И докато не стане нещо голямо и корабът майка не кацне на ливадката пред Белия дом, на онези, които подозират, че правителствата знаят цялата истина, и разпространяват на едро сред публиката тези подозрения, ще продължават да им лепят етикета „параноични теоретици на конспирацията“.
Чичо ми Джон обаче наистина ми разказа една история за съдържанието на папка 23. Тя е толкова фантастична, че ако ви я разкажа, това би хвърлило съмнения върху разума на чичо Джон и поради това ще постави под въпрос неговата надеждност във връзка с всичко гореспоменато. Но историята е страхотна, така че нямам никакви колебания да ви я разкажа тук.
На изкушението да я разкрася е много трудно да се устои, но аз съм го направил, като само съм добавил свой собствен финал, ясно обозначен, та да избегнем всякакво объркване. Съветваме нервно разстроените или склонните към нощни ужаси да прескочат този финал и да минат направо към следващата глава, която цялата е за Ръсел и затова е доста безопасна.
За да изясним обстановката, годината е 1960 и чичо Джон наскоро се е преместил в Брентфорд, за да служи като полицай в отряда, по онова време помещаващ се в стария полицейски участък, сега сринат, на Кю роуд близо до „Червеният лъв“. Чичо Джон идваше от Шропшър и предната година се бе оженил за леля Мери, сестрата на баща ми.
Настаниха се в един от новите полицейски апартаменти точно до Нортфийлд авеню. Те бяха напълно мебелирани и навремето ходехме там в неделя на обяд и излизахме в парка „Ламас“ с кучето на чичо Джон — Франки11.
Историята започва през лятото на същата година, когато обикновено послушното на закона брентфордско гражданство необяснимо бе залято от минивълна от престъпления. Почна се от дреболии, но после престъпленията започнаха все повече да се разрастват. Привидно нямащи никаква връзка помежду си, те се разгърнаха в широк спектър и бяха толкова безочливи, че скоро хвърлиха брентфордските полицаи в нещо като вълнение.
Първите сведения включваха кражби на бутилките мляко пред вратите и така се продължи седмици наред. Виновникът бе мярнат на няколко пъти и бе описван като нисък и набит рижав младеж в сива ученическа униформа. Като погледнеш, доста проста работа. Чичо Джон бе изпратен в местното основно училище да огледа учениците. Не бил открит никакъв нисък и набит рижав младеж. Вероятно бе изкръшкал от училище. Нито един от кръшкачите не отговаряше на описанието и в малко градче като Брентфорд, където всички добре се знаеха, хората започнаха да се чешат по главите и да обвиняват циганите.
Следващите престъпления бяха свързани с кражби по магазините. Млада руса жена в „модерно“ розово сако влязла в магазин за дамско облекло на главната, грабнала наръч летни рокли и си плюла на петите. По-късно през деня повторила представлението и свила от „Кейс електрикъл“ един тостер, известно количество шоколади от магазин за тютюн и един джолан от касапницата на Бартлет.
Последва и още.
Висок мършав мъж с черни бакенбарди и път по средата прибрал съдържанието на един касов апарат в „Червеният лъв“, когато собственикът не гледал. А „Червеният лъв“ беше кажи-речи врата до врата с полицейския участък.
Полицаите от Брентфорд никак не бяха доволни.
Престъпленията продължиха — по определен образец. Някакъв непознат с биеща на очи външност се появяваше отникъде, извършваше поредица от престъпления — всичките за един ден, а после изчезваше и никой никога повече не го виждаше.
Очите на брентфордските полицаи се обърнаха към Ийлинг. Очевидно тези престъпници „не бяха тукашни“ и бяха обитатели на новия жилищен комплекс на една миля нагоре по шосето. Минувачи с лоши намерения. Пратиха чичо Джон да си поприказва с момчетата от ченгеджийницата в южен Ийлинг.
Никаква радост. Описанията не съвпадаха с външността на никой известен нарушител. А Ийлинг беше малко градче и там всеки познаваше всекиго. Пък и народът си приказваше с полицаите и никой нищичко не знаеше.
Странна работа.
А престъпленията продължаваха.
Някакъв тип, напомнящ на Дядо Коледа, с голямо-преголямо шкембе и дълга бяла брада нахълтал в брентфордската поща с пистолет. С пистолет! През хиляда деветстотин и шейсета! Този път брентфордските момчета в синьо много се разстроиха.
И сега на сцената се появява една определена личност. Изпратена от Скотланд ярд.
В това няма нищо чудно. Въоръжено престъпление. Обрана поща. В подобни ситуации човек се обажда в Скотланд ярд.
Типът от Ярд бе известен само като Капитана, макар че, доколкото знаеше чичо Джон и доколкото аз можах да проверя, в полицейските сили няма такъв чин като капитан. Още по-странно — типът от Ярд, макар и да изслушваше всички докладвани престъпления, сякаш се интересуваше от съдържанието на Папка 23 повече от всичко друго. Той пое папката под свое собствено попечителство, разпорежда се час-два в канцеларията на полицейския началник и се върна в приемната. И до днес чичо Джон си спомня думите му:
— Из вашия град се вихри един от ония. С това трябва да се справите дискретно.
По онова време „от ония“, общо взето, означавало хомосексуалист.
Тогава на чичо Джон му било време да си ходи и той си тръгнал. И когато на другия ден пак дошъл, в полицейския участък ставали маса странни неща. Някакви типове в костюми от туид сновяли из приемната заедно с няколко войничета. Отрядниците били въоръжени с пушки „Ремингтън“. Чичо Джон бе участвал във войната и каза, че не разпознал отличителните знаци на войничетата. Всъщност дори си направил труда да посети библиотеката „Уолпол“ и да ги провери. Знаците не били на никой от изредените полкове.
Освен това пред полицейския участък били паркирани няколко официални на вид коли и чичо Джон се кълне, че в една от тях седял министър от кабинета, много известен по онова време.
Чичо Джон си имал съвсем оправдана причина да се зачуди какво става. Затова попитал и му казали с далеч не неуверен тон да си гледа работата и да прави точ в точ каквото му казват. И после го въоръжили с пистолет.
Относно случилото се по-нататък съществува известна неяснота. Имало много разкарване насам-натам с полицейски коли, а него го сложили в края на една алея и му наредили да стреля по всеки, който тича по нея и не е полицай. Това донякъде разтревожило чичо Джон и макар че бил застрелял един германски офицер в барака за сечива някъде край Рейн през 1944 г., въобще не бил навит да гърми по някого, който би могъл да се окаже невинен зяпач. Дори зяпачът всъщност в този момент да тича.
Следващото, което чичо Джон си спомня що-годе с подробности, е един заподозрян. Заподозреният, когото довели в полицейския участък. И фактът, че заподозреният не приличал на никого от заподозрените, замесени в различните нямащи връзка помежду си престъпления. Най-вече изобщо не приличал на оня Дядо Коледа, дето обрал пощата.
Въвели заподозрения в полицейския участък. Чичо Джон разправя, че по-скоро го били внесли, че се клатушкал по много особен начин и като че бил в много възбудено състояние.
После на чичо Джон и на неколцина от колегите му казали, че трябвало да отидат на един определен адрес и да претърсят сградата. Така и направили.
Чичо Джон казва, че това било едно от най-шантавите му преживявания изобщо, макар и не чак толкова шантаво като онова, което щяло да го сполети много скоро след това. Била съвсем обикновена къща с тераси — две на горния етаж и три на долния. Но била претъпкана. Претъпкана с дрехи. Всевъзможни дрехи от всякакъв размер. Детски дрехи, дрехи за възрастни, мъжки, женски. И малки, и големи. Всевъзможни кройки и размери. И всичките дрехи, с които били облечени забелязаните престъпници, също били там. Сивата униформа на детето, розовото сако на русата жена, дрехите на мършавия мъж, костюмът на Дядо Коледа — всичко.
Това очевидно била кухнята на вече превърналия се в легенда крадец. Била цяла банда. Задържаният вероятно бил главатарят им. И всичко откраднато също било там — тостерът, купища пари. И още. Имало най-странни неща. Изкуствени крака. Стъклено око. Очевидно тази банда крадци си имала и неколцина
