Майн Рид
Борци за свобода
I
Един млад човек, който крачеше по крайбрежната улица на Ню Орлеънс случайно се спря пред обява, на която с едър шрифт бе напечатано следното: „Към патриотите и приятелите на свободата.“ Следваше текстът на прокламацията, а след няколко вдъхновени израза — повикът към всички патриоти и приятели на свободата за въстание против мексиканския тиранин Санта Ана и неговите сподвижници.
— Ще ида! — извика младият човек, след като прочете обявата. Тя известяваше и за митинга, определен за същата вечер в едно кафене на Пойдраската улица Младият човек, запомнил адреса, се готвеше да тръгне, когато изведнъж насреща му застана исполин, обут с ботуши от крокодилска кожа.
— И така, вие сте решили да вървите? — попита гигантът.
— Какво ви влиза в работа? — грубо го прекъсна младият човек.
— Това ме интересува много повече, отколкото предполагате — отвърна великанът, като продължаваше да му препречва пътя, — защото обявата е поставена от мене.
— Значи вие сте разлепвач на обяви? — попита с усмивка младият човек.
Великанът отвърна със силен смях, напомнящ конско цвилене.
— Разлепвач на обяви — издума той най-сетне, — не е лошо казано! Ха-ха-ха! Във всеки случай харесва ми тази откровеност.
— Кажете, моля ви, кой сте вие?
— Чували ли сте някога за Крис Рок?
— Как! Крис Рок от Тексас? Същият, който във Фанинг…
— Бе смъртно ранен, което не му пречи да се чувства прекрасно — забеляза Крис Рок, като прекъсна своя събеседник.
— Този, който по някакво чудо се спаси в Голиатската битка?
— Същият, млади човече! И щом толкова добре ви е известно моето минало, тогава няма защо да ви уверявам, че не съм разлепвач на обяви. Като чух как извикахте „ще ида“, помислих си, че всякакви церемонии са излишни между хора, които, надявам се, скоро ще станат приятели. Ще дойдете ли тази вечер в кафенето?
— Да, с готовност ще го сторя.
— Аз също и ако погледнете нагоре, лесно ще ме намерите в тълпата, тъй като едва ли ще бъда по- нисък от другите — прибави той с тон, който подсказваше колко се гордее със своя висок ръст. — Потърсете Крис Рок, а като го намерите, знайте, че може да ви бъде полезен!
— Непременно ще го направя — отговори младежът, въодушевен от запознанството.
На тръгване великанът му подаде ръката си, която по размери напомняше лопата, и добави, като внимателно го изгледа, неочаквано поразен от някаква мисъл:
— Не сте ли били на военна служба?
— Само учех във военно училище, нищо повече.
— Къде? В Съединените щати?
— Не, аз съм роден от другата страна на Атлантическия океан.
— О, англичанин! Впрочем за Тексас това е без значение, там се срещат хора от различни страни на света. И така, вие сте англичанин?
— Не! — бързо отвърна чужденецът с лека иронична усмивка. — Аз съм ирландец, и то от тия, които не крият това.
— Толкова по-добре! Значи сте се възпитавали във Военното училище. Бихте ли могли да обучавате хора?
— Да.
— Дявол да ме вземе, ако вие не сте човекът, който ни трябва! Не бихте ли се съгласили да станете наш офицер? Струва ми се, че сте подходящ за това.
— О, да, съгласен съм, но като чужденец имам малък шанс да бъда избран. Вие търсите офицери, нали?
— Да, още тази вечер ще проведем избори. Запомнете, млади човече, вие определено ми харесвате и аз съм уверен, че притежавате големи способности. Чуйте, има един кандидат за капитан, той е полуиспанец-полуфранцузин, креол от Ню Орлеънс. На мнозина от нас, особено на по-старите тексасци, ни се струва, че той не е подходящ, макар и да е добил популярност тук. Мнозина предполагат, че е бил на военна служба, но в неговите разбирания има нещо, което не ми вдъхва доверие. Не само аз съм на това мнение. Ако се явите в определеното време и произнесете една подходяща реч… Умеете ли да говорите?
— Да, мога да кажа няколко думи.
— Прекрасно, аз също ще ви подкрепя, след което ще предложа да изберат вас за капитан; откъде да знам, може би ще получим необходимите ни гласове. Ще се опитате, нали?
— Ще пробвам — отвърна ирландецът с вид, който ясно говореше, че предложението му допада, — но защо не издигнете вашата кандидатура? Вие вече сте служили и вярвам, ще бъдете превъзходен офицер.
— Аз кандидат за офицер?! Наистина, достатъчно съм висок и грозен, но такива претенции нямам. В Тексас ние не можем да се наречем истински войници, ето защо мексиканците ни превъзхождат. Бихме могли да се състезаваме с тях само ако вие приемете да дойдете с нас. Съгласен сте, нали?
— Да.
— Значи решено — каза тексасецът, като стискаше ръката на младия човек с почти меча сила — до залез слънце има още шест часа. Съветвам ви да си приготвите речта и аз от своя страна ще се срещна с някои приятели, за да подготвя вашия успех.
Великанът направи няколко крачки, но изведнъж се спря и извика:
— Чакайте!
— Какво има? — попита младият ирландец.
— Сигурно Крис Рок е един от най-разсеяните хора в Ню Орлеънс. Помислете, аз ще предлагам вашата кандидатура, без да знам името ви. Как се казвате?
— Керней. Флоранс Керней.
— Флоранс ли? Та това е женско име.
— Да, но в Ирландия е много разпространено.
— Интересно! Впрочем това няма никакво значение. Съветвам ви да дойдете по-рано на събранието, за да поговорим с другарите, това ще е полезно. А ако имате и десетина долара, за да почерпите хората, и това ще е от значение.
Тексасецът се оттегли, като остави Керней свободно да обмисли съветите, дадени му с такава готовност и желание.
Ще обясним на читателя кой бе Флоранс Керней и защо беше в Америка.
Половин година преди описаната среща той дошъл в Ню Орлеънс с един търговски кораб, превозващ памучна прежда.
Дворянин по произход, възпитан във военно училище, Флоранс предприе пътуване към новия свят, за да завърши своето образование. Мисълта да посети една страна, която малко бе изследвана от европейските туристи, му бе внушена от чичо му, който бе пътувал много.
Флоранс Керней прочете няколко пъти историята на Мексико от Фернан Кортес и описанието на тая живописна страна му направи силно впечатление. От тогава той постоянно мечтаеше да види страната Анахуак и нейната древна столица Теночтиланд. След свършване на училището тази мечта се превърна в постоянна мисъл, а по-късно в твърдо решение. Това намерение бе на път да се реализира, когато ние се срещнахме с Флоранс Керней в Ню Орлеънс.
Той възнамеряваше да отпътува с кораб към някое от мексиканските пристанища Темпико или Вера Крус Но защо се бавеше да напусне Ню Орлеънс? Причината, която го задържаше все още на брега, беше една красавица, в която той се бе влюбил до лудост Имаше и друго, което спираше неговото пътуване — той не знаеше испански език. Флоранс искаше да го изучи преди тръгването си, а в Ню Орлеънс най-лесно можеше да се намери учител. Този, към когото младежът се обърна с такава молба, се наричаше Игнасио
