сакати членове. Цялата работа била много драматична.
Но си била нищо и никаква в сравнение с онова, което чичо Джон видял, като се върнал обратно в полицейския участък. Заподозреният не бил отведен в килия, а го разпитвали в канцеларията на началника. А чичо Джон знаел, че ако се качиш на един сандък в задния коридор, през малка капандура можело да се наднича в канцеларията.
Не знам откъде го е знаел, ама си го знаел и затова не губил време, ами се набрал и надникнал вътре.
И онова, което видял, му останало за цял живот.
Капитанът и неколцина войници били натиснали заподозрения върху бюрото на полицейския началник. Били го сграбчили за ръцете и краката, а заподозреният пищял. Един от войниците му тикнал кърпичка в устата, а капитанът задърпал дрехите му. Събличал го. Чичо ми продължил да гледа и капитанът свалил панталоните на мъжа. Показали се чифт изкуствени крайници.
Чичо ми бил смаян — този човек бил инвалид, нямал крака.
После му свалили сакото и ризата. И ръцете му не били истински. Били ръце с изкуствени длани. Човекът си бил ампутиран отвсякъде.
Чичо ми разправя, че капитанът се разкрещял:
— Видяхте ли! Той — това са всички те! Всичките!
И чак по-късно чичо ми разбрал какво означавало това. Този човек бил всички престъпници едновременно. Той бил и детето, и жената, и високият мъж, и дебелият, и кой знае още кой. Очевидно притежавал колекция от ръце и крака с най-различни размери. Можел да се направи колкото си иска висок или нисък, зависи какво си слагал. Но чичо ми го притеснили ръцете и дланите. Бил виждал изкуствени крака в действие — Дъглас Бейдър управлявал спитфайъри с изкуствени крака. Но как ли работели изкуствените ръце и длани? Но някакси вършели работа. Този човек очевидно бил цар на маскировката и най-необикновен майстор престъпник.
Чичо Джон продължавал да гледа и видял как капитанът свалил изкуствените ръце и крака на мъжа. Мъжът се мятал здраво, като луд. Изплюл кърпата, но един войник му я натикал обратно. Когато му махнали ръцете и краката, вече не се съпротивлявал чак толкова, но започнал да се гърчи. Очевидно било адски ужасно за гледане, но чичо Джон казва, че бил като омагьосан и не можел да извърне очи. Макар и сега да му се ще да ги беше извърнал.
Онова, което последвало, вече си било съвсем изродско. Един от войниците дръпнал косата на мъжа и тя му останала в ръцете. Била перука, но като му паднала, повлякла и ушите му. Били изкуствени. А когато войникът се пробвал да му сложи пак перуката, му съборил носа.
Капитанът тъкмо се мъчел с жилетката на мъжа, най-накрая я разкъсал и отдолу се показали куп токи и ремъци. Захванал се да ги разкопчава. Тогава паднали и раменете на мъжа — те се оказали просто заоблени подплънки. Гърдите му представлявали подобие на натъпкан с нещо сутиен, а когато капитанът му смъкнал и долните гащи, гениталиите му се оказали гумени.
И тогава нещата се поизплъзнали от контрол. Чичо ми си спомня как видял един от войниците да издърпва кърпата от устата на мъжа и му изтръгнал зъбите и устните. Кожата на лицето се оказала от латекс и се смъкнала като маска, а отдолу се показал твърд тъмен материал, който можел да е и дърво.
Измъкнали и гръден кош, очевидно дървен. Вътре бил натъпкан с парцали като чучело на Гай Фокс и за минути цялото тяло било разглобено и не останало абсолютно нищичко.
Там вътре нямало никакъв човек, дори и най-мъничко парченце.
И това в общи линии е краят на тази история — така, както ми я разказа чичо ми. Той се закле, че всичко било истина и че го видял с очите си. Беше пенсиониран полицай та и без това ми беше трудно да повярвам, че си го е измислил. Досега не бях чувал нищо подобно и не претендирам, че знам какво означава. Но това е.
По-нататъшните ми въпроси разкриха много малко неща. Парчетата и частите на онова, което не било нищо друго освен чучело, но само преди мигове без никакво съмнение било борещ се мъж, били събрани, турени в чували и отнесени. Чичо Джон имал достатъчно акъл да не споменава на колегите си нищичко от онова, което бил видял. Никога повече не зърнал нито капитана, нито тайнствените войници. Пък и не искал.
Та това е.
Разбира се, капитанът и тайнствените войници от нефигуриращия в списъците полк не знаели, че чичо Джон е видял всичко това. Той слязъл от сандъка и се промъкнал обратно в приемната. Така че когато излезли от канцеларията на началника, всичките с леко позеленели лица и помъкнали няколко големи чувала, той бил първият полицай, когото видели. И затова му рекли:
— Ей, полицай, я ни помогни да натоварим тия улики.
Натикали два от чувалите в ръцете му и го подкарали към очакващия микробус.
Той натоварил вътре чувалите и се върнал за още два, които също метнал в каросерията. Всички приказвали и никой не го поглеждал. Та чичо Джон си рекъл: „Е, никой и думица няма да ми повярва, като му разкажа това — що не взема да бръкна в някой от тия чували, да си взема я нос, я ръка, я каквото там хвана за доказателство и да го тикна в джоба си.“
Тъкмо така и направил. Или поне се опитал. Отворил един от чувалите и надникнал вътре. Бил пълен с парцалите му там, ремъците, парчетата дърво и тъй нататък, но най-отгоре била устата. Устните и зъбите. Чичо Джон тъкмо понечил да бръкне и устните се разтворили, зъбите се размърдали и един тъничък гласец се обадил:
— Помогни ми, помогни ми!
Е, нали ви предупредих.
4
БЛИЗКИ СРЕЩИ ОТ ТРЕТИЯ РАЙХ
Ръсел никога не отиваше да обядва. Винаги чакаше Франк да излезе и поразтребваше малко. Наистина му се щеше да се домогне до всички тия чаши в мивката. Но не искаше да обижда Морган, затова обикновено се задоволяваше да поизбърше праха и да пренареди това-онова. Днес беше планирал да се пробва с религиозните реликви. Мумифицираната глава на Йоан Кръстител имаше нужда от доза восък, а стъкленицата със сълзите на Девата пак беше пресъхнала, затова цвръцна вътре малко вода от студения кран (което не е нечестно, щом става дума просто за „допълване“).
Но днес изневери на формата, облече си промазаното яке с бракониерските джобове12 и тръгна да се разхожда по брентфордските улици.
Първо Ийлинг роуд, помисли си той. Ако „Летящият лебед“ някога е съществувал, все трябваше да е останала някаква следа от местонахождението му. Казано колкото се може направо. Спомените на хората имат склонност да бъдат неравни и ненадеждни, но както казва Джим Кембъл: „Сградите са крилете на историята.“ Ако някога дадена сграда е съществувала, вероятно щеше да остане някаква следа, колкото и малка да е тя.
Е, би могла, богиньо мила!
От „Фъджпакърс“ до Ийлинг роуд се стига много бързо. Само завиваш надясно покрай „Червеният лъв“. Повечето имоти са стари. Най-малкото викториански. Има две кръчми — „Ръцете на зидаря“ и „Принцес роял“. По-нататък е Новият хан, значи стават три. Не е зле за двеста метра. Но това е то Брентфорд. Освен това градът притежава и единствения футболен клуб в страната с кръчма на всеки от четирите му ъгъла.
Ръсел прецени, че щом някъде има дупка или някоя нова сграда, която изглежда донякъде не на място, там има потенциал. И затова замарширува по Ийлинг роуд. Не можеше да се влачи; не можеше и да се
