видите, вие скоро ще забравите…
Сърцето на Керней затупа по-силно. Той чакаше да чуе: „Луиса Валверде.“ Но вместо това тя завърши фразата с думите „нас, бедните изгнаници“. И все пак в гласа й имаше нещо, което дълбоко трогна Керней.
Ако сега той не бе обичан, това не значеше, че никога няма да бъде обичан.
От тогава той се отдаде на сладостни мечти и надежди, които изведнъж изчезнаха, щом завари Луиса да слуша нашепванията на Карлос Сантандер. Това бе достатъчно, за да изчезне и последната искрица надежда от сърцето на Керней и да поеме риска на неизвестното. Ето същинската причина, поради която той отиде при доброволците и стана техен началник.
Младият ирландец, все още силно огорчен, направи няколко крачки, спря се и си каза:
„Дали ще я видя пак или не? Но защо не? Ако тя е изгубена за мен, аз нищо не бих рискувал, ако пожелая още веднъж да се насладя на нейното присъствие. Както и да е, от това няма да стана по- нещастен. Може би моето ново положение ще и направи впечатление. Нужно ли е да й кажа, че се готвя да унищожа с огън и меч Мексико? Ако тя обича своята родина, моето намерение ще я ужаси и нейната тъга ще бъде моето отмъщение.“ Трябва да признаем, че това бяха много странни мисли за един влюбен, който отива да се види със своята любима, но ако преценим по-внимателно казаното, всичко ще ни се види естествено и Флоранс, без да се колебае повече, тръгна към дома на дон Игнасио Валверде.
Дон Игнасио Валверде живееше в малка къща на улица „Касакалво“. Това бе дървена постройка във франко-креолски стил, едноетажна, с ниска веранда. Дон Игнасио бе единствен обитател в тоя дом. Той имаше само една прислужница, млада мексиканка със смесена кръв. Средствата на дон Игнасио не му позволяваха разточителство. Гостната стая не бе голяма, но добре мебелирана. Книгите, арфата и китарата подчертаваха изтънчения вкус на домакина. Луиса Валверде артистично владееше и двата инструмента, които бяха много популярни в нейната родина.
Същата вечер, когато се проведе изборът на офицери, дон Игнасио, останал сам с дъщеря си, я помоли да му изпее нещо с акомпанимент на арфа. Обаче мислите на мексиканската сеньорита бяха далеч от музиката; щом свърши песента, тя напусна гостната и излезе на верандата. Скрита зад една завеса от погледите на минувачите, Луиса като че ли очакваше някого. Тъй като тя знаеше, че баща й бе поканил Флоранс на вечеря, можеше да се предполага, че именно него чака.
Ако това бе наистина така, то какво ли е било нейното разочарование, когато видя, че към дома се приближава съвсем друг човек! Позвъни се и Пепита, слугинята, отиде да отвори вратата. След това се чуха стъпки по стълбата, която водеше за верандата. Младото момиче се върна в гостната. Тази вечер бе особено топла и задушна и вратата бе открехната, за да бъде по-прохладно. Недоволство, дори тъга се изписа по лицето на Луиса Валверде, когато на лунната светлина тя позна Карлос Сантандер.
— Влезте, дон Карлос — каза дон Игнасио, като видя посетителя през прозореца. След минута креолът влезе в гостната и Пепита му поднесе стол. — Ние не очаквахме да дойдете днес.
Макар и привидно любезен, в гласа на дон Игнасио се долавяше неискреност. Ясно бе, че тази вечер Сантандер се появи не навреме. Студеният прием на Луиса изразяваше досада. Вместо усмивка младото момиче сви вежди и така сурово го изгледа, че не оставаше никакво съмнение относно нейните недоброжелателни чувства. Явно бе, че не него очакваше, когато се криеше зад завесата.
И действително идването на Сантандер бе неприятно за домакините. Двамата, макар и по различни причини, не желаеха той да се срещне в дома им с очаквания от тях гост.
Дали Сантандер почувствува хладния прием? Дон Карлос Сантандер обладаваше не само красота, но и рядък ум. Външното спокойствие и прикритостта бяха неговите характерни черти.
При все това в този момент той не успяваше да се овладее. Бе неспокоен, раздразнителен, очите му страшно блестяха, като че креолът още се намираше под впечатлението на преживения неуспех.
Дон Игнасио долови това, но не каза нищо.
Личеше, че гостът има някакво тайнствено влияние върху домакина и го държи под своята власт. Наистина беше така. Сантандер, макар и роден в Ню Орлеънс, имаше мексикански произход и се смяташе гражданин на страната на своите прадеди. Само неговите близки другари знаеха, че се ползва с особеното доверие на мексиканския диктатор. Дон Игнасио бе намислил да използва тази връзка. Неведнъж Сантандер подканяше дон Игнасио да се върне в родината и да освободи конфискуваните си имоти.
Изгоненият патриот, изнемогващ от дълго чакане, почти бе готов да се съгласи, докато в друго време това предложение би му се видяло унизително.
За да уговори условията, дон Игнасио даде знак на дъщеря си да излезе. Тя побърза да изпълни желанието на баща си, зарадвана, че ще може отново да остане сама на балкона.
Работата се отнасяше до сключване на договор, който да осигури връщане на имотите на дон Игнасио и отменяне постановлението за неговото изгнание.
Ръката на Луиса Валверде, обещана на Сантандер, бе цената на тази сделка. Креолът само определи условията.
Влюбен до полуда в Луиса, в същото време той не се заблуждаваше относно нейните чувства. Не се надяваше да завладее сърцето й, но искаше да получи ръката й.
Обаче съдбата бе решила нещата да не се уредят тази вечер. Докато преговаряха, те чуха стъпки — някой се изкачваше към верандата. След това се разнесе гласът на Луиса, която поздравяваше учтиво. Дон Игнасио бе по-скоро смутен, отколкото изненадан. Той прекрасно знаеше кой е дошъл. Сантандер долови тихи думи от верандата, не можа да се сдържи на мястото си, скочи и извика:
— Дявол да го вземе! Това е онова куче — ирландецът.
— По-тихо! — каза дон Игнасио. — Сеньор дон Флоранс може да ви чуе.
— И аз това искам — възрази Сантандер.
За да няма съмнение, той повтори фразата на английски. Отвън отекна кратко, но енергично възклицание на засегнат човек. След това последваха умолителни думи на жена. През прозореца можеше да се види раздразненото лице на Керней, а до него — Луиса, бледа, трепереща, молеща го да се успокои. Керней, без да мисли много, с един скок се озова в гостната. Лицето на мексиканеца изразяваше страх, лицето на креола — силна възбуда, а на Керней — оскърбено негодувание.
Измина минута в тягостна тишина. Като затишие пред буря. След това с глас, пълен с достойнство, младият ирландец поиска извинение от дон Игнасио за своето неуместно нахлуване в гостната.
— Не трябва да се извинявате — отвърна дон Игнасио, — вие дойдохте по моя молба, сеньор дон Флоранс, и вашето присъствие прави чест на моя скромен дом.
— Благодаря ви, дон Игнасио Валверде — отговори младият ирландец. — А сега, милостиви господине — продължи той, като се обърна към Сантандер със строг поглед, — ваш ред е да се извините.
— За какво? — попита Сантандер, като се преструваше, че не разбира.
— Затова, че си позволихте непристойни изрази! След което той прибави:
— Аз искам да си вземете думите назад!
— Никога! Не съм свикнал да давам и да вземам.
Сантандер скочи към ирландеца и го заплю.
Керней силно разгневен, улови револвера си, но като се обърна и видя изплашеното лице на Луиса, направи усилие над себе си и каза спокойно на Сантандер:
— Вашата визитна картичка господине!
— Вземате! — изсъска креолът, като я хвърли на масата. След това си взе шапката, поклони се учтиво на дон Игнасио, погледна Луиса и излезе.
Макар унижен и победен, той постигна своята отдавна бленувана цел. Ще се дуелира с Керней, като сам избере оръжието. Сантандер вярваше в своята победа. Без тая увереност той никога не би се решил на това, защото, макар и самохвалко, бе страхлив.
IV
Ню Орлеънс още почиваше в гъста мъгла, когато по улицата на едно от предградията, водещо към Поншартренското езеро, се движеше кола, впрегната с чифт коне. В нея имаше четирима пътници — двама на капрата и двама вътре. Един от тях бе капитан Флоранс Керней, а другият поручик Франсис Критенден, и двамата назначени за офицери само преди няколко дни. Те отиваха към Поншартренското езеро, където бе
