладен цинизъм.
— Това ваше мнение нищо не доказва. Човекът, за когото се застъпвате, трябва сам да докаже своята невинност; същото мога да кажа и за затворника, който интересува вас — добави той, като се обърна към Луиса Валверде.
Девойките нищо не отговориха, понеже разбраха, че всички техни усилия са напразни. Дъщерята на дон Игнасио вървеше напред; тъкмо това желаеше Санта Ана.
Забравил за своя дървен крак, той изведнъж скочи от креслото, закуца след посетителките и успя да прошепне на Исабела Алмонте:
— Ако графинята пожелае да дойде сама, молбата й ще има по-голям шанс за успех!
Графинята прекоси залата, вдигнала презрително глава, сякаш не чу неговите думи. Тя прекрасно разбра скрития смисъл и страшно негодувание се изписа в огнения й поглед.
XII
— Животът на моя беден Руперто е в опасност. В това съм уверена и може би аз ще стана причина за неговата смърт!
Графинята произнесе тези думи, като че не бе на себе си, докато пътуваха с Луиса обратно към къщи.
Може би приятелката й не би чула тези слова, ако не отговаряха напълно и на нейната тревога, защото и тя мислеше за опасността, която заплашва скъпия за нея човек. И с ужас се питаше: не е ли тя виновна затова?
— Вие се страхувате, че ще станете причина за неговата смърт? — извика Луиса Валверде. — Да, струва ми се, че ви разбирам…
— Да не говорим повече, това е твърде ужасно, По-късно ще узнаете всичко. Сега трябва, без да губим време, да се заловим на работа, като използваме всички наши сили. Боже, помогни ни!
Не по-малко загрижена и тъжна от графинята, Луиса се задоволи да повтори възклицанието на своята приятелка:
— Боже, помогни ни!
Известно време двете мълчаха, потънали в своите мисли; сетне графинята отново забеляза:
— Колко съжалявам, amiga mia, че не сте способна на хитрост!
— Света Дево — извика приятелката й, изненадана от странната забележка, — но защо?
— Дойде ми една идея, с която ще можем да постигнем нещо, но ако и вие ме подкрепите.
— О, Исабела, какво не бих направила, за да спася Керней!
— Вашата помощ ми е необходима да освободим Руперто, а не Керней. За последния аз ще се погрижа сама.
Удивлението на дъщерята на дон Игнасио все повече се усилваше. Какво искаше графинята от нея? Най-сетне тя се реши да попита:
— Каква роля ми определяте?
